четвъртък, 8 декември 2016 г.

„Да четеш „Лолита“ в Техеран“ – хроника на една революция

азар нафизи
„Да четеш „Лолита“ в Техеран“ (изд. „Сиела“, 2016 г.; превод: Ваня Томова) бяга от литературната измислица. Защото е книга, която разказва за посегателството върху въображението тогава, когато то е най-нужно.

Романът на  Азар Нафизи излиза от контекста на литературното. Привидната провлаченост, разпокъсаност на сюжета разместват пластовете на читателското възприятие, оставят усещането за излишна разтегнатост. Но пък благодарение на тях се притъпява ужасът от сблъсъка с една качествено чужда и жестока действителност.

Основен проблем в творбата на Нафизи е човешката, в частност женската, свобода в ислямската република след Революцията през седемдесетте, когато религията обсебва политическия, икономическия и светски живот в страната. Там, където привидно властва бог, носенето на розови къси чорапи е опасно престъпление, грях, а  сянката на ислямофашизма оковава ежедневието в страх.

Огромният минус на книгата е, че в нея липсва болезнена убедителност на персонажите. Образите момичетата, намиращи убежище от реалността по време на литературните сбирки в кухнята на главната героиня, се сливат. Ясна е целта на Нафизи да създаде един цялостен образ на жените в Иран, но колкото и да е оправдан подходът ѝ, толкова и на моменти той опростява иначе много по-сложно замислените характери.

Отвъд горното търсене няма как да не бъде признат приносът на иранската авторка към повдигането на завесата над една далечна и смущаваща тема. Избраната Аз-форма и емоционалният (нежен/меланхоличен) тон притежават нужната притегателна сила, така че повдигнатите семпло, но твърдо въпроси да привлекат вниманието на широк кръг от читатели. А най-страшният извод, до който Нафизи стига, е, че подобно оковаване в стигми не се случва инцидентно, не се налага отвън, а се позволява; фанатизмът покълва от разбиранията на самото общество и  изродените му идеи се оказват неспособни да обичат собствения си родител.

Академичното минало на Нафизи намира израз в пространните литературни анализи на произведенията на Владимир Набоков, Хенри Джеймс, Ф.С.Фицджералд и Джейн Остин. И със сигурност те са преимущество за всеки читател, който ясно разбира нуждата от досег с литературата. Защото без нея, морала и културата няма и бъдеще. 


„Да четеш „Лолита“ в Техеран“ от Азар Нафизи има своите минуси, особено що се отнася до липсата на ясна структура и сюжет, но поставя една тема – литературен куршум, която  раздира зоната на комфорт на западния читател. Романът прелива от художествена измислица в мемоари до болезнено предупреждение, все пак носещо надеждата, че тираничните режими не могат да пречупят духа. Поздравления на „Сиела“ за откритието (най-вече на отговорния редактор Рия Найденова), за превода на Ваня Томова, както  и за чудесното оформление. Няма как човек да не се влюби в корицата на Дамян Дамянов.

четвъртък, 24 ноември 2016 г.

„Частица от бурята“ от Марк Странд

частица от бурята
 Частица от бурята“ от Марк Странд („Факел експрес“, 2016; превод: Кристин Димитрова и Катя Митова) е стихосбирка – картография на нищото, изваяна от най-фините страхове на поета, на преводача, на твореца.

да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине“ – около тази концепция Странд сякаш гради целия мизансцен на творбите си.  Парадоксът на присъсъвието-отсъствие е обгърнал в нежна прегръдка изреченията на Странд, лишил ги е от апотеозна красота и ги е свел до ежедневното, меланхоличното, носталгичното. Миналото, което няма да (го) бъде, и вселенското, което е сведено до земното, се плъзгат по стрелките на времето. Надскачат се с природата, със скръбта, с надеждата.

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?

Стиховете на Странд са история – история на самото им изграждане от думите, история на чувството. И може би именно поради тази причина надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им. Но не на тишината по принцип, а на метатишината – оформящата, рисуващата образи. Липсата е присъствие и обратното:

В полето
аз съм липса
на поле.
Така е винаги.
Където и да съм, аз съм
отсъстващото.
Всяка моя крачка разделя въздуха на две
и винаги
въздухът се връща да запълни
празното пространство,
оставено по тялото ми.
Всеки си има причина
за движение.
Аз се движа,
за да запазя нещата цели.

Да те изплаши тази поезия е лесно, но също толкова лесно е да я заобичаш, да ти стане близка. И докато проблемите, които Марк Странд излага са само „Частица от бурята“ на вселенското, то в микросвета на човешкото съществуване те са болката, която раната помни.

Най-искрената ми признателност към „Факел експрес“ за чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.









сряда, 16 ноември 2016 г.

„Другият сън“ от Владимир Полеганов – хипнотичната безтегловност

другият сън
Това си беше значително приключение: да вървиш по бреговете на съзнанието, без да виждаш накъде отиваш. „Другият сън“ от Владимир Полеганов (изд. „Колибри“, 2016) се оказа тресавище, което изяжда реалността, поглъща я и ражда един нов, фантастичен свят.

В духа на старата фантастика, „Другият сън“ се оказва текст, концентриращ вниманието си изцяло върху вътрешните усещания на главния герои;  асансьор между съзнателно и несъзнателно. 

Трудно би могло да се говори за сюжетна линия – след погрешно набран номер разказвачът се озовава в непознат свят, който постепенно се запълва пред очите му. Попадането в него винаги е неочаквано, без да може да бъде контролирано, а удивлението и ужасът от неразбираемото, от едва ли не халюцинираното, се оказват полюсните емоции, около които съзнанието се плъзга. 

Именно тази безсюжетност прави книгата бавно четивна въпреки привидно малкия ѝ обем. Тези 166 страници изискват пълната концентрация на читателя. Една крачка в страни от изречението би означавала връщане назад, реене във въздуха. Но противно на очакванията подобен подход по-скоро впечатлява, отколкото дразни. Въздушността на изреченията, елегантността на изказа носят атмосферата на Борхесовите разкази в „Алефът“, без да изискват, без да натоварват интелектуално. 

„Другият сън“ бяга от жанровите категории. Полеганов не изгражда цялостен свят, пъзелът на съня му до последно остава незавършен. Романът е сякаш непълен, стоящ на границата. Липсата на плътни брази и избраният Аз-изказ подпомагат припознаването, приобщаването на възприемащия и го потапя напълно в меланхолията на ужаса от неразбирането на другото, на чуждото. Тишината на формите на имената ражда света: 

„Когато сънувам, имената на другите често се раздат от звуците на света отвън. Когато се събудя, мога да проследя всяко име до неговото начало...
Чуждото име винаги е имаго на по-първичен звук, докато мойто е без минало, предишната му форма остава неоткриваема, тайна...“

Ако търсите добре написана и интелигентна книга, която жонглира с фантастични и психологически понятия, без да ги назова пряко, убедена съм, че „Другият сън“ е книгата за вас. Апропо, около Полеганов заслужава да се шуми доста и по много. Макар целенасоченото желание да остави читателя изгубен из страниците на романа му да обърква, рядко съм била така впечателна и така въодушевена от книга в последно време. Книгата буквално „ме държи“ вече две седмици. Защото в „Другият сън“ ще откриете, че невъзможността да се завърнеш обратно и изцяло в света си и усещането за безтегловност  са хипнотични. 

сряда, 9 ноември 2016 г.

„Гънка във времето“ от Маделин Ленгъл – онази буря, от която всеки има нужда

Има дни в живота на възрастните, в които подобни книги са крайно необходими. В които една „Гънка във времето“ (издателство Intense 2016; преводач: Катя Перчинкова) се оказва спасителна.

Романът на  Маделин Ленгъл е публикуван за първи път през 1962 година и въпреки това сякаш е нагънал на хармоника. В тази малка книжка има история за всички – фантастична история за междузвездни пътешествия, извънземни планети, злодей, наука и много топлина.

Навън е буря, когато Мег Мъри се запознава с госпожа Щоето и двете ѝ приятелки госпожа Кое и Коя. Това, което читателят все още не знае в началото на книгата е, че Мег е част от многодетно семейство на учени, от които близнаците са най-уравновесената част от семейството. Мама Мъри е умна и красива, Чарлс Уолас е петгодишен гений, обявен за слабоумен, Мег е най-изоставащото момиче в училището, а татко Мъри е известен в града учен, който безследно изчезва. След всяка буря обаче следва приключение. И на такова поемат Мег, Чарлс Уолас и новият им приятел Калвин. Мисията „Открий татко“ се превръща в една от най-стоплящите истории, които разглезеният съвременен читател е срещал, а в контекста на времето си Ленгъл създава малка революция (това е първата история, смесваща фентъзи и фантастика, чийто главен герой е момиче – факт, който дълбоко шокира аудиторията).

Според Кърт Вонегът „ако един учен не може да обясни на осемгодишно дете с какво се занимава – той е шарлатанин“. Религиозни и антихристиянски елементи, философски препратки, квантова физика и тесеракти – тези теми за сериозни възрастни са поднесени лековато и прецизно от Ленгъл, така че да (до)образоват безболезнено малки и големи, а читателят се чувства топло и уютно из думите ѝ, обиква героите и истински се потапя в сюжета.

Приятно изненадана съм от избора на издателство Intense. Да възкресиш добрата детска книга, при това с такава корица, изисква смелост. А „Гънка във времето“ е от добрите детски книги, от онези класики, които имат плътен текст, стегната фабула, привързващи към към персонажите. И носещи буря от приключения.



понеделник, 7 ноември 2016 г.

„Геният“ на А. Скот Бърг или как да опитомяваш думите

genius
Има много таланти. Някои от тях се състоят от това да откриеш забележителните, да откроиш откроимите и да ги изведеш до светлината на прожекторите, без сам да попадаш под тях. Романтично, често самотно занимание. И егоистично в страстта си. Главният редактор на издателство „Скрибнър“ Максуел Евартс Пъркинс е един такъв „романтичен егоист“ –откривател на световноизвестни таланти като Ърнест Хемингуей, Франсис Скот Фицджералд, Томас Улф, Ринг Ларднър, Марджъри Кинан Ролингс, Джеймс Джоунс и много други и професионалист, който може да  бъде вдъхновение на мнозина млади редактори.

Какво е да избелиш листа, с една шепа букви да напишеш всичко и да премълчиш – „Геният“ от А.Скот Бърг (изд. „Колибри“, 2016; превод: Надежда Розова) е биографичен роман, посветен на една от най-романтичните и най-суровите професии – тази на редактора. 

„Съвсем просто е – казва Пъркинс – Не се опитвайте да превърнете Марк Твен в Шекспир или Шекспир в Марк Твен. Защото в крайна сметка редакторът може да извлече от писателя само онова, което той носи в себе си.“

Наративът на Бърг е изпълнен с дребни детайли, които изграждат цялостната картина на книгоиздаването от началото на XX век.; които вдъхват живот на персонажите, възкресяват ги. Още в самото начало на книгата спокойният тон на Пъркинс пред аудиторията редактори, събрали се да чуят негова лекция, издава цената на властта над думите – трябва да имаш смелостта да прережеш вените на егото си, да си забраниш да пренаписваш историята.
Методът на Пъркинс да работи детайлно с писателите върху всеки ръкопис позволява разклоняването на биографията му в хиляди нишки, в хиляди прехвърлени страници. Отношенията му със Скот Фижджералд, Ърнест Хемингуей и Томас Улф се превръщат в хроника на създаването на едни от шедьоврите на XX век, а по периферията на шапката му, неизменно намираща се на главата на редактора кръжат абзаци от емоция.

Maксуел Пъркинс
Рядко биография се лее по начина, по който се лее „Геният“. Той е малка река на времето. На времето, в което бъдещето е станало част от ежедневието. Бърг майсторски е успял да прелисти живота на един забележителен в своята професия човек без хиперболи и апотеози, а краят на книгата оставя отворен един вечен въпрос – за изчезването на личността и следата, която тя оставя след себе си.

 „Мисля, че няма да е преувеличено да кажа, че от писане просто изчезнах в написаното.“ пише  Томас Улф в „Историята на един роман“. Някъде из написаното потъва и животът на Максуел Пъркинс  – разтваря се в тишината на формите на имената, които чакато своето изричане.

„Геният“ е книга събитие за книгоиздателския бранш и я препоръчвам на всички, чийто живот е обвързан с книгите, защото възкресява страстта от работата и връща смисъла, който често се губи в ежедневието и калкулациите.

събота, 29 октомври 2016 г.

„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри – когато раната помни болката

антоан лейри
По думите на Емил Дюркем, религията се различава от личната вяра по това, че тя е „нещо, крайно социално“.  Понякога обаче крайно социалното се превръща в атрубут от един жесток театър на ужаса. През 2015 година този театър си имаше име и то беше Батаклан.

„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри (изд: „Сиела“, 2016; превод: Паулина Мичева) е книга, далеч от литературните претенции, но лична хроника на едно от най-травмиращите събития в последните години за западния свят.
В координирана серия от терористични удари в Париж екстремисти от „Ислямска държава“ убиха 130 човека. В концертната зала „Батаклан“ те извършват истинска касапница, атакувани са и хора в барове и ресторанти. Трима от атентаторите се самовзривяват по време на приятелски футболен мач между Франция и Германия на „Стад дьо Франс“.Deutshe Welle
„Аз съм просто един от многото.”, казва журналистът Антоан, а неговото  отворено писмо за броени часове обикаля интернет. То обаче е само част от цялата история на една трагедия. А трагедията винаги е лична и цялата емпатия на света и всички домашно приготвени супи няма как да изтрият спомена за болката („белегът помни раната,/раната помни болката“, Марк Странд).

„Няма да получите омразата ми“ не е лесно за преглъщане четиво. И дори смъртта да е предизвестено събитие в човешкия живот и аргументът „милиони хора умират всеки ден в други конфликти по света“ близостта на ужаса, откровеността и простотата на разказа, натрапливото усещане за пъплеща по страниците скръб правят хрониката на Лейри лична, болезнена и обезоръжават всяка възможност за отдалечаване, за изграждането на стена между наратив и читател.

Преобръщането на света е на един куршум разстояние.
„Градът на светлините бе унищожен в същия миг, в който очите и се бяха затворили. Толкова големи очи, че виждаха света в неговата цялост. Толкова големи очи, които никога вече няма да видят сина й.”
Понякога ми се струва, че най-кратките и най-просто разказаните творби се оказват най-тежки за понасяне. В оскъдността им пукнатините по гладката повърхност на ежедневието изпъкват по-болезнено, по-необратимо.

 „Няма да получите омразата ми“ обаче все пак носи светлина. Тя е обединеният вик, обезвъзмезденото мълчание на хиляди други. И носи надеждата, че все пак можем да сме хора. Че трябва да бъдем човеци тогава, когато обстоятелствата ни тласкат към пропастта на зверството.

Тези 90 страници и чудесната корица на Дамян Дамянов имат повече тежест от всички сменени снимки в социалните мрежи с приложено френското знаме към тях. Те са и вашето евентуално откровение. Дано не се налага повторното му изричане.







неделя, 23 октомври 2016 г.

„Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел – далечноблизък реализъм

гарт грийнуел
Отнема ми известно време да разбера защо „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел (изд. Black Flamingo, превод: Надежда Радулова) успя за кратко време да влезе под кожата на доста мои познати. Първоначално усещам леко раздразнение. Мирослав Пенков и Георги Господинов категоризират книгата като шедьовър, определение, към което знам, че няма как да се присъединя. Няколколко дни след прочита обаче всичко си идва на мястото. Отговорът на първоначалния ми въпрос се прокрадва изпод голото мъжко тяло на корицата. „Каквото ти принадлежи“ е далечноблизък реализъм. София – на една страница разстояние. Но дори ако сърцето ѝ е голямо, то спасението невинаги дебне отвсякъде.

Всичко започва в познатите тоалетни на НДК. Или човек поне си мисли, че са му познати. Докато не ги види през очите на един американец. Разказвачът на Грийнуел е преподавател в елитен колеж в София. Митко е жиголото, което завинаги променя живота му.

„Фактът, че първата ми среща с Митко Б. приключи с, макар и незначителна, но все пак измяна, би трябвало да ми послужи още тогава като по-сериозна поука, която би намалила, а може би дори премахнала напълно сексуалното желание, което изпитах към него.”

Не ми се иска да разглеждам книгата като политически коректен труд относно развитието на социалния статус на хомосексуалните мъже. Нито пък като апотеоз на любовното чувство. „Каквото ти принадлежи“  е по-скоро книга за зависимостите, за онези обсесии, които паразитират в нас, обладават мислите и живота ни и оставят траен отпечатък, никотиново петно, обрекло свободното дишане на провал.

Mитко е контрапункт на добрия и възпитан преподавател американец и може би поради тази си противоположност привлича разказвача, оказва се негова ахилесова пета, която съдбата нарочно улучва и прави всяка крачка напред неизбежна. Сладкото прегрешение, на което всичко е изначално простено.

Наративът на Гарт Грийнуел е плавен, логичен. Тази приказка за страстта е мъжки поднесена, без преструвки, но и междувременно звучаща някак невъзможно, някак твърде наивистично. Липсваше ми емоцията, липсваше ми лудостта, която носи обсесията; която би предизвикал този хирургически разрез на любовния дискурс. Крясъкът на нуждата. А и някъде сред почти сюрреалистичната картина на София на другите, онази София, която само засичаме по улиците на Лъвов мост и от която бързаме да извърнем глава, ми се прииска акцентът да падне именно върху контраста, върху София на различията.

Поздравления за превода на Надежда Радулова за красиво и стегнато изваяните думи, както и на Black Flamingo за корицата и оформлението на изданието.  „Каквото ти принадлежи“ обаче не успя да ме омагьоса така, както омагьоса други мои познати, не предизвика нужния смут у мен, емоционалната вихрушка. И преди да бъда обвинена в обикновен цинизъм, ми се ще да отворя скобата, че знам защо и с какво тази книга се отличава толкова много от други добре разказани истории за любовната обсесия, може би защото е един добър опит за хроника, но в никакъв случай книгата не би останала близка на сърцето ми като читател.










събота, 8 октомври 2016 г.

„Нищо" от Яна Телер – треморът на смисъла

При досега с такива книги нищо няма смисъл. Нито реденето на удивителни, нито опити за критическа дисекция по наратива, нито рекламни слогани. Нищо особено книга. И в крайна сметка толкова нещо, с което шега не бива.
яна телерНе мога да кажа, че пишейки тези редове, се чувствам добре. Напротив, едно тягостно чувство е легнало на сърцето ми. И може би само усещането, което „Нищо“ от Яна Телер (изд. „Лабиринт“, 2016; превод: Емилия Масларова) оставя, има значение при решението дали да преминете отвъд дървото, отвъд семплото заглавие на корицата.
С една наглед универсална,  приказно започваща история и с простички изразни средства Яна Телер си играе на котка и мишка с читателя. Поднася му сериозното, вечното, философски неразгаданото. Какво е това СМИСЪЛ. И защо според напусналия класната стая Пиер Антон НИЩО няма СМИСЪЛ.
Да се опълчиш на ежедневните разбирания и да изобличиш комерсиалността на живота – нихилистичната позиция никога не е водила до по-страшни последици. И истини.
В опити да убедят своя съученик Пиер Антон в смисъла, група ученици извършват немислими неща. И докато в началото всичко звучи като сладка тийнейджърска история, в един момент в читателя нещо се прекършва. Чувството за грабеж, за посегателство над самия него надделява. И сърцето се свива в тягостна молба – не отивайте по-натам!
Най-въздействащото изразно средство на Телер – простотата, с която разказва. Спокойствието в тона на главната героиня Агнес. Пречупени през нейния поглед, събитията в книгата са някак  по-близки,  по-страшни, още по-ужасяващи.
Бол-ка – е нещото, което остава след тази книга. Загуба. И е факт, че макар да жонглира с наглед преекспонирани теми, „Нищо“ ужасява. Фактът, че главните герои са деца, логичността на всяка една тяхна стъпка към пропастта, жестокостта, но обосноваността на всяко решение нагнетяват напрежение, а нарочно оставените полупразни страници  се оказват най-тежки за разгръщане.

Антиутопията „Нищо“ на Яна Телер е тремор, след който читателят изпада в състояние на амок. Не очаквах да ми окаже такова влияние, не очаквах да извади от релси структурираното ми ежедневие. Но я мисля. Поздравления на издателство „Лабиринт“ за чудесното оформление, добрия превод, добрата коректорска работа на Ива Колева и най-вече за смелостта да стигнат до финала на романа. Защото със смисъла шега не бива, нали?

четвъртък, 29 септември 2016 г.

„Дивашка жътва" от Карл Хофман – различната история на канибала

карл хофман
„Дивашка жътва“ от Карл Хофман (издателство „Ерове“, превод: Йордан Тодоров) е мъжка книга – привидно първична, изградена само от образи, а всъщност многопластова и дълбока.
Историята, върху която се базира сюжетът на романа е съвсем истинска. През 1961 г. богатият наследник Майкъл Рокфелер е на експедиция в централна Нова Гвинея. Съвсем по момчешки, а и вдъхновен от Музея за примитивно изкуство на баща си, той се отправя на юг, към така наречените Ловци на глави – изпълняващи ритуали на канибализъм в областта на Асмат. Една преобърната лодка, увереността, че всичко е възможно и навярно чистата случайност превръщат приказката в трагедия, когато Майкъл изчезва.
Именно с фикционално разгръщане на евентуалното принасяне в жертва на младия Рокфелер от Ловците на глави започва приключението на американския журналист и писател Карл Хофман, а и на четящия. Привидно жестокото начало обаче не отблъсква, а напротив, реалистичността на действията сякаш засилва притегателната сила на романа.
Книга за пътуването – "Дивашка жътва" разказва паралелно за пътуванията на Майкъл Рокфелер из Нова Гвинея и за разследването на Хофман петдесет години по-късно, отвело го до същите враждебни брегове, където духове и хора живеят неразделно според вярванията на примитивните асматски племена.
Ако очаквате това да бъде поредната хорър история или трилър с предизвестен край, жестоко се лъжете. Хофман създава научно изследване, но пригодено към нуждите на любителите на художествената литература. Фикционално и реално се сливат в едно и излагането на факти и доказателства се случва, се разказва, се съпреживява. Смъртта на един от най-богатите наследници в историята се поставя в контекста на времето си, се превръща в кризисна точка на развитието на отношенията светско-примитивно, свое-чуждо. В този смисъл, романът остава преди всичко и история на пътя, история на развитието на цивилизацията.
Сблъсъкът с друг свят е шок не само за изолираните племена, но и за неподготвения американец/европеец. И всяко чуждо присъствие е заплаха, която изисква дебнене, опознаване, надскачане на страхове и очаквания. А приближаването един към друг се оказва бавен и болезнене процес.

„Дивашка жътва“ омагьосва с първичността си и буквално поглъща читателя. Това е мъжка книга за приключения, носеща знания, които следва да се преглъщат бавно, на хапки и елиминирайки собствения скептицизъм. Похвално е, че вече е поела своя път към българския читател. Похвално е и че това е първият избор на заглавие на издателство „Ерове“, което се е справило превъзходно с оформлението. Искрено им благодаря за удоволствието, което ми причиниха. Такъв наратив не съм срещала от години.

вторник, 27 септември 2016 г.

"Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция" – поетична вселена в проза



maria rilke
Ако приемем, че човекът е място, емоционална територия, то  „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция” (издателство „Колибри”. 2016; превод: Майа Разбойникова-Фратева)  е издание, което побира в себе си цяла поетична вселена. Писмата на представителя на немския романтизъм размиват границата между формите, създават неразрушiiмо единство между прозаичното и поетичното и канят читателя в света на душата Рилке.

В „Писма до един млад поет” се поместена кореспонденцията между Рилке и младия, литературно изкушен офицер Франц Ксавер Капус, в която немският поет споделя своите възгледи за смисъла на творческия акт, за нуждата от самота като катализатор на вдъхновението. Речта е лупата, през която всяка емоция хиперболизира; инструментът, чрез който връзката с външното спира да бъде цел и чрез който погледът се обръща навътре – към интимното, към сакралното. Десет писма, разменени между 1903-1904 година, остават едни от най-влиятелните есеистични форми, посветени на литературата.

„Не сме като у дома си в нашия свят...”. За Рилке бягството и изгнанието са съдба.
„Писма до една млада жена” – втората част от изданието на „Колибри” разкрива вътрешните му странствания. Сред думите му, отправени към неговата приятелка Лу Саломе, са разпръснати множество частици от битието на поета и човека Райнер Мария  Рилке. Епистоларната форма се размива, придобива измеренията на рефлексии, на тресавище, водещо до потъване в поетиката на интимното.

райнер мария рилке
Но може би най-докосваща (ме) е кореспонденцията, която Рилке разменя с руската поетеса Марина Цветаева – водена на немски, но сякаш кодирала два различни езика заради играта на стиловете, която започват в търсене на безспорна форма на обвързване, на безапелационно любовно признание. И в този смисъл думите, разменени помежду им, надскачат физичното, превръщат се в метафизично изживяване, в рисковано оголване пред другия.

Поезия, лишена от строгостта на формата – писмата на Райнер Мария Рилке спокойно могат да се разглеждат като литературно произведение, като литературно откровение, след което читателят ще излезе по-чист (от reiner, „по-чист”) и по-красив.Te са малката нощна музика, с която територията на човешкото, на творческото става лесно проходима и непосилно лека.