неделя, 21 август 2016 г.

„Време секънд хенд" oт Светлана Алексиевич или homo sovieticus - тъжният герой на уличния шум и разговорите в кухнята

 „Адът днес е някак си сложен. Едновременно е никъде и навсякъде...Алексиевич не търси виновни и не раздава опрощение.“ (Рейн Карасти)

светлана алексиевич„Време секънд хенд. Краят на червения човек“ от Светлана Алексиевич (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова, проф. Тотка Монова) е книга, която нямаше как да остане незабелязана. Не само заради Нобеловата награда на писателката, не само заради контрапунктуалността на фигурата на homo soviеticus този тъжен герой, приклещен между минало и настояще, но и заради хипертекстуалността на тази хроника на чувствата.
За смъртта и за един живот-не-на-място Алексиевич разказва, без да измерва доброто и злото в естетически категории. Русия, Елцин, превратът, Горби, перестройката, войната в Чечня, съвременната руска „гражданска война на улицата“ просто са разделителната линия между една несбъднала се бивша мечта  и едно опорочено обещано бъдеще. Животът на (пост)социалистическия човек се разделя на личен и общ, разделя се на цялостно отричане и на  бясно вкопчване във вече билото. За този тъжен герой сякаш е вечна максимата еadem mutata resurgo. И промяната е само привидна. 

Антиутопичен и полифоничен по звучене, романът на беларуската писателка и журналистка рисува безпощадно картината на страха, сковал едно общество, след като движещата макрорамка бива отменена и обявена за престъпна. Смяната на ценностните категории неизменно води и до подмяна на поведенческите модели, вариращи от романтичен наивизъм до цялостно усещане за изкорененост и безнадежност. Да не принадлежиш нито на миналото си, нито на бъдещето, да се движиш по инерция в някакъв строй, който сам се налага да рушиш – тази рамкираност на обречеността е безпощадна и смазваща, а Алексиевич не спестява тон страдание. В ада на (пост)съветския човек гласовете на оскотяването  звучат почти фикционално в своята безпощадност и ужасяващо в своите логичност и документалност.

И макар дисхармонията да властва из страниците на романа, макар всяка война да се заменя от нова, независимо дали общностна или изцяло личностна, в тази книга на трагедиите, така близка и до нашата скромна българска действителност, се открива безкрайно чиста и усмихваща надежда, дали заради експресивността, дали заради стремежа към щастие,  към красивото, които се оказват за героите на Алексиевич спасителната глъдка въздух преди пагубното задушаване. Остава въпросът може ли счупенето да бъде залепено, но  отвореността на финала, с която писателката дарява читателя, носи освобождение, бегло успокоение след сблъсъка с логичността и неизбежността на нещастието.

Kнига, за която може много да се пише и много да се говори, разказваща за време, което аз не съм живяла, „Време секънд хенд. Краят на червения човек“ прегръща безстрашно ада.

Безспорно трябва да бъдат отбелязани и майсторксият превод на преводачите Ангелина Александрова и проф. Тотка Монова, благодарение на който българският читател достига до този паметник на страданието, както и корицата, дело на Живко Петров, която поставя последното хиксче в отмерването на едно счупено време.  


понеделник, 8 август 2016 г.

"Делтата на Венера" от Анаис Нин - първа поетика на страстта

           
anaisnin
   Делтата на Венера“ от Анаис Нин (издателство „Сиела“, 2016; превод: Юлия Чернева) е „оргия от спомени“, пред които всяка епоха мълчи, спускане по ръба на кутията на Пандора.
               В началото на един бурен XX век Хенри Милър и Анаис Нин, по това време любовници, изследват сексуалността, смесват собствения си опит с подучути истории или със собствените си измислици, за да създадат един нов „език на сетивата“. Започнала своето пътешествие из перверзните наслади по поръчка на анонимен „патрон“, който желае оголването на сексуалния акт до най-първичните му атоми, Анаис Нин постепенно си поставя задачата да опише „загадките на женската чувственост, която е толкова различна“.
               Историите в „Делтата на Венера“ са колкото фантасмагорични, толкова и опит да се опитоми еротичното начало, да се изгради гръбнака на цял един жанр, който разсъблича автентичния женски глас, на една поетика на страстта, която има свой собствен пулс, свой собствен ритъм.
               Целият сборник представлява поредица от ескизи на страстта, логически (об)вързани помежду си. В началото скандални и шокиращи, разказите плавно се придвижват към пълното размиване на реалност и блян, хипнотизират читателя и го въвеждат в свят, в който ограниченията не съществуват.
               Колкото и скандални да звучат историите на Нин, те изиграват основна роля за утвърждаването на една нова роля на жената, не само в литературен, но и в чисто социален план – жената, като господарка на собствените си желания и искания. От тази гледна точка, „Делтата на Венера“ е разрез в тълкуването на секса, издигане на женското разбиране равнопоставено до мъжкото:
               „Съществува голямо несъответствие между яснотата на Хенри Милър и моята двусмисленост, между неговата хумористична, раблезианска гледна точка за секса и поетичните ми описания на сексуални взаимоотношения.“

            „…подражавайки на мъжете тя съвсем не се освобождава от тяхното влияние.“

            За желанието, за чувството за вина и за свободата Нин разказва в един сякаш разтеглен оргазъм. Отблъскващо, оголено и възбуждащо, това четиво следва да бъде обходено като един разюздан акт, довел до революция в историята на литературата. И като едно логично изследване на женската сексуалност – често непредсказуема, но следваща своите собствени пътеки. Публикувани за първи път доста по-късно след създаването им, а преиздадени в нова книжна премяна едва тази година, разказите от „Делтата на Венера“ са оргазмено гъделичкащи любопитството, носят напрежение и обединяват читателските роли на воайор и ексхибиционист до пълното освобожедение, до тоталното оголване по себе си.

неделя, 24 юли 2016 г.

„Вечер при Клер" от Гайто Газданов

abend bei claire
По думите на Игор Сухих „Вечер при Клер“ от Гайто Газданов (изд. „Аквариус“, 2016; превод: Жела Георгиева ) се движи „деликатно между руския автопсихологически роман и западния роман на потока на съзнанието“.
И наистина, първият роман от автора на моите литературни открития за 2015 година – „Призракът на Александър Волф“ и „Пътища в нощта“ – още със своята теменужена корица и елегантно българско издание мистериозно привлича,но и спекулира с читателските очаквания; уверено загатва бъдещата езикова мощ на руския писател и се движи на границата между универсалното и оригинално интерпретираното; изкривява отношенията между предвидливия разум и пределната емоция и жонглира със социално неприемливото.
„Във всяка любов се крие и тъга.“, пише Газданов. Но „Вечер при Клер“, противно на заглавието си, не е любовната история на един млад мъж към по-възрастната и непостоянна Клер. С нейното име е белязано заглавието, но не и самата история. Тя е само инжекцията емоция, която отключва потока на съзнанието, която вдъхновява мелодиката на езика.
Разказ за гражданската война в Русия, романът звучи достоверно, защото е почти откровение, автобиографичен ескиз на чувствителния към жестокостите на времето човек, на емигранта и на пътешественика.
Началната точка на това пътешествие из спомените е  Париж, когато Коля посещава капризната Клер, неговата неосъществена любов, която не е виждал в продължение на години. Оказал се в апартамента ѝ, сънят му го отнася с вихрушка от асоциации към дълбините на спомените; плъзга съзнанието му по оголената жица  болезнени избори, от които „удря“ тъга – решението да стане войник, след като Клер се омъжва за друг, ужасите на войната, опитите да се облекчи болката от преживяното.
Лаконичният на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика, реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди малки късчета съдби. И именно тук се крият очарованието, но и минусът на творбата. Объркващ за по-нетърпеливия или жаден за действия читател, „Вечер при Клер“ носи точно онази вечерна носталгична атмосфера на красиво написания роман. На романа, който губи читателя в облаци от мисли и дим.
Поетиката на любовта на Газданов е пречупена през социалното, през общочовешкото. И обратното, лентата на историята на Русия се превърта през интимното, личното. И макар да личи, че романът е първа стъпка на емигрантския писател към голямата литература,  книгата очарова с елегантността и деликатността си. И подхожда на всички летни носталгии. 

петък, 22 юли 2016 г.

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография" от Хъмфри Карпентър – огледалният свят на една енигма

tolkin
„Започва път от моя праг.“ Този път в огледалния свят на „Дж.Р.Р.Толкин. Биография“ от Хъмфри Карпентър (изд. „Колибри“, 2016; превод: Стела Джелепова). Огледален, защото насочва погледа в обратната посока, разрушава енигмата около образа на писателя като божество, оголва го до човешка форма,  но все пак свят, защото гради нови пространства, подрежда хронологически цяло едно съществуване, придавайки му плътност.
Хъмфри Карпентър започва историята на бащата на фентъзито с нейния край, за да придаде по-горчива приказност на началото  на цяла една литературна епоха. Животът на личността Толкин е също толкова невероятен, дори в делничността си, колкото и творбите, с които израстват няколко поколения.
И докато „сериозните“ биографии  звучат предимно декларативно, пунктуално и суховато, то универститетският преподавател Карпентър е успял да избяга от строгата структура на биографичното разказване и да създаде фантастична история с привиден край. Защото историята на Джон Роналд Руел Толкин се преповтаря при всеки прочит, при всяко гледане на екранизациите по книгите му. Учудващо е колко много решения за един или друг развой на събитията в книгите му, дори изцяло фантастични, се обясняват от събития, белязали живота му. Възхитително е как подсъзнателно или напълно осъзнато писателят ги е облякъл в магичната им форма. Всичко това Карпентър е събрал грижовно, изложил на белия лист с уважение, без излишно навлизане в този магичен кръг – личното пространство, и без да търси пикантното, скандалното. Наративът тече плавно и гладко, свободолюбиво спокойно. Накратко, биографията на Карпентър носи магията на Толкиновия роман и вълнението, което читателят изпитва е не по-малко.
Ако повечето фенове знаят, че Професора е прекарал немалка част от детството си в  африканско село, където европейците се опитват да поставят основните на модерната цивилизация - банкиране и железница, – че Първата световна война и загубата на близки приятели оказва сериозен удар върху психиката на младия Толкин или че Идит е неговата първа и последна любов, то изненада се оказват някои противоречия между представа и реалност за един писател. Толкин, който разделя личния си живот и приятелите така ревностно; Толкин сред хора, в компания и Толкин - отшелника; Толкин - свободолюбивият реставратор на светове (според него всичко, което описва е вече съществувало) и Толкин - строгият католик – са контрапунктове, които превръщат автора на „Властелинът на пръстените“ и „Хобитът“ в многоликост. В многоликия бог на въображението.
В един кратък обзор могат да бъдат преразказани твърде много и твърде малко факти, но излагането им тук би развалило до известна степен срещата с тях из страниците на книгата. Трудът на Карпентър носи достатъчно информативност и сам говори за себе си и стойността си, а преводът на Стела Джелепова е великолепен в мелодичността си и пунктуалността. Едно усещане за плътност и споделеност, на шумна детска екзалтираност те обхваща с тази биография. Става ти топло и хубаво. И магично.


Още фенски отзиви:




неделя, 17 юли 2016 г.

„Пътят към дома" от Роуз Тримейн и неизбежната връзка с другия

„Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (издателство ICU, 2016; превод: Надежда Розова) е  логично продължение на емигрантската литературна вълна, завзела каталога на издателството, както и логичното завършване на пътя обратно към дома и към сърцето.
Съдбата на 42-годишния вдовец Лев, напуснал родното си село, за да намери препитание  в една друга вселена – необятния Лондон – днес е съдбата на почти всеки пети източноевропеец, търсещ бягство от материалната нищета. Начинът, по който  тази тема се врязва в живота не само на пътуващите, на чуждите, на варварите, но и на „заземените“, на местните, е пример за неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида.
Макар главният герой Лев да е изграден до известна степен неубедително – половината от действията му изглеждат или крайно коравосърдечни, или крайно алогични, романът е написан с онази вещина, която държи читателя прикован над страниците, и разгръща темата за личната свобода и отговорността към другите. Животът на Лев сякаш е белязан с прословутото изречение на екзистенциалиста Сартр – „Адът, това са другите“. И действително, l'enfer, c'est les autres, когато един мъж в разцвета на силите си трябва да избира между тъгата по починалата си съпруга и моралната изнемога пред новите хетери, изпречили се пред пътя му; между личното спокойствие и щастие и (по)знанието за живота на родните майка и дъщеря, изоставени някъде далеч, в Аврора, която обаче отдавна не играе роля на звездата-носителка на светлина и на първите утринни лъчи. Лев е изгубен между  изкусителните възможности за приятелства, секс, пари, ново чувство за принадлежност и  копнежа, онoва Heimweh по свободата на дома. 
Завоите на емигрантската съдба констриурат ново диалогично поле, различно време и място за общуване със самия себе си. Тръгването потвърждава само безкрайността на разговора, възможността да бъде подхващан от различни посоки. Потеглянето превръща пътя навън в усамотено мълчание спрямо старото и познатото, в унищожителната единствена преспектива на времето, а бинарното разделение на света на емигранта на „тук“ и „там“ – в най-жестоко наказание за търсенето на спасение. 
Героите на Тримейн са плътни, витални. Читателят неусетно се оказва крачещ редом с Руди, с Лев, със Софи, неусетно разпознава в тях вече познати истории. И тази пълнокръвност вдъхва живот на фабулата, прави я самостоятелна линия от реалността – статиите във вестниците или новинарските емисии престават да бъдат просто думи, а се превръщат в лични съдби. В поетика на едно болезнено пътуване.  
„Пътят към дома“ е книга, която държи буден. И е красива дори в тъгата си и в липсата си на претенция за литературни висини. Наградата „Ориндж“ е без значение, убедителното в случая е съдържанието. А то успява да привлече още с първите си страници.


           


събота, 9 юли 2016 г.

"Три ябълки паднаха от небето" от Нарине Абгарян - планинска хапка минало

„Три ябълки паднаха от небето“ (издателство „Лабиринт“, 2016; превод от руски: Емилия Масларова) от арменската авторка Нарине Абгарян е хапка в миналото, колкото приказно, толкова и изначално лишено от лекота (навярно затова и толкова красиво).

За съдбата на жителите на арменското селце Маран, скрито между планинските хълмове, Абгарян разказва  в на три части - три ябълки, спуснати от небето по стар марански обичай: "една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, и трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто". В този роман в едно забравено от Бога място животът все пак е успял да си проправи път – спасението от тегобите на битието, от лютивите наказания на природата, от жестокостта на припомнящата за себе си цивилизация идва с простотата и чистотата на съзнанието.
Корицата на българското издание, дело на Иван Масларов (наистина не се сещам за друга толкова грабваща ме и толкова романтична корица) придърпва погледа, без да оголва изцяло съдържанието, поместено в тези 198 станици, водещи натам, където отдавна вече няма никой и там, където са живели ненапусналите, непрегърналите те предци.
Историята на Василий, на Анатолия, на Тигран, Настася са разделени само географски от съдбата на прабабите и прадядовците ни, но коренът на живота е изградил гъста мрежа от споделени въздишки. Смехът и сълзите, радостта и тъгата са основите на онази прогнила портичка, през чийто пролуки духа вятърът на общностното, на единното.
                Абгарян преде нишката на повествованието си плавно, витиевато. Героите й са плътни, живи, а атмосферата на романа е сладко-кисела, пробуждащо свежа – гмурването в нея прилича на смело впиване на зъби в зелена ябълка.
                Магическият реализъм на тази документална приказка напомня на Маркесовата разходка из вълшебното и „пътуване(то) по посока на сянката“ на Яна Букова. И наистина, „Три ябълки паднаха от небето“ е разказ за сенките – за онези концентрации на светло и тъмно, в които се крият нюансите на човешкото.  Пелиново и Йовково ходене по планинската поетика.
   Житейският кръговрат,  изографисан така майсторски, винаги е радостно събитие. Взаимоотношенията на едни съвсем „обикновени“ хора, обгърнати от суеверна нишка приказност, се превръщат в нещо вълшебно, в малка история, върху чийто плещи се крепи целият свят.
            Въпреки това  признавам, че за творбата може да се стори на по-нетърпеливия читател монотонна, застинала. Тази горска дъхавост, това спокойствие са колкото притегателни, толкова и чужди на една по-ранна възраст, на едно по-ново поколение. По закона на времето и на мястото, „Три ябълки паднаха от небето“ е невероятно нежна и елегантна творба, която обаче би докоснала по закона на сърцето по-сантименталния, по-родово обвързания читател.
    Комплименти за „Лабиринт“, че са успяли да уловят този различен роман, бягащ от крещенето и изискан в тихостта си. Дори и с някои незначителните грешки,  добрият превод, форматът на изданието и омагьосващата корица предизвикват истинска привързаност към едно уж просто физическо тяло – малка черна книжка, която носи светлина на останалите без нея. 

сряда, 8 юни 2016 г.

Да се намериш в „Бруклин" от Колм Тойбин

         
  Има нещо привличащо в историите, чийто край можеш да предвидиш. В онези истории, които знаеш още на първа страница, че си живял, обходил, но въпреки това преоткриваш отново и отново.
            „Бруклин“ от Колм Тойбин (издателство ICU,2016; превод: Бистра Андреева) е една такава история. История-мост между решенията и бягствата ни и разказ за пътя на носталгията.
            Главната героиня Ейлиш е ирландска девойка, преживяла войната и от чийто праг започва дългият и труден път на... завръщането. Събрала света си в куфар и избягала далеч от родното място в търсенето на нов смисъл и преспектива, тази деликатна и наивна девойка влиза под кожата на читателя със стеснителността си, кара го да  я заобича, будейки искрено раздразнение с откровената си непригодимост към света и липса на гъвкавост.
            Ирландия през 50-те не е по-различна от повечето места по света в този период – следвоенно, протяжно и несигурно време, в което надеждите тепърва се пробуждат. От безперспективното бъдеще през морската болест до носталгията по дома – попаднала в Бруклин, без познати освен един свещеник, затворена в миналото, Ейлиш е разкъсана между няколко скрички, все започващи с бол–ка.

Поболяла си се от носталгия по дома, това е. На всеки се случва. Но минава. При някои по-бързо, отколкото при други. По-тежко от това няма. А решението е да има с кого да си говориш и да не оставаш без работа.
            Животът на емигранта, без осмислянето на деня от познатата реч и топлата прегръдка на дървото пред прозореца на детската стая, е ежедневна битка със себе си – да не забравиш откъде се минаваше по този път, да не се изгубиш, да намериш някого, с когото да поговориш и той да не е в твоята глава. Битието извън собствените граници носи една жестока свобода, от която лъха на страх и липси; но и на пренаписване. След това идват изборите. И строенето на нови въздушни кули.
            Тойбин разказва тихо; показва и рисува мостове. Действието на „Бруклин“ е забавено, а темпераментът на творбата е в хармония със спокойствието на главната героиня.
И макар предвидимостта на действието да дразни мъничко, а  пасивността на Ейлиш да има способността да вади от равновесие по-хиперактивните читатели (признавам си), тишината, с която тази книга е изпълнена, об-вързва, при-вързва към себе си.
            Дори да не е една от най-великите фикции, на които може да попадне човек, „Бруклин“ от Колм Тойбин е от онези романи, които знаеш още на първа страница, че си живял, обходил, но въпреки това преоткриваш отново и отново. Браво на ICU и на преводача Бистра Андреева, че са поканили българските читатели на разходка. Из себе си.

           

           P.S. Премиерата на книгата е днес, 8 юни, от 19:00 часа в +това, София. Ако ви се отскача до Бруклин, наминете. 

неделя, 5 юни 2016 г.

„Метро 2035" от Димитрий Глуховски – доброто продължение

               Вероятно няма по-приятно усещане от това на удовлетвореност след сблъсъка с продължение на любима научна фантастика. След като „Метро 2034“ се оказа твърде незадоволителен нов метросвят, третата книга от поредицата – „Метро 2035“ от Димитрий Глуховски (изд. Сиела, 2016; превод: Васил Велчев) възкресява Артьом и ако не може да се мери с дълбочината и логичността на „2033“, то поне придава плътност на един от възможните развои на историята.

                Човечеството е погребано под руините на Москва. В тази апокалиптична вселена мракът хапе човечността по-яростно, а битките на крайните идеологии със здравия разум понякога се оказват фатални.
                Главен герой в „Метро 2035“ отново е сталкерът Артьом, спасител на метрото от черните и герой от битката за бункер Д6. Сенките на миналото задушават всеки опит за нормален и спокоен живот, а угризенията на съвестта водят противно на обичайното единствено нагоре – към повърхността и сред руините, където Артьом търси радиосигнал от други оцелели.  Омир, странен старец, му дава следа, водеща навън. И илиадата между комунисти и нацисти започва отначало. На повърхността битките не са спестени, а строгостта на тунелния живот – още по-безкомпромисна. 
                Впечатляващо е умението на Глуховски да си играе със интертекстуалните връзки. От избор на имена на героите до структура, „Метро 2035“ е сложна алегория на съвремието, но и препратка към исторически събития, игра със старогръцките митове и легенди. И макар фабулата със сигурност да не може да стигне висотата на „Метро 2033“ и да страда от логически пропуски, Глуховски е успял да съчетае екшъна, фантастиката и острата социална критика по един жесток и откровен начин.
                Роман за извращенията на властта и безумията, до които могат да доведат крайните идеологии, „Метро 2035“ е многопластово четиво, в което свръхсмислите се преливат, а личната позиция на автора за политическите избори на Русия и на Европа дърпа юздите на действието. Неслучайно Артьом се завръща там, където някога е намерил смъртта. Колелото на историята се върти, без да внася необходимата промяна, а тунелите на метрото остават все така неприветливи за човешкото:
„Тунелите бяха тъмни, страшни, от тях струяха ручеи подпочвени води, които във всеки момент можеха да разкъсат чугунените люспи на тюбингите и да погълнат цели линии. От ручейчетата се надигаха изпарения и студената мъгла не позволяваше на светлините на фенерите да проникнат надалеч. Тунелите  не бяха създадени за човека, това беше сигурно, а човекът не беше създаден за тунелите.“
                Прецизен в детайлите,  Глуховски все пак има странен подход към обратите. Някои завои в действието все още остават необясними за мен – твърде разточителни и твърде разводняващи консистентността на историята. Многоточията и разпокъсаните мисли също биха могли да бъдат редуцирани, макар да смятам, че Ганка Филиповска се е справила относително добре с редакторската работа.
                Игра на тронове с конците на властта и  фенско продължение на една от емблематичните за съвременния жанр творби, „Метро 2035“ е остра политическа реакция на руската действителност, която въпреки минусите си ще зарадва почитателите на Глуховски и ще събуди любовта към мирковселената у онези, които за пръв път ще се сблъскат с нея.


четвъртък, 26 май 2016 г.

Внимание – Пролетен базар на книгата 2016 или как книжни фенове нахлуха в Национален дворец на културата

               На 24 май 2016 година стотици книжни фенове нахлуха в Национален дворец на културата, за да открият своята следваща любима книга. Очевидци съобщават, че мнозина от извършителите са обиколили многократно етажите, разграбвайки всяка книжна находка, която се изпречи на пътя им.  
                Имената на заподозрените в (не)пристойно поведение и прекомерно натоварване с книжни покупки засега остават в тайна. По данни на пострадалите щандове някои от заглавията, издадени през последните шест месеца, са застрашени от изчезване.
                На 26 май 2016 година в редакцията на  „Книжно: На по книга, две“  пристигна мейл, в който читател с инициали Т.А. дословно призовава към повторна инвазия на Националния дворец на културата в търсене на конкретни заглавия.
                Ексклузивно за нашите читатели публукуваме изпратения ни нетаен план за действие и легенда на локациите, които трябва да бъдат обискирани.
Щанд 315, издателство „Колибри“

        „Толкин. Биография“, Хъмфри Карпентър; превод: Стела Джелепова
биография
„Толкин. Биография" е прекрасен пример как биографиите могат да бъдат и интерсни. Карпентър се е справил чудесно с обрисуването на личността Толкин, без да спекулира със събития от живота му или да подлага на критика творчеството му. Книга приказка и книга странно приключение. По Толкински чудата (преводът също е доста сполучлив).
       

      „Тесният път към далечния север”,  Ричард Фланаган; превод: Владимир Молев 
Носителят на нагарадата „Ман Букър“ за 2014 година е книга за търпението. За търпението да оцелееш, да преживееш и преглътнеш именно това оцеляване. Да се сблъскаш със себе си и да простиш на света (си). Роман за вървенето по онзи път, от който човечеството се връща белязано – пътя на войната, на ужаса и на любовта. Пътят, над който небето тежи от мерници, вина, но и от надежда.
        „Шегата“, Милан Кундера; превод: Васил Самоковлиев
Роман-обяснение на света, в който се съдържат всички следващи негови книги, включително и magnum opus-а му – „Непосилната лекота на битието“. Или иначе казано, роман за другия свят, винаги деструктивен, заплашителен и нелепо експериментиращ с интимното. Преиздадената версия на издателство „Колибри“ с твърдите черни корици определено би могла да има колекционерска стойност.
         „Любов и секс в Древен Рим“, Алберто Анджела; превод: Юдит Филипова
Четиво, посветено на„Венера и на нейния свят, която събуди мечти, възпламени сърца и омая сетивата още от началото на света.“ И наистина, в тази книга Вергилий би бил прав. И Оmniavincit Amor*. Силно препоръчително за запалени историци, така и за читатели, които за пръв път отправят взор към Помпей.


Щанд 327, издателска къща „Жанет 45“

  „Приказки от крайните квартали“ на австралийския писател и художник Шон Тан; превод: Нева Мичева
Книга, която очак(в)ах тихо и кротко още от момента, в който „Жанет 45“ издадоха предстоящото ѝ издаване. Книга-синестезия и книга-събитие – от онези, които може би ще достигнат до малко, но пък ще ги променят много.
Книга, която се разпада на съставящите я парчета сюжети, без да губи своята цялост. Картини в картината, тези текстове са емоционална и приобщаваща игра, обяснение в любов към човека, въображението му и завоите му, които го обуславят. 

  „Избрани стихове“, Т.С. Елиът; превод: Владимир Левчев
Да държиш Елиът, преиздаден с твърди корици, е ескиз щастие от трепетното
разлистване на страници до пет сутринта. Без препратки към други творби, без съчетаването на минало с настояще, плътността на езика на Елиът би липсвала, думите биха овисвали грозно и грубо по страниците. Но в това издание безвкусица няма. Всяка алюзия, всяка реминисценция, всяка метафора си е точно на мястото. И изкуството се ражда.

        „Периодичната система“, Примо Леви; превод: Нева Мичева
Роман, който те влюбва в човешкото. За химията в живота ни, за историята и за съдбата. Коктейл от всичко това, което човек може да бъде.

            „Любовен живот“ от израелската писателка Цруя
Роман, чийто литеаратурен еротизъм обвива любовната обсесия, флиртува с изразстването и  табутата, нюансира болката.  „Малката смърт“ на ревера, която хипнотизира и смесва илюзия с реалност. Това е книга, която смущава, но ако надмогнете смущението, ако надмогнете удоволствието, което ще полепне по вас, най-вероятно ще откриете и голямата тема, скрита зад думите на Шалев. Любовта като обсесия и огледален образ на властта и подчинението, не е разгледана през призмата на удоволствието, а през призмата на научаването. Странните ситуации, отблъскващи на моменти, не са концентрирани върху секса, а върху издирването, изследването. Желанието с цената на всичко да разкрием неразбираемото.

Щанд 327, ICU


        „Бруклин“, Колм Тойбин; превод: Бистра Андреева
Съвсем наскоро излязъл от печатницата, „Бруклин“ е роман за ирландската самотата в края 50-те – тогава, когато войната е свършила, 60-те не са започнали, а времето сякаш е спряло. Роман за човешката самота и за „дима на смелите“. Списващият тези редове все още довършва книгата, но може само най-исрекно да препоръча.





        „Канела“, Елин Рахнев
Поезията, която сгъстява тъгата, разобличава делника и меланхолно кръжи над любовно-болезненото, любовно- пърхащото. „Канела“ е от тези стихосбирки, които с книжното си тяло, с оформлението си и с настроенията си разколебават грозното, превъртат световете от измеренията на нежността до тези на хулиганството и бунта. В ежедневието тръноподобно са изникнали от земята  прострени слиповете на мъжа на Гергана; прането е лицемерно бяло, а грозотата наднича зад ъгъла.
          „Когато изпратим деня“, Пиер Мейлак; превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Четивото, към което можете да посегнете, когато дойде най-съкровеното, най-интимното време, размиващо сенките, омекотяващо чертите, пречупвайки ги през лунна светлина. Моментът, в който започва голямото пътуване –  пътуването из себе си.
Разказите на Мейлак са реалистични, кратки, стегнати, без излишно разпиляване на думите. Една паралелна реалност, която би могла да се случи на всеки, но въпреки това изглежда причудлива и невероятна, властва по страниците на сборника. Всяка сюжетна линия е човешко лице, човешка емоция. Мейлак колекционира настроения, характери, животи, без да отделя фантазното от битовото.

Щанд 326, издателка къща „Бард“

     „Златна колекция разкази“, Уилям Фокнър; превод: Кръстан Дянков, Венцислав Божилов
„Златна колекция“ е сборник с разкази за всеки ден, който обаче няма изкуствената притегателна сила на бестселърите. В него хармонията на думите е равностойна на изказаната мисъл. Фокнър с размах описва една американска действителност, в която грозното и  магичното се сливат. Битова лудост властва над света на героите, а читателят често се губи из прочетеното. Отнесени, несъсредоточени на места, с дълги монолози на индианци, негри или други южняци, текстовете в този сборник напомнят на учестено дишане – всичко, изказано на един дъх, всичко, прескачащо пространството.
  „Лятно утро, лятна нощ“ от Рей Бредбъри; превод: Милена Илиева
„Лятно утро, лятна нощ“ съчетава в себе си лекотата на изказа със спокойствието на недовършената история. Повечето разкази и миниатюри свършват внезапно, малко след като сюжетът е станал предвидим и малко преди да е поел по пътя на протяжността. Бредбъри е кратък в описанията, внимателен към действията и форсмажорен в диалозите.
След „Лятно утро, лятна нощ“ на човек му остава само да се ослушва – да се ослушва за края на лятото и повея от нощницата на Хати, за зова на Пищящата жена или за усмивката на Аги Лу. И да е влюбва.

        „Лукреция Борджия“, Дарио Фо
Въпреки скромния брой страници, този роамн ,доплънен с илюстрациите, е едно от най-любопитните исторически четива, на които можете да попаднете. Борджиите – испанската династия, успяла да завладее водещите политически позиции в Европа през XVI век, са представени чрез тънка ирония и сарказъм. Наистина чудесна историческа разработка.

Щанд 344, „Панорама“

        „Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт
огнехвъргачките
Безспорно социален, безспорно блестящ, що се отнася до повествование, Арлт е достоен опонент на Борхес.  Романът, продължение на „Лудата седморка“, спокойно би могъл да бъде с около сто страници по-кратък, но обемът не намалява качеството на текста. Фабулата на книгата и техниката на аржентинеца силно  напомнят тези на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, както и на Кнут Хамсун, а кинематографския похват на моменти улеснява навлизането в текста. Наративът е безцеремонен, интертекстуален, с подбрани изречения, така че всяко да играе двойна роля. От една страна, като се подчинява на авторската задача, от друга – като пробужда енергията на произведението.

Щанд 344, издателство „Аквариус“

        „Итанесиес“, Сигизмунд Кржижановски: превод: Даря Хараланова, Ася Григорова 
Сборник с шест разказа и две новели, който експериментира с реалността. Сборник, който я огъва и ѝ придава причудливи форми така, че пространството и времето да се размият в границите на фантазното.
            Забранен в Съветския съюз приживе, тъй като стилът му противоречи на агресивно изместващия авангарда сталинистки кич, авторът става популярен едва 40 години след смъртта си. Експерименталният реализъм и фантастични измислици на Кржижановски с право са сравнявани с тези на Кафка, Гогол и По. В творчеството му се наблюдава поетиката на условното, на вариативността, която задрасква предвидимото, заличава метриките и създава един цялостно нов концептуален свят, в който човекът е присъстващо-отсъстващ. На преден план сякаш излиза неговата метафизична безполезност.

        „Вечер при Клер“, Гайто Газданов; превод: Жела Георгиева
След „Призракът на Александър Волф" и „Пътища в нощта" Гайто Газданов извоюва задължително място във всяка библиотека. Анотацията казва, че „във "Вечер при Клер" липсват обичайните белези на занимателното четиво и въпреки това цялата книга се чете на един дъх... Това се обяснява не само с факта, че Газданов е прекрасен и увлекателен разказвач... В романа си той е постигнал висока степен на емоционално напрежение, на което най-вече се дължи неговата прелест...“. И списващият този ред е убеден, че макар и първи, този роман на руския емигрантски писател не остава по-назад.
 

Щанд 344, издателство „ДА“


     „Другата ръка“, Адам Загаевски; превод: Силвия Борисова
„Невидима ръка“ е страстно любопитство към битието, към света и към историята. „Строга“ по своему любов, както я определя преводачът Силвия Борисова, която пробужда близостта, която оставя красотата да вирее из физичните очертания на (не)възможното и разделя дори къшея живот с читателя.

Щанд 309, „Леге Артис“



чародеите        „Чародеите“ от Ромен Гари, превод: Зорница Китинска
Това е едно от четивата,  които се появяват неочаквано. Като чудо. Макар още неразгърнато, Ромен Гари е любов от първа страница с малки изключения, така че обещава приятни мигове.








Щанд 308, „Еднорог“

      

  „Малкият приятел“, Дона Тарт
Да възкресиш Дикенсовия роман, без да потънеш в бездните на миналато – Дона Тарт доказа, че може да го направи елегантно и същевременно с това достатъчно впечатляващо.
„Малкият приятел“ е вторият по хронология и трети за българската публика роман на американската писателка. Роман, в който тя загърбва елитарното и приключенско-философското и се завръща към южняшките си корени...  и приятели.  Умна книга (макар не толкова добра, колкото „Щиглецът“ и „Тайната история“), която с много думи разказва за малко неща, но го прави толкова добре, че ти се иска това да е една приказка без край. Кошмар  и мистерия, които поглъщат, притеглят и добавят един допълнителен ескиз на писателя Дона Тарт. На личността Тарт. Елегантно превъплащение на готиката на порастването в бувки, това четиво няма да ви остави безразлични, стига да бъдете търпеливи.

Щанд 336, СОНМ

      „Смъртта на чешкото куче“, Януш Рудницки; превод: Правда Спасова
Книга, която си заслужава само заради великолепната корица и една от престоящите плячки от базара. Мрачни, гротескни и ориентирани към изправения пред тежката система малък човек, разказите на Рудницки са едно от любопитните книжни събития тази пролет. И звучат като любов от първа... корица.
   





ришард капушчински „Автопортрет на репортера“, Ришард Капушчински; превод:  Благовеста Лингорска
В томчето са събрани „Автопортрет на репортера“ (2004), „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век“ (2008) и „Другият“ (2006). Книгата предлага обзор на съвремието ни по един изключително точен, достъпен и елегантен начин. Да преведеш чуждата мъка и да хвърлиш мост между два коренно различни свята – очарователно книжно откритие.



Щанд Б11, „Парадокс“
време секънд хенд


      „Време секънд хенд“, Светлана Алексиевич; превод: Ангелина Александрова
Страхотната корица на Живко Петров бе първото нещо, което съзрях. Преди името Алексиевич. Роман, полифонична разкопка на комунизма, на войната и на демокрацията – на утопията за съвършения обществен ред. Задължителна за оцеляване при време „секънд хенд“





Щанд 111, издателска къща „Сиела“
ciela

               „Войната на таралежите“, братя Мормареви
Поздравления на издателство „Сиела“ за решението да преиздадат тази класика. Сигурна съм, че много носталгични погледи ще погалят страниците на тази книга. И че много нови ще ги открият за първи път. В крайна сметка, какъв по-добър подарък би могъл да направи човек на някого, ако не частица от себе си и от своето детство. 




   „Белият хотел“, Д. М. Томас; превод: Людмила Костова и Георги Рупчев
Изненадваща с категоричността си  и трудна за обобщаване творба. Дискурсът на идентичността в  нея се движи по опънатото въже, висящо между опозицията илюзия – реалност. Всички части на романа се сливат в едно – в архетипната памет, в която изначалната борба между Ерос и Танатос, намираща израз и в Холокоста,  оставя своята кървава следа и до днес. И в която съдбата на множество „бели хотели" остава нерешена. Мога само да препоръчам на всеки, който се интересува както от история, така и от история на литературата и на психологията.

            „Делтата на Венера“, Анис Нин; превод: Юлия Чернева
Все още в to-read лист-а, но с тази анотация... „Разказите на Анаис Нин създават една малка, затворена вселена, в която само свободата има значение, а любовта е единствената валута. Героите ѝ прескачат от история в история, а отношенията им създават своеобразен роман на страстта – от затворената и отчуждена Елена, която открива чувствеността в лицето на Пиер, до недооценената Бижу и гордата Лейла, които изследват границите на собствената си сексуалност.“
     


          „Метро 2035“, Димитрий Глуховски; превод: Васил Велчев
Трета част, която не може да се мери с „Метро 2033“, но е далеч по-добре реализирано от „Метро 2034“. Антиутопия, постапокалиптична трактовка на властта като оръжие и властта като гибел. Артьом се завръща и то как...






Щанд 109, издателство „Лабиринт“

          „Три ябълки паднаха от небето“, Нарнис Абгарян
 Според сп. "Мениджър" "Три ябълки паднаха от небето" е сред 15-те най-добри книги на 2015. Книга за малко селце високо в планината и за човечността, която спасява. Невероятно красивата корица е само една от причините, поради които трябва да се окаже в сред откраднатите съкровища.







Снежната царица с рисунките на невероятния Владислав ЕРКО
Само хвърляйки бегъл поглед върху корицата, не мисля, че има какво повече да се каже.


                „Книжно: На по книга, две“ поема изцяло отговорността за последвалите Ваши действия и декларира своята съпричастност към всяка книжна покупка в периода 24-29 май, дори в случай, че тя е довела до продънени джобове и принудителни диети.