сряда, 22 февруари 2017 г.

„Кладенецът“ от Веселина Седларска - за зимата и лятото на душата

кладенецът
Има истории, които не могат да бъдат отречени. Истории, които не са шумни и гръмки, но в тихостта си крият много повече вълнения, понасящи навътре – някъде между разместващите се пластове на психиката.

„Кладенецът“ (изд. „Сиела“, 2016) е дебютният роман на иначе крайно познатия журналист Веселина Седларска. Той е и всичкото онова време – да отвориш цигарата, да затвориш очи и да плуваш из дълбините на себе си или на другия, без да задираш, без да нараняваш; разказ за страховете и експлозиите на сърцето в прегръдките на творческото съучастие. Съпреживяването като акт на най-дълбоко матиране на онзи ти, който не искаш да бъдеш, но си.  Разказ, който те чете и те пренаписва.

Именно с „Ръкописът“ започва „Кладенецът“. И с една фикционална героиня, която живее повече за другите, отколкото за себе си. Докато не потъне в собственото си тресавище след срещата с психоаналитика. После се появяват и Милкана Пейчева – преподавателката на курс по творческо писане, свързан с психоанализата,  както и нейните ученици Кити, Савата, Теоимарта... Но те остават безплътни образи, съпътстващия хор, който само рамкира наратива, изгражда гръбнака, от който висят ръцете и краката на една обобщаваща много други истории съдба.

Акцентът на романа не пада върху психоанализата, не се крие в терминологичното оковаване на лутанията на душата, а в изграждането на онова същинско entre nous, което „остава оттатък гласа, оттатък света“ чрез великолепния стилна Седларска. В него има нещо от елегантната женственост на Керана Ангелова, уюта и носталгията към родното огнище на Нарине Абгарян и мъдростта на Олга Токарчук. Но най-вече – в него се крие истинската Веселина – приветлива, обичаща и тихо обгръщаща детайлите със смисъл. Езикът на тази своебразна  психодрама е непрекъснат процес на ставане, на себепречистване. На заобичане. Без значение дали става дума за обич към Аз-а или обич към един цял народ, защото през микросвета на героинята писателката разказва цяла една народопсихологията, но в никакъв случай на цената на превръщането на историята в мръсна приказка.

„Кладенецът“ не само отглежда рани, но и която лекува. Защото ,,зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото‘‘*.
                                                                   
*от ,,Дом дневен, дом нощен‘‘ на Олга Токарчук;


събота, 11 февруари 2017 г.

„Космически комедии“ от Итало Калвино – биография на безкрайността

Снимка: Личен архив
Ако реалността е въпрос на вяра, то Итало Калвино успява uno intelligendi actu, т.е. в един мисловен акт, да създаде препълнен с неща свят, в който невъзможното изглежда както възхитително, така и реално – някак естествено и достоверно.

 „Космически комедии“ (изд. „Колибри“, 2016; превод: Божан Христов) е сборник с разкази, препълнен с безпогрешни превъплъщения.  Всички по-важни промени и събития в Космоса, преминават през погледа на главния герой Qfwfq. Астрономията и биологията са в основата на тази космологична приказка – формирането на Слънчевата система, Големия взрив, еволюционното развитие от водата към сушата, изчезването на динозаврите и толкова много други оборими и необорими презумпции и факти.

итало калвиноМакар да е привидно раздробен в къси разкази, наративът създава усещането за единство, за цялостност и консистентност. Калвино гради вечност, по-богата от света и имплементирана в доста по-четивен и достъпен текст от „Ако пътник в зимна нощ“. Хуморът на тази своебразна „биография на безкрайността“ е нещото, което сближава, което надскача разделителната линия написано-читател, а любовта присъства като стопляща сянка във всеки един от текстовете.

Два са подходите в „Космически комедии“ – този на поетичното озвучаване на света и този на строго научния поглед над събитията. Няма как  едно такова фино жонглиране с времето, пространството и усещанията да не предизвика експлозия на възприятията – страхопочитание от написаното и привързаност към обезформените герои. A корицата на Дамян Дамянов допринася за последното.

С чиста ръка на сърцето: „Космически комедии“ на Итало Калвино създава безкрайно множество от фантастични светове, които се разклоняват в редица плътни реалности. Вселени, в които читателят дълго съществува.






неделя, 5 февруари 2017 г.

„Четири приказки без връщане“ от Яна Букова -

Ако книгата е съставена от страници, на чиито бели полет се разполагат буквите, думите, стиховете, то „Четири приказки без връщане“  от Яна Букова (изд. „Жанет 45“, 2017 година; дизайн и предпечат: Яна Левиева) използва това бяло, за да създаде една своебразна „постановка на буквите“ – мизансцен, ползващ всички ресурси, за да остави читателя без реалното и потънал в тресавището на неясната литература, на литературата, водеща към себе си.

Елегантността на перото на Букова, позната от „Пътуване по посока на сянката“ и  „Лодка в окото“, тук е нюансирана в мрачни краски. Четирите приказки, изпълващи архитектурата на това издание, постигат своите емоционални внушения чрез тайнственото въздействие на познатите за творчеството на писателката образи на сянката, пътя, пръстена. Тези малки котвички, захапали части от съществото на сблъскалия се с вселената на двете Яни, притеглят читателя към дъното на съзнанието, създават връзка между него и текста и  сякаш  предат нишки от преглътнати изповеди, изписвайки радостта и щастието от подареното, фатализма на любопитството, наказанието и тежестта на съвестта.

„Приказка за кучето, което казвало винаги истината“, „Приказка за царицата във високата кула“, „Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си“ и „Пръстен с камък от лед“ не предлагат утешение, лишени са от външните си функции на приказност и красота. Те са мрачна tabula rasa, черна дъска, върху която не е ясно какво ще бъде изписано.


Пропадане и безспокойство са трайните усещания, които строгата красота на езика на Букова оставя. Но илюзията за нестабилност – и на съдържание, и на структура – е тази, която води до едно мрачно, до едно неизбежно влюбване в собствената си присъда – извън рамките на материалния свят човекът се свежда до едно бродещо петно, зависимо от светлината. И до една сянка, която  подаръкът, който Яна Букова и Яна Левиева оставят с „Четири приказки без връщане“. 

С това издание Яна Букова за пореден път печели моето най-искрено възхищение. Защото говори на език, който ми е близък и на език, от който ме е страх, защото никога не знам какво ще срещна по пътя му.

сряда, 25 януари 2017 г.

„Земя на синовете“ от Джипи – графичният роман, който те учи да виждаш

джипи
Aко звуците и думите, цветовете и формите не са нищо друго освен символи на идеята, „символи, които се раждат в душата на художника“ (по Х.Хайне, „Салон“, 1931 г.), то тогава графичният роман „Земя на синовете“ на италианския художник Джипи е идеята, която компроментира действителността, пречупва реалността през една екстремна и варварска ситуация в бъдещето, за да направи възможен пътя от мълчанието към отрезвяващото провикване.

„Земя на синовете“ постига цялостното си внушение чрез дестилирането на формите, чрез тъмния си туш и чрез едно оголване на човека до най-първичното му.
Чистите пластични средства, чрез които Джипи предава съдбата на човечеството в бъдеще, правят най-важното, което една творба може да направи – да те научи да виждаш.

 „Земя на синовете“ започва своя антиутопичен разказ плавно, преливайки от ежедневна случка до сграбчващ гърлото край. Усещането, че нещо не е наред, че нещо ще се случи, не напуска читателя до последните страници на „комикса“, на тази огромна история, пресъздадена чрез минималистични средства.

Двама братя, привидно диваци, се оказват изправени пред най-трудното – да си спомнят ненаученото. Да се върнат в миналото, за да осъзнаят какво се е случило в настоящето (резюме на романа само би развалило удоволствието от четенето, затова спирам тук). Важни са послеусещането, остатъчният нагарчащ вкус от преживяното, от видяното.

Джипи отстранява всичко, което е достъпно за разсъдъка, за да го предаде после чрез форми. За да остави човек сам на себе си – най-жестоката възпитателна мярка. И ако действително съществува схващането, че комиксите не са литература в чист вид, то „Земя на синовете“ доказва точно обратното – това е забележителна симбиоза между литература и картини, която ще ви манипулира, ще ви изплаши и ще ви направи неприспособими към материята и към пътя, по който може би вече сме  поели.





петък, 20 януари 2017 г.

„Книга за другите” под редакцията на Зейди Смит - книга за писателите

 „Книга за другите” под редакцията на Зейди Смит (ICU, 2016; превод: Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева) е сборник-измислица. Сборник, който чрез себе си излиза извън границите на личното, на познатото и ни среща с фантазиите на другите. 

Едни от най-популярните съвременни автори, сред които Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, А.Л. Кенеди, Зи Зи Пакър, Андрю О’Хейгън, прегръщат идеята на Зейди Смит за създаването на eдин поток на въображението. „Книга за другите” се превръща в палитра от стилистики за изграждане на персонажи, на характери. Двадесет и една личности съществуват, живеят, пречупват света през себе си, за да обобщят живота, да обобщят човека. Акцент в сборника са дребните, ежедневни случки, трагедиите, думите. И доколкото е възможно,  преходът от един свят в друг се случва неусетно за читателя.

Едно е обединяващото кратки разкази – интимната атмосфера, която всеки един от авторите е успял да придаде на текста, при това без готовността на персонажите да открехнат вратата към най-личното си да е смущаваща. И доколкото този сборник остава по-скоро редакторски експеримент на Зейди Смит (с малките пропуски на първия опит), някои от разказите успяват да станат наистина близки. Като този, с който започва изданието -  „Гидиън” от Зи Зи Паркър, напомнящ изключително много на ранните разкази на Труман Капоти със своята незавършеност и обраност на разказа. Наглед ежедневната история на една безперспективна връзка успява да ангажира читателското съзнание, така че нейният отсечен край да остави читателя изненадан.

Внимание заслужава и „Франк” от А. Л. Кенеди.  Елегантността на наратива, както и играта с читателското настроение превръща това ходене по думите в сладко-горчиво удоволствие. 

Разбирам защо хората гледат фонтани или морето. Защото там движението не спира.
„Франк“, А. Л. Кенеди
За жалост, някои от разказите стоят като кръпка, като другите, които не харесваме. „Тео” от Дейв Егърс бе  едно от големите разочарования. Факт, затвърждаващ заформилото се  лошо впечатление от „Кръгът“.

Поздравление ICU заслужава преди всичко за оформлението на сборника и старанието, което екипът е положил в превод, редакция, коректура и подредба. Предхождащите всеки разказ бележки за автора, както и предговорът на Зейди Смит са едно от най-ценните неща, с които този сборник печели симпаттии.

„Книга за другите” е малка книга, но побира в себе си много животи и много въображение. Сборник, в който фантазното среща реалността и го обгръща. В нея не се предлагат конкретна дефиниция що е „образ”. Тя не е и понятие на реализма, а по-скоро приятен и любопитен експеримент на Зейди Смит, утвърждаващ многообразието както на характери, така и на писатели.

сряда, 11 януари 2017 г.

„Слейд Хаус" или книгата-игра на Дейвид Мичъл


„Слейд Хаус“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2016; превод: Петя Петкова) има странна съдба – изроден от Туитър разказ, по-малък брат на  красивото стилистично упражнение „Облака Атлас“, своебразно продължение на друга книга на автора, причисляван към хорър жанра и все пак оставащ роман-упражнение, роман-игра, в която авторът сякаш дава воля на детските си страхове и фантазии.

„Призрачната къща“, лекият готически дъх на атмосферата са повърхността, под която се е спотаил сюжетът на книгата.  Дейвид Мичъл жонглира с пет разказа на хора, изчезващи през девет години в мистериозна къща, скрита на тясна уличка някъде в английските потайности – момче аутист, инспектор, комплексирана първокурсничка, журналистка и стогодишната зла съседка, която всеки иска да избегне. Всеки един от героите е изграден по един симпатично неангажиращ начин, неотличаващ се с нищо от „обикновените“ читатели и без да се задълбава в характерите им (макар  да го издава в действията и реакциите им). Важното са стъпките им към неизвестното. Към необратимото. И танцът на фантазията.

И ако след естетическо плъзгане по стиловете в стил „Облака Атлас“ опитът на британския писател да се гмурне в морето на жанровата литература първоначално изглежда несериозен и неубедителен, то една от мистериите на този кратък роман е, че въпреки до известна степен опростената заигравка с полифоничните гласове на  ужаса, той е приятен и уютен за четене. А дали изборът на числото девет е случайност или има някаква символна натовареност (девет означава край?) е въпрос на стилистично тълкувание.

Със сигурност „Слейд Хаус“ не е страшна книга. Тя не разтърсва емоционално, не претендира за непосилна тежест. Но е забавно четиво, с което човек може бързо да се отдалечи от ежедневието. Непризнат Young Adult, който запазва духа на ранните тийн-романи, каквито ги помня – без битки, без революции, без разтърсващи любови, но потапящи в други светове, населени  с тайни и свръхестествени същества.

И макар на всяка страница читателят да мърмори колко странна книга е това – наполовина роман, наполовина разказ, атмосферата на „Слейд Хаус“ е достатъчно майсторски изтъкана и завърта така безпардонно в сюжета си, че на всяка улица човек дебне дали отнякъде няма да изскочи мистериозната къща.



петък, 6 януари 2017 г.

Ние, удавниците от Карстен Йенсен – защото първо търсим убежище

„Не е измислица морето...“


карстен йенсенЕдна книга може да бъде еднопосочна улица – бързо пътуване към края. Друга – да се доближава по-скоро до кръстословицата: водоравното и отвесното ѝ променят читателския кръгозор. В редки случай се оказва водовъртеж, който те засмуква и захвърля на дъното на собствените ти емоции.

„Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен (изд. къща „Жанет 45“, 2016; превод: Мария Змийчарова) принадлежи към онези забележителни книги, които подобно на вълни първо заливат погледа, след което потапят в свят, в който реалността се чува едва, едва – като глухо ехо, пречупено от водната мощ.

Карстен Йенсен създава хроника на пътешествието на собствения си роден град Марстал от средата на XIX до края на Втората световна война – времето, в което от легенда градът се превръща в забравено малко пристанище. Време, в което героите с „голям труд, усърдие и постоянство  отглеждат свойта сълза“ (по Радичков).

Трудно е да обхване човек обстоятелствено сюжета на тези 800 страници. Ежедневните успехи и несполуки, малките детайли в бита на моряшкото селище и задушевните вечерни разговори са пристана, от който започва разказът за дългия път на болката и  на търпението.  Героите на Йенсен са особени – навъсени и сурови мъже и жени, неподвластни на времето и все пак толкова крехки пред стихиите:
„Съдбата, която ни очакваше, беше бой и смърт от удавяне и въпреки това копнеехме за морето.“
Подобно раковина, която има много мелодии, „Ние, удавниците“  успява да „омае“ (като песента на сирена) читателя на много нива. Успява да изплаче болката и надеждата; да остави при разгръщане подобно усещане, каквото и „Параграф 22“ от Дж. Хелър – с „мъжките“ грубовати приказки, с шегите и закачките, но и подобно „Между Рая и Ада“ на Йон Калман Стефансон да прегърне мрака и да напомни – за да оцелееш, трябва да бъдеш ожулен от вятъра, за да преодолееш вълните, трябва да изпиеш докрай спомена за сушата. Пред природата всички са еднакво смъртни, но колко широк е заливът, който животът трябва да преодолее, за да е?
„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечни цели тръгваме първо. Първо търсим убежище.“
Без да съм сравнявала оригинал с превод, поздравления на Мария Змийчарова за колосалния труд. Въпреки 1-2 технически пропуски, „Ние, удавниците“ е едно от малките съкровища, които 2016 година донесе на пазара – привидно приключенски епос, приютил морска елегичност и тиха надежда; книга-водовъртеж, след която „не са измислица“ нито морето, нито времето.

* Използва се за завързване на буйрепа /въжето, което съединява котвата с буя, показващ на повърхността мястото и на дъното/ към котвата.





събота, 24 декември 2016 г.

„Скръбта е твар перната“ от Макс Портър

Скръбта умее да узрява от имагото на тишината, да покълва там, където е най-болезнено и където всеки допир означава ново разкъсване на раната.
„Скръбта е твар перната“ (изд. „Лабиринт“, 2016; превод: Владимир Молев) е книга за смъртта и (не)забравата. Особена(та) поезия на стъкления похлупак, който пада над едно семейство след кончината на жената, на майката.

И ако такива истории има много, то начинът, по който Макс Портър чертае картата на тъгата, е отличителният белег, който обяснява широкия читателски отзвук, който творбата намира в световен мащаб.

Без да е нужна излишна фактология, без да се обяснява налагането на липсата, романът фрагментарно структурира ежедневието, над което е надвиснала сянката на Вран. И докато един баща и двете му момчета страдат от загубата на най-близката, докато тишината избуява в дома им, гарванът (препратка може би и към Гарвана на Едгар Алан По, а не само към този от стихосбирката на Тед Хюз) се превръща в техен спътник. И тъй като всичко родено умира, оказва се, че и скръбта си има край, макар тя да е най-бурната проява на неподчинение срещу „вековната вечна инерция“ (по Хюз).

Изглежда малко цинично да обвързваш светлите стихове на Емили Дикинсън със смъртта. Извратено преобръщане на света. Но в наратива на Портър се оказва, че това е нужното, за да се изречеш, издишаш  и този път за болката.

Трудно е да се определи жанра на тази книга. На моменти притча, поезия, проза, опирайки се и на сложна рамка, „Скръбта е твар перната“ привидно е лесна за четене, привидно опростява и битовизира едно от най-фините човешки чувства, неусетно създавайки една сложна и многолика картина на красивото грозно. И докато ролята на хора (от името на децата винаги разказва само едно, без да има отличителни белези) е да задържи живота, да напомни причината да се продължи напред, пипалата на спомените плъзват из редовете на бащините редове.

Това, което липсва, на романа, е дълбочиност на персонажите. Портър съзнателно или не е създал наистина леки като перце образи, които трудно се отличават. Сякаш чертите им тотално се размиват във водовъртежа от спомени и  тъга.


„Скръбта е твар перната“ е триптих за прозрачната тъмнина (защото тя все някога избелява в надежда), за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Един нестандартен онтологичен анализ, който е най-добре да четете, когато във вас е тихо. Браво на „Лабиринт“, че издадоха тази сложна книга.

четвъртък, 15 декември 2016 г.

Какво да подарим от Панаира на книгата или писмо до Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа, 
От софийското поле ти изпращам малко вятър, малко студ и един списък, с който да забравиш за майсторенето и издирването на подходящите подаръци. Предлагам ти да подариш книга за Коледа. И без това, макар тази година да съм писала по-малко,  изборът не е никак малък. За да е по-лесно, изпращам ти и карта с номерация на всички щандове на 44-и Софийски международен панаир на книгата. НДК е огромен и книги дебнат отвсякъде.













„Колибри“ – щанд 315

Няма как да не започна с щанда на „Колибри“, тъй като ежедневието ми е прекалено  обвързано с някои от заглавията им. Само през последната седмица издателството подарява на своите почитатели няколко издания, от които сърцето на всеки любител на добрата литература ще се разтупти със скоростта на разгърнати страници. Сред тях са луксозното издание на „Писма от Дядо Коледа“ от властелина Дж. Р. Р. Толкин – идеален подарък за малки и големи деца, изпълнен с разкази от Северния полюс; преиздадената „Изкуството на романа“ от Милан Кундера – задължително четиво за всеки, които иска да знае малко повече за историята на романа и неговото развитие от Сервантес до наши дни;  магичната „Гениалната приятелка“ от Елена Феранте, от страниците на които човек може да се докосне до Неопол такъв, какъвто туристическите


обиколки не биха могли да го покажат; невероятните „Космически комедии“ от Итало Калвино. За които предстои да се говори. <3  Но може би най-свидното на сърцето ми и най-голяма изненада бяха кореспонденциите на Райнер Мария Рилке – „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. РайнерМария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“. И ако някой има нужда да си върне вярата в красотата на духа  – то вселената Рилке е за него.
И понеже тази Коледа е българска – голямото откритие за тази година е „Другият сън“ от Владимир Полеганов.





„Сиела“ – щанд №107


На нощното ми шкафче тази година се приземиха не едно или две заглавия на „Сиела“. За последната година се преборих с няколко техни чутовни (и по размер) заглавия, които си струват вниманието. А и любовта, когато говорим за „На Западния фронт нищо ново. Обратният път“ – луксозното издание на две от любимите творби на Ерих Мария Ремарк. Прегръщах тази книга твърде много, след като я получих.
С „Любими коледни истории“ и „Джелсомино в Страната на лъжците“ от Джани Родари, „Войната на таралежите“ от Братя Мормареви и с  „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ пък издателството гали и естетическите търсения на читателя.
За любимителите на фантастиката, антиутопиите и странните пътувания – „Последната територия“ от Момчил Николов и „Метро 2033“ от Димитрий Глуховски ще отведат читателите си до непознати земи.

Deja Book“ – щанд 107
 Този зимен период издателите очевидно залагат на  приказките като бягство от реалността. Но понякога и те могат да бъдат груби и жестоки. „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим за първи път на български и в превод по оригиналните  немски текстове с твърди корици вече привлякоха вниманието на читателите. Очакваме само да излязат от печат, за да ги подарим на наши близки...хм,  пораснали деца.







„Жанет 45“ – щанд 327

Oт „Жанет 45“ знаят как да зарадват читателите си. „Ние, удавниците“ от Керстен Йенсен не е само морска сага, това е мъжка история за загубата, за порастването, за войната, за копнежа по далечното и магичната притегателна сила на необяснимото, на необятното. А корицата е малък шедьовър. Браво на „Жанет 45“! И само това да бяха издали, би било напълно достатъчно. Но вълната добра литература продължава с  „Иракският Христос“ от Хасан Бласим (след „Лудият от площад „Свобода“ е обяснимо очакванията да са големи, но да видим), както и с графичния роман „Земя на синовете“ от художника Джими. А с двамата автори можеш да се срещнеш из етажите на НДК в рамките на СМЛФ.




ICU – щанд 327


Всеки знае, че издателството, което те вижда, подбира всяко едно свое заглавие с много любов и с мисъл и „Книга за другите“. Последната е най-новото попълнение в каталога на ICU и излиза под редакцията на Зейди Смит. А след историята на Макс Пъркинс (изд. „Колибри“) и на читателя, невъвлечен в издателския процес, става ясно колко важна роля има редактора в придаването на завършен вид на една творба. А сред авторите са намерили място имена като Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Вендела Вида,  Тоби Лит, Зи Зи Пакър, А. Л. Кенеди и други.
И ако погледът ти се спре на жълто-червените ѝ приканващи корици, то не пропускай и „Предателства“ от Йосип Новакович, „Бруклин“ от Колм Тойбин и „Пътят към дома“ от Роуз Тримейн. <3 ICU oпределено заслужават да бъдат видяни.








„Лабиринт“ – щанд 435


„Лабиринт“ е фаталното издателство. Емилия Масларова избира неудобни книги, от които излизаш разтърсен, но които пристрастяващо действие Не е учудващо, че „Три ябълки паднаха от небето“ се превърна в една от най-обичаните книги на годината. „Скръбта е твар перната“от Макс Портър е следващото огромно заглавие, което заслужава да се озове под коледната елха.  Книга за тишината като имаго на скръбта, за спомена от раната, но и за поезията на изживяното. А дали последният роман от Джон Уилямс „Бичърс Кросинг” е толкова тихо изящен, колкото беше „Стоунър“, предстои да разбера тази коледна вакация.
Като говорим за изящество – „“Най-красивите приказки от Хиляда и една нощ”  с илюстрации Олга Дугина, както и „Записките на Малте Лауридс Бриге“ си заслужават вниманието.


 „Аквариус“ – щанд Б19
 
След Гайто Газданов и Сигизмунд Кржижановски човек знае, че това малко издателство подбира заглавията си много добре, а коректорската и редакторска работа винаги са на ниво. Идеален подарък би била черно-бялата корица на „Хамалинът Самуел“ от Исак Самоковлия.







                                             „ДА“ – щанд Б19  

                                   
Поезия. Това е.  И Адам Загаевски най-после на гости в София. Както и новата им книга - "Адът без изход" от румънския поет Йоан Ес. Поп. Силен, автентичен глас, който звучи на български в превод на Лора Ненковска. Художник на корицата е Иво Рафаилов, естествено.










„Факел екпрес“ – 417


Да те изплаши тази поезия е лесно, но също толкова лесно е да я заобичаш, да ти стане близка. И докато проблемите, които Марк Странд излага са само „Частица от бурята“ на вселенското, то в микросвета на човешкото съществуване те са болката, която раната помни.
Най-искрената ми признателност към „Факел експрес“ за чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.







 „Ерове“ – щанд 403

Едно от откритията ми за тази година определено беше „Дивашка жътва“ от Карл Хофман – мъжка книга за приключения, носеща знания, които следва да се преглъщат бавно, на хапки и елиминирайки собствения скептицизъм. Похвално е, че вече е поела своя път към българския читател. Похвално е и че това е първият избор на заглавие на издателство „Ерове“, което се е справило превъзходно с оформлението.







„Ерго“ – щанд  411

При „Ерго“ може да откриете другият превод на „Писма до един млад поет“ от Райнер Мария Рилке. Малкото издание с корицата на Иво Рафаилов със сигурност ще стане ви стане любимо.







„СофтПрес“ – щанд 111



И като говорим за приказки: „Снежната царкиня“ с прекрасни илюстрации е книгата на сезона!

„БАРД“ – щанд 326



Ще простя на „Бард“ забавянето на „Тайната история на Тийн Пийкс“ само заради „Черни дупки и бебета вселени и други есета“ от Стивън Хокинг, както и „Кой управлява света“ от Ноем Чомски.










„Рива“ – щанд 314
Тук трябва да се спреш за „Пиеси“ от Чехов, разбира се, както „2666“ от Роберто Боланьо. Това са вселени.





СОНМ – щанд 445




Поредицата „Разказът – един пренебрегнат жанр“ от издателството заслужава място в библиотеката само заради нестандратните си корици, малко произведение на изкуството.







„Прозорец“ – щанд 212


„Прозорец“ са на нов и уютен щанд и на него са ти приготвили изненади. „Облакът атлас“ е една от най-страните книги, които съм чела. А новият му роман „Слейд Хаус“ би зарадвал почитателите му, макар списващият тези редове все още да не е стигнал до неговите страници.




 Скъпи Дядо Коледа, 
Навярно доста пропуснах, но се надявам да се убеди, че НДК е огромно и книги дебнат навсякъде. А най-хубавият подарък за Коледа остава сбъдването на мечти и други светове. Добре, че поне в книгите това е възможно.