неделя, 2 септември 2018 г.

„Каменното ложе“ от Маргарет Атууд


маргарет атуудСлед антиутопията „Разказът на прислужницата“ канадската писателка  Маргарет Атууд скача в сенчестите води на разказа. Оказва се, обаче, че е достатъчно умел плувец.

„Каменното ложе“ (изд. Orange books, 2018 г.; превод: Надежда Розова) ще ви изненада с 9 лукави истории, от които няма да научите как да спогодите гаден номер на колегата си в офиса, но пък ще научите, че е напълно възможно да убиете някого на Антарктика  със строматолит, датиращ отпреди почти 2 милиарда години.

Първите три  разказа – „Алфландия“, „Привидение“ и „Смуглата дама“ създават първоначалното впечатление, че изданието е цикъл от сюжети, които са взаимосвързани. Пътят на героите от една история е невъзможен без случилото се в друга.

каменното ложеМоже би именно заради пряката обвързаност на тази троица с литературния свят, тя си остана мой фаворит до края на сборника. И неизбежно ме накараха да се замисля колко внимателен трябва да бъде човек, пишейки нещо. Защото писаното остава. И понякога променя съдби.

Литературата като начин на живот присъства почти във всяка една история на Атууд. Само че тази литература често е фатална, изобретателна метафора на един по-мрачен свят, в който всичко е възможно. Криминални, невероятни, страшни, комични или трагични – ситуациите, в които ще попаднете между тези страници винаги са свързани с опит за лукавство. В цялата му многоспектърност. И излишност.

Интелигентно написани, но без да елитарничат ненужно, динамични, добре построени и увлекателни, разказите в сборника създават перфектна амалгама от абсурдност и хипертекстуалност. Външните препратки към имена от световната литература и история, както и актуалността на проблемите, които Атууд засяга, са хомогенно вплетени в добре структурирани и вълнуващи сюжети, които само привидно водят наникъде.

Каквото и да си мислите след прочита на това ревю, със сигурност си заслужава да се запознаете с леко смахнатите, чудати, но безкрайно симпатични герои на Атууд. А изданието на „Orange books” ще ви донесе само допълнително удоволствие от изживяването.





неделя, 26 август 2018 г.

„К като всичко“ от Яна Букова


„К като всичко“ от Яна Букова (изд. „Жанет 45“, 2018 г.) е привиден аперитив преди „Пътуване по посока на сянката“ (изд. „Жанет 45“, 2014 г.) и прелюдия към „Четири приказки безвръщане“ (изд. „Жанет 45“, 2017 г.).

Неслучайно използвам думата привиден, защото тези няколко истории (дообогатени в конкретното второ издание) са си същинска надпревара със самото разказване и отказ от каквато и да е сюжетност. А връщане назад сякаш няма. Или поне не и в контекста на линейното време.

Яна Букова
В сборника представата на читателя за действителността винаги е предпоследна, винаги е изостанала и залутала се някъде там между момента и неговото бъдещо проявление.

Изобщо трудно може да се определи какво е времето между тези 113 страници – дали говорим за относително или абсолютно време, за вътрешно или измеримо, Kантово или...

Още първият разказ – „Каменният квартал“ – би объркал неопитния и несвинкал с размаха на Букова читател. И така, докато прецизният ѝ, лаконичен стил не изплете своята мрежа от алегории и не създаде здрава причинно-следствена връзка между историите – от криминалната интрига, през кафкианския сюжет до южноамериканския сериал.

В „Солидад“ поезията надскача кича, надскача предвидимото, а „Сянка на мъж отказва да напусне дрехите си“ сюреалистичното се оказва във фатална близост с действителността ни. В крайна сметка, езикът на тези истории е „лишен от вокали“, от мимики или от жестове, но сурово, хладно ритмичен. Чувствен по свой начин. Като стъпване върху древно каменно стълбище – петолиние, което не толкова разбираме, но му се подчиняваме.

Трудно би могло да се говори за действие или за главни герои, още по-трудно би могло да се опише словесно изкачването на сборника, но това по никакъв начин не намалява удоволствието от прочита на този кратък сборник. Почитателите на Кафка и Борхес или със сигурност биха намерили над какво да умуват в следващите няколко дни.

Лично на мен ми бе нужен повече от един прочит, но може би точно това харесвам в Яна Букова. Дистанцираната ѝ обратна притегателна сила. Нямаш избор да не се върнеш отново.

Друг чудесен прочит може да откриете при Иван.

петък, 27 юли 2018 г.

„Невидимите градове” от Итало Калвино – празник на фантазията


Малко преди брилянтната „Ако пътник в зимна нощ” Итало Калвино създава „Невидимите градове” (изд. „Колибри”, 2018; превод: Божан Христов) – произведение, което успява да превърне 120 страници в грандиозна енциклопедия на (въображаемия) свят.

55 глави, разделени в 9 части – толкова обем изисква разговорът между Кунлай хан и неговия посланик Марко Поло. Диалог, превърнал се в една „любовна поема за градовете”.

Някъде там – на границата между сънувано и реалност – се гушат 55 града, всеки водещ в различна посока – паметта, желанието, знаците, лекотата, размените, очите, името, мъртвите, небето, непрекъснатите градове, скритите градове.

И макар да разказва за непознати земи, Поло – героят на Калвино – винаги държи за ръка и познати образи:

Чуждите места са негативният ни образ. Пътникът разпознава малкото, което е негово, откривайки многото, което не е имал и не ще има.”
С експерименталната си литературна форма, с изключителното внимание към детайла, с известната си доза мистика, „Невидимите градове” се превръща в един сън, в утопично отражение на познатата Венеция.

Имената на всички градове след прочит избледняват, но остават усещанията – аромат, атмосфера – сякаш точно си напуснал прегръдката им. Цветни, мащабни и невидими – градове, които са опасни за обичане. И водещи към ада:

итало калвино„Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.”
Фантазията и стилът на Калвино го издигат до имена като Хорхе Луис Борхес, Милорад Павич и Умберто Еко, а виталността на думите му вибрират в ритъм, който дълго отеква в читателското съзнание. И не само откликът на неговото собствено сърце позволява бягството от затвора на реалното настояще. Защото „не гласът води разказа, а ухото.”

„Знаците образуват един език, но не този, който смяташ, че познаваш.” За да разгадае човек Калвино, трябва да се освободи от образите, които досега са го насочвали към търсените неща. Само така „Невидими градове”, също както „Космически комедии” и „Ако пътник в зимна нощ”, се превръща в един истински празник на въображението, на духа и на прецизността.






сряда, 25 юли 2018 г.

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан


Смеете ли да се окажете в „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан (изд. „СофтПрес” 2018 г.; превод: Калина Лазарова)?

Когато престъпите прага на този трилър ще бъдете изненадани – сред лавиците на тази книжарница със странно име ще откриете хора с реални проблеми, с твърде реалистични  навици и със спокойно ежедневие. Но с тъмно минало.

Работата е там, че тайните рано или късно винаги излизат наяве и е нужно само едно движение, един повей, за да се вдигне завесата, която години наред ги е крила.

За Лидия този повей се оказва висящото тяло на младия Джоу – любим клиент на „Блестящи идеи”, който слага край на живота си на горния етаж на книжарницата.  За Лидия оставя тежко завещание – в джоба му тя открива забравена нейна детска снимка, а в дома му – купища книги, които са осакатени, разрязани и носещи тайнствени послания.

Напълно логично е тази история да не може да напусне книжарката, както и тя да остави нея. А в играта се намесва и един убиец с чук, с едно малко момиче, което оцелява, и един баща, който трябва отново да намери път към дъщеря си.

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” е междужанрово четиво, литературен трилър, който заляга на драмата, защото там където има зло, със сигурност е имало и болка.

Съливан подхожда интересно, жонглирайки със стила и читателските очаквания. Лидия е колкото дразнеща, толкова и реалистичен персонаж. На нейните колебания контрастират симпатичните вторични герои – нейния чудат приятел Дейвид, който постоянно поправя неща и сякаш е заровил самия себе си из непотребните никому вещи, както и колегата ѝ Плат, вечно захапала цигара.

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” не обещава кървава баня, нито пък неразгадаеми мистерии, но пък залага на това, че страшни неща могат да се случат и в най-малките единици на обществото – семейството. И причините за това понякога са ужасно, ужасно тривиални.




петък, 20 юли 2018 г.

„Морска книга“ от Мортен Стрьокснес – антология на вълните

Мортен Стрьокснес
Снимка: Явор Веселинов


„Морска книга“ от Мортен Стрьокснес (изд. „Жанет 45“, 2018 г.; превод: Мария Змийчарова) е много подходяща за дъждовното лято на 2018 г. Оцветените в синьо краищата на страниците, както и чудесната корица на Люба Халева, лекотата на изданието успяват по неясно магичен начин да обединят спокойствието, приключенският дух, лекият хлад и романтичния рационализъм, които тази книга носи.

Типично по скандинавски дългото заглавие „Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка насред огромното море през четирите годишни сезона“ обобщава лаконично целия сюжет. Да, точно така – двама приятели решават да тръгнат на лов за гренландска акула някъде из фиордите на Северна Норвегия. При това разчитайки единствено на своята гумена лодка. Пътешествието им със сигурност не е бурно, динамично или ужасяващо. Но е изключително по своему.

Хюго Осгюр, наследник на стара рибопреработвателна фабрика, чиято детска мечта е да улови
морския звяр грендландска акула, въвлича Мортен в едно пътешествие, в което „там горе са звездуте, тук долу – морето“. И там, където „звездите се полюват“, а „морето блести и примигва“ се случва магията – риболовът е просто претекст, за да научи потъналият в света на Стрьокснес читател много любопитни факти за света на северняците; да се гмурне в подводния свят на ледения океан и да се запознае с видове, които никога не е подозирал, че съществуват.

Наред с това, Мортен прави препратки към  „Моби Дик“, библейската притча за Йона, Carta Marina на шведа Улаус Магнус, норвежки поети, скандинавските легенди и митове. Всичко това, за да създаде една пълна, пъстроцветна и запомняща се антология на океана. Океанът, морето, като съзнание, което е абсолютно неподвластно на влияние и пред чиито прищевки човекът, този самозван господар на света, се оказва безсилен.

Телеграфично, понякога новинарско,  но без добавен сензационен привкус, Стрьокнес свързва земя и вода. Рисува свят, който е съществуващ, но далечен на представите ни. Невероятен по размерите си.

Ако търсите много приключения или вълнуващи обрати, то тогава „Морска книга“ най-вероятно не е подходящото четиво за настроението ви. Но ако сте истински морски човек, няма как да не оцените този забавен, поетично-романтичен и на места хладнокръвен прочит на вълните на Севера.




петък, 13 юли 2018 г.

„Нощна пеперуда” от Катя Кету за полета на човечеството към (пагубната) светлина


катя кету
„Нощна пеперуда” от Катя Кету (изд. ICU, 2018; превод: Росица Цветанова) кръжи в ума ми вече няколко седмици.


И макар името Кету да е сравнително непознато на българския пазар,  с този роман ще се убедите защо я наричат „Северната кралица на литературата”. И може би, само може би, ще ви стане малко студено.

Книгата ще ви разкъса на две и ще ви захвърли първо някъде там в далечната 1937-ма година в Лапландия, а след това ще ви придърпа към по-близката до нас 2015-а в село Лавра.

Игра бяга. По-точно прекосява със ски границите на Финландия, които баща ѝ – началникът на граничната служба – пази, за да последва повика на сърцето си. Бездумнна, с отрязан език, бременна и влюбена във Вълчия зъб, верен на червената идея.

Игра  не достига до работническия рай. Или попада точно в него –  оказва се в лагер. Става една от онези 73 000 затворници в лагера Воркута, част от най-големият ГУЛАГ в Русия по онова време. Присъдата ѝ е тежка и необратима: „58-1А. Държавна измяна, двайсет и пет години плен, после пет години изгнание и още пет години живот в ничия земя, далече от градове и граници.”

И само Елна и Алексей могат да спасят поредния номер. Защото как е възможно човек да понесе всичко това, без да се загуби?

През 2015 година пък Верна пристига в село Лавра, в това забравено от бога място, за да потърси причините за мистериозната смърт на баща си. Тук тя се сблъсква с традиции и вярвания, които са дълбоко непознати, забравени, а борбата за власт и надмощие почти заглушават предупрежденията на духовете.

Връщам се в спалнята с мирис на сън. Телефоните не работят. Автобуси не вървят. И все пак не си пленница, прошепвам на себе си. Скоро някой ще дойде да те вземе, непременно ще дойде. Спокойно би могла да свършиш нещо полезно през това време. Изваждам буркана, в който съхранявам пеперудата. Намествам го под микроскопа TowaZoom 100X-900X, който съм свила от сандъка за бракувани вещи на университета в Хелзинки. Избирам най-едрия окуляр. Изтръсквам насекомото под обектива, настройвам образа и се навеждам. Татко, защо ме повика тук?

Ще могат ли Елна и Алексей да я заведат до истината?

Малката страна и гигантът. Вярата срещу страданието. Цивилизация срещу старите богове. Всички тези битки се разиграват по страниците на „Нощна пеперуда”, оставят кървави следи. Думите на Кету се сливат с болката,  униженията, но и с топлината и домашния уют.

Това, което ми липсваха, бяха отговори. Коя е Верна? Уж главен герой, а оставащ докрай само медиатор между читателя и селото. Какво се е случило с Хенрих?

Но накрая разбираш. Тази книга не се разкрива веднага и при първи прочит. Кету е пестелив писател, развива сюжетно малко по малко, кръгообразно.

На крилата на „Нощна пеперуда” на Кету са се закачили магически реализъм, брутален натурализъм, митология, политика и една загадка, която читателят сам трябва да разгадае.

Видение, мираж, висяща между измислицата и раздиращата действителност – „Нощна пеперуда” е необичайна книга. Нестандартен преразказ на полета на човечеството към (пагубната) светлина.









събота, 30 юни 2018 г.

„Завръщане“ от Яа Джаси – сага за изкореняването и за завръщането


„И ако този свят не ви понася – изкоренете се.“[i]



„Завръщане“ от Яа Джаси (изд. Orange books, 2018; превод: Елка Виденова) се появи в ръцете ми в момент, в който четях роман на привидно същата тема – „Подземната железница“ от Колсън Уайтхед.
Оказа се, че без да е носител на „Пулицър“, „Завръщане“ ми допадна далеч повече.

Защото не се задоволи да остане само и единствено роман за сегрегацията, а се разля в пълноводна, на места неспокойна история за утъпкания път на живота, по който болката и радостта вървят ръка за ръка – семейна сага за изкореняването и за завръщането.

Две полусестри – Ефия и Еси – споделят един общ родоначалник, но между тях зейва бездната на съдбата – едната е омъжена от майка си за англичанин, търгуващ със селото на Ефи в Гана; другата присъжда на наследниците си срещата с Америка жестоките плантации на Юга.

в 14 различни истории Яа Джаси проследява цял период от световната история, даващ отражение и до днес, пречупвайки я през мирковселената на един род. Колониализъм, търговия с хора, робство, сегрегация, дискриминация – думите, които все още се врязват в плътта и клокочат в слепоочията, Яа Джаси използва не за да докаже злостта на „белия“ човек, намесил се в живота на ганайците, но за да отмери стойността на живота в човешки действия.

Ако се налага, човек може да научи всичко. И да летиш, можеш да се научиш, ако това ще ти осигури още един ден живот.“

Там, където се появат алчността, жаждата за власт или самозабравата, остават най-опожарените земи. Светът на тази Гана е свят, в който черни предават и продават черни, бели всяват раздор, а свободата е се оказва  граница между два свята, невинна жертва, парадоксът който събира и едновременно разделя.

Прошката идваше постфактум, беше елемент от бъдещето на греха. А ако насочиш очите на хората към бъдещето, току-виж не забелязали как ги нараняваш в настоящето.

Персонажите на „Завръщане“ са ярки, убедителни, пълнокръвни. Предизвикващи емоции. Абена и нейната безсмислена любов към Охане дразни, искрено мразиш Бааба и нейната безпричинна жестокост към Ефия, съчувстваш на Джо, когато Анна е отвлечена, не можеш да повярваш, че Марджъри не може да отиде на бала с бяло момче. Хей, та това е вече в наши дни!

Между Златистия бряг, Юга, Алабама, Харлем. Между ритуалните барабани, рагтайма и джаза. И между хилядите гласове, срутили се върху читателското сърце. Между писъците и надеждата.

Свобода в тази книга в крайна сметка няма. Въпреки топлината, която стилът на писане на Яа Джаси създава, въпреки адреналина, който залива читателят от потапянето в нова култура, въпреки приключенското воайорстване на чужди съдби.

 „Завръщане“ е мека като кадифе история за пътя и за времето, от която обаче остават незаличими рани. В мекотата на думите се крият свирепите зъби на свят, който предпочита децата си със запушени усти пред съдбата. Без значение цвета им.

Поздравления за изданието на издателство Orange books, за корицата, дело на Моника Писaрова, и на Елка Виденова за превода и на Невена Дишлиева-Кръстева за редакцията.




[i] Platonika

петък, 15 юни 2018 г.

„Братоубийците” от Никос Казандзакис


братоубийците
Има моменти, в които идеите в сърцето на една страна се бият един с друг, защото не могат да вървят едновременно и заедно като равни. Раз­перват ръце, ритат душата, блъскат се, опитват се да се изместят един друг. Взаимно се избиват.

Вероятно няма друга такава книга като „Братоубийците” от Никос Казандзакис (изд. „Сиела”, 2018; превод: Драгомира Вълчева), която така да разделя  и така да приближава. Да обединява братоубийците –  партизани и  монархофашистите“; безверниците (сегашните атеисти) и религиозните.

И няма как да е иначе, когато говорим за Никос Гърка. Когато говорим за човека, чиято „Аскетика” се изразява в мълчаливо спасяване на Бога от човека.

Макар финалът на „Братоубийците” да е неочакван, сякаш претупан, избързан, болката хвърля сянка върху всяка една от страниците на тази последна за гръцкия писател творба.
Романът започва с бягството на едно цяло село от родната земя. А животът след бягството се превръща в едно стопяване, в изчезване на всички досегашни вярвания за главния герой – селския свещеник поп Янарос.

Първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил от 1946 до 1949 г., превръща Гърция в страна на противоречията. В клише на ужаса. Защото няма значение къде се води борбата или между кого, защото войната винаги  има един и същ минусов знак, винаги смърди на смърт и на унищожение.

Казандзакис успява някак да се понесе на вълната от кръв, за да  я прелее на образа на поп Янарос. Да го превърне във вечно търсещия, лутащия се човек. Между вярата и хората, между Христос и Човека.

Да не се поддаваш на изкушения, които често се крият зад маската на благоприличието и на добрите нрави. Да няма разделение на хората и инстинктивно да следваш своя Бог. Онзи Бог, който е над всичко.

И тук идва разбиването на мита, че това е роман за вярата. Напротив, произведението на Казандзакис повдига въпросите, които всеки един атеист си задава. Поп Янарос е олицетворение не за вечно предания Божи служител, а на търсещия доброто.

Тук бегло личат влиянията на Ницше и Бергсон върху формирането на личността, а и на творчеството на гръцкия писател. Тук пътуването се провежда успоредно в сърцето, в утробата и в ума. Далеч от манастирските стени и много далеч от една раздирана от противоречия, изкуствено впримчена в граници страна.

Кирякос, Леонидас, Стратис, всички прегърнали черното майки – това е Гърция, това е счупеният свят на войната. „Злонамерен, несправдлив, безсърдечен, безумен” живот.

            „Братоубийците” те хвърля към дъното, за да ти олекне. Че човешкото е единственото, което остава константно. 

            Великолепният ревод на Драгомира Вълчева, както и уместните ѝ бележки под линия, както и повече от достойната корица на Дамян Дамянов, допълват удоволствието от това издание. 




неделя, 10 юни 2018 г.

„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл


„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2018; превод: Петя Петкова) е първият роман на автора на „Облакът Атлас“.

И макар сякаш винаги да личи, когато нещо се случва за пръв път, Мичъл умело е успял да прикрие плахостта на перото си.

„Написано в сянка“ разкрива девет истории, девет симфонии на живота, които привидно нямат нищо общо помежду си. Въпреки това нишката на Арианда повежда от читателя от Окинава през Петербург, Токио, Хонконг, Манхатън, Монголия, Ирландия, Лондон, за да го върне отново там, откъдето е започнал. В една неочаквана десета глава. Девет души се превръщат в приемниците на една обща, десета история.


Добро, зло, Запад, Изток, старост и младост – Мичъл е успял да създаде един добре нюансиран текст, бягащ от стандартната структура на романа; хипертекст, в който всяка следа е всъщност нова заблуда.

написано в сянкаТрудно ще си изберете разказ, в който бихте искали да отседнете задълго. Между уредничката в Ермитажа Марго, терориста Квазар, англичанина адвокат в Хонконг Нийл, младия любител на джаза, радио водещия в Манхатън, квантовата физичка в Ирландия, възрастната собственичка на чайна в Китай, музиканта в Лондон и онова създание в Монголия читателят се чувства безтелесен, разтворен в каньон от чужди спомени.

 „Спомените са като писане в сянка.“

Имената на героите нямат значение, важен се оказва техният вътрешен монолог. А всеки от гласовете в книгата има свой специфичен тембър.

Може би най-приятна и уютна за читателя е историята на Сатору – момчето сирак, което работи в музикален магазин в Токио, докато не среща любовта. В нея обаче (дали заради джаза препратките, дали заради леката меланхолия, която лъха от текста, асоциациите с творчеството на Мураками са неизбежни.

Мичъл пише уверено, космополитно. Сякаш сам е преживял всяка дума, всяка запетайка или удивителна. Разчупвайки западната рамка и залагайки зад всяко изречение глобална тема, младежко притеснение или призив.

Единственият издайнически момент, който може би загатва неопитността на Мичъл в момента на създаване на „Написано в сянка“, е лекият магически реализъм и дори SiFi-елемент в последните две части. Все пак, приемам, че това е нужната спойка между тези наглед свободни гласове.

Кои сме ние? Кой или какво прави живота да се случи? Наистина ли сме отговорни или дори приковани към личността и тялото, които изглежда, че обитаваме? Ако не, кой или какво създава живота ни?

„Написано в сянка“ е виртуозно упражнение, в което Мичъл успява да създаде една наджанрова симфония, вълнуваща  изповед на света, който се оказва създаден не от хора, а от истории.




четвъртък, 17 май 2018 г.

„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц – манифестът на безкрайната фантазия


Бруно Шулц
„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017 г.; превод: Магдалена Атанасова) е една от най-впечатляващите книги, на които съм се натъквала в последните няколко месеца.

Тя е красива творба. Много по-красива дори и от по-късния му роман „Канелените магазини“. 

Тя е цяла една нова, „флуидна“ реалност; историята на една меланхолия, която е "по-истинска, по-ослепителна и по-ярка" от другите меланхолии. Манифест, писан с пламенния ентусиазъм на нестихващата тъга по отминалото.

13 фатални разказа, които се опитват да разгадаят тайните на живота, следват линиите на ежедневието в неговата многословност и се опитат да надскочат времето. Всеки един от тях сякаш повтаря една и съща фраза, един и същ рефрен: „Да помним детските дни“, защото в тях е скрит изворът на вдъхновението, спасителното изкуство като алтернатива спрямо неприспособимостта към реалността (а в случая на Бруно Шулц тази реалност запраща без капка милост детето в навечерието на Втората световна).

В думите на Шулц читателят сякаш потъва – образите постепенно се разпадат, ронят се и след прочита остават само аромати, проблясъци от нещо преживяно, нещо изсънувано.
„И най-после в края на града, нощта се отказва от лудориите, хвърля маската и открива вечното си сериозно лице. Вече няма да ни зазида в измамен лабиринт от хлюцинации и привидения, тя разтваря пред нас звездната си вечност. Небосклонът расте до безкрайност, съзвездията сияят в своето великолепие на неизменните си места, образуват магически фигури на небето, сякаш искат нещо да възвестят, да прогласят нещо окончателно със страхотното си мълчание. От блещукането на тези далечни светове извира жаборяк, сребърна звездна гълчава. Юлските небеса нечуто сеят метеорно семе и то безшумно попива във вселената. 
 ...
В отворения прозорец нощта дишаше с бавен пулс. В огромната ѝ безформена маса се плискаше хладък дъхав флуид, спойката между черните ѝ блокове се ронеше и процеждаше струйки аромат. Мъртвата материя на тъмнината търсеше да се освободи във вдъхновения полет на жасминовото ухание, но недокоснатите маси в глъбините на нощта лежаха все още неосвободени и безжизнени.
До края на сборника Бруно Шулц прескача от един епизод от живота си на друг. В него автор и герой доста често играят една и съща роля. А преходът от магическата стая на детството през антрето на съзряването до входната врата, водеща към неприветливия свят, раздран от военни конфликти и смърт, се оказва болезнено пътешествие и само фантазията се оказва онази спасителна сламка, която прогонва пълното полудяване.
„Всяка пролет започва така, с тези огромни и зашеметяващи хороскопи, които не са по мярката на едно годишно време, във всяка – него го кажем веднага – има от всичко това: безкрайни шествия и демонстрации, революции и барикади, през всяка в определен момент минава горещият вихър на забравата, безграничната тъга и опиянение, търсещи напразно адекватност в действителността. Но после тези изсилвания и кулминации, тези натрупвания и екстаз навлизат в цъфтежа, изцяло се преливат в буйния растеж на хладния листак, във възбудените нощем пролетни градини и шумът ги поглъща. Така пролетите изневеряват на самите себе си – една подир друга, – потънали в задъхания шумол на цъфналите паркове, в тяхното набъбване и приливи – забравят за своите клетви, губят лист след лист от завещанието си.“




Неразгадаем и необхватен, „Санаториум „Клепсидра“ със сигурност не е никак лесен за разчитане пъзел. Загадка, осеяна с блуждаещи образи и водеща в дълъг като света, безкраен тунел. Прекрасна! 



„Каменното ложе“ от Маргарет Атууд

След антиутопията „Разказът на прислужницата“ канадската писателка   Маргарет Атууд скача в сенчестите води на разказа. Оказва се, обаче,...