сряда, 23 август 2017 г.

„Разкази и повести“ от Антон П. Чехов – резюме на света във въпроси


За влиянието на Aнтон П. Чехов върху модерната проза може да се говори много и това е съвсем нормално с оглед на литературното наследство, което оставя след себе си – над 900 творби, превърнали се в доказателство, че и в наглед обикновената реалност се крие минимумът на едно максимално живеене.

            И макар пътеките и преките, незабележимо конвоиращи пътя на руския писател, да са съвсем необозрими, то малко са хората, докоснали се до наглед обрания му език, нещадящ читателя език, които остават безразлични.

Вярвам, всеобща приятна изненада през първото полугодие на 2017 г. се оказа сборникът „Разкази и повести“, издаден от „Колибри“ в превод на Пенка Кънвяа .Под страниците на луксозното издание с твърди корици намира мястото си малка, но ценна селекция от творчеството на класика: от известните „Човекът в калъф“, „Дамата с кученцето“ и „Лекокрилата“ до не така популярни негови разкази и повести.

И ако пиесите „Вишнева градина“, „Чайка“ и „Вуйчо Ваньо“ са усета към човешките действия, към историята на човечеството, преживяло толкова разочарования и разделило се на търсещо-чакащи и на отричащи, то повести като „Три години“, „Степ“ и „Съпругата“ въвличат читателя в ескизи живот,  превръща го в част от „еволюцията на чувствата“ и резюмират света във въпроси и в опозиции – комично-трагично; красиво-грозно; мечта-реалност; любов-омраза.

Трескавото опиянение, любовните терзaния и малките бягства на сърцето, наред с лудешката надпревара на нравите с времето, всепроникващата тъга, чувството за обреченост и една безкрайна свобода на мечтите – деликатният, но мащабен език на  Чехов в тези кратки разкази и повести не рисува просто литература,  не носи просто притихване на душата – и в смешното, и в трагичното – , а налага един modus vivendi, в който „животът… е кратък“ и трябва да се „живее по-добре.“

неделя, 20 август 2017 г.

„Телекс от Куба“ от Рейчъл Къшнър – Куба преди революцията и с цвят на нагорещена лава

Снимка: Личен архив
Онази свобода, която мисълта за жаркото слънце на Куба носи, е илюзорна. Парещият въздух и промиващата рани влага често крият опасности и разпалват пожари, които прерастват в революции.

            Куба – екзотична и исторически непрескочима –  и онази Куба, застинала малко преди революцията, е побрана в страниците на романа на Рейчъл Къшнър „Телекс от Куба“ (изд. Жанет 45, 2017; превод: Василена Мирчева) – книга, която се появи в края на май на българския пазар, но жълтите ѝ корици останаха странно незабелязани, макар да крият зад себе си история с „цвят на нагорещена лава“.

            Започвайки историята през погледа на Кей Си - сина на ръководителя на местния клон на „Юнайтед Фрут Къмпани“ – Къшнър невидимо оплита читателя в една сложна литературна картография, в която на пръв поглед властва хаоса.

            Животът през погледа на американските заселници, свързани със захарния и с никеловия бизнес в Куба, завърта колелото на бунта.

            „Юнайтед Фрут Къмпани“ вече не отглежда плодове, а само захарна тръстика за сметка на местните жители. Бащата на Кей Си е строг, а майка му е съпричастна към бедните. И всичко привидно изглежда идеално, докато една сутрин различно утро не пропълзява по тавана на момчето и димът на промяната не обгръща и тяхната къща.

Докато наративът разгръща събитията през погледа на Кей Си, Къшнър въвежда втори и детски глас – този на Ейвърли, произхождаща от средната класа, а същинските революционни действия започват при срещата с фатален френски агитатор, който продава оръжия.

Наглед сложната творба, която Къшнър изгражда, рисува жива картина на една епоха, в която различията се оказват тъй дифузни, границите тъй несигурни, че човек сериозно се затруднява да реши къде  е попаднал – дали в същинската история или в нейния фикционален прочит.

Героите, сцените в които образи на американски бизнесмени и кубински президенти се сливат, се превръщат в реализма на едно лудо време, разгледано в най-интересните му и оригинални мигове (макар признавам, въвличането на Фидел Кастро в странна повествователна брънка да ми се стори крайно излишно).


            Разделен на три части, „Телекс от Куба“ съчетава в себе си както характерни за модернизма стилови особености, така и постмодернистични намигвания. За Къшнър сякаш важи максимата на Гьоте: „Съжетът всеки вижда пред себе си, съдържанието намира само тоя, който има отношение към него, а формата остава тайна за мнозинството“. Хаотична и същевременно премислена до съвършенство, структурата на „Телекс от Куба“ може да откаже много от вас, но със сигурност романът би се отплатил пребогато на търпеливите читатели. Защото именно стилът и езикът подплатяват ролята на Къшнър като талантлив  писател и чрез тях тя успява да изрази най-точно усещанията, емоциите и вътрешния свят на историята, която разказва.

петък, 21 юли 2017 г.

„Змията и Дъгата” от Уейд Дейвис – документална приказка за зомбита

Уейд Дейвис забива пирон право в сърцето на парцаливата кукла на клишетата. Защото зомбитата и вуду магиите съществуват, но съвсем не приличат на това, което Холивуд показва.

„Змията и Дъгата” (изд. „Ерове”, 2017; превод: Диляна Георгиева) е странна смесица между научен труд и художествена литература. Макар да се различава от впечатляващата „Дивашка жътва” – заглавието, с което издателството стартира, книгата следва линията на досегашната селекция на „Ерове” – силно рационална, поднасяща научни факти и история по красив и достъпен начин.

До известна степен „Змията и Дъгата” е подобна на водун  ритуал. Разделена в две части, романът е и разбиване на клишетата относно т.нар. вуду, както и своебразен урок по историята на Хаити – разказ от първа ръка за неща, които звучат колкото невероятно, толкова и впечатляващо; отравяне, упояване с нови факти и последващо пречистване.

В началото на ’80-те години на миналия век етноботаникът по професия Дейвис получава странно предложение – да замине за островната страна, за да разследва няколко странни сигнали за мъртъвци, възкръснали от гроба и превърнали се в зомбита.

Когато изследователя се сблъсква с хаитяни, той е впечатлен, както от флората и фауната на страната, така и от крайно различната от тази на европееца или американеца култура. Защото се оказва, че Хаити крие много повече страховити неща от познатите „вуду” кукли и хаитяните предпочитат смъртта пред съдбата на завърналите се погребани.

Стройната и логична теория на Дейвис за растенията и веществата, които биха предизвикали състояние, наподобяващо смърт, много бързо след пристигането му е опровергана. И това е моментът в плавно развиващия се сюжет, който преобръща историята.

Водун – вярата, която се основава на хармонията – се оказва много по-богата и двояка от познатите ни духовни учения. В нея наука и мистицизъм се вплитат и увличат в опасна игра на зарове между живота и смъртта. А самото „зомбифициране”, поводът, който въвежда Дейвис в този сложен свят, се оказва не е само физическо отравяне на жертвата, а много по-сложен и предимно психологически процес. 

Разколебаването на един учен в собствените му познания и привикването с непознатото – авторът успява да пресъздаде по впечатляващо достъпен и приобщаващ начин своето гмуркане в реката на хаитянската вяра, в митовете и ритуалите им. На страниците на романа сложните химични съставки, лабораторните изследвания, непознатите видове растения, историческите особености на острова не стоят сякаш нарочно придадени или академично. Стилът на Дейвис е изчистен и стегнат, без да звучи твърде телеграфно, а на места все пак могат да бъдат открити поетични завои. Умел разказ, който те потапя в атмосферата, без да ти остави избор.

„Змията и дъгата” е риба балон (защо тази аналогия – като прочетете книгата). Прочитът ѝ или ще те убие веднага, или ще те остави още дълго да се рееш сред сенките.  За мен беше и дълъг прочит. Не само я заех преди да я довърша, защото разпалих интереса на други хора, но и изпитвах някаква инстинктивна нужда да я преглътна бавно. За да не се превърне в отрова. За да запомня всички любопитни факти добре.

Наистина удачен и оригинален избор. От „Ерове” за пореден път са подходили напълно професионално към изданието – от превода до оформлението и малките детайл –  видимо всичко изпипано с внимание и мисъл към читателя. Огромно браво!





неделя, 9 юли 2017 г.

„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“ от Светлана Алексиевич

След „Времесекънд хенд“ (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова) съдържанието на двата дебютни романа „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевича, обединени в едно книжно издание на български  (изд. „Парадокс“, 2017: превод: Боян Станков ), не е голяма изненада. По-впечатляващи са мащабът на внушението и емоционалната вълна, коио връхлитат четящия.

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат.“, пише беларуската писателка. И ако трябва да се уповаваме на Маркес и ако там, където има замесена жена, всичко ще е наред, то тогава именно онова мълчание на гръбнака на света, на този своебразен Атлас с ужасно нежни ръце, е плашещото, е страшното.

Във „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич се заема с нелеката задача да счупи стената от тишина и да отприщи един разказ от първо лице на десетки съветски жени, преживели фронта. Не само като безащитните, невинни жертви, но и като готови да посрещнат смъртта в битка танкистки, автоматчици, снайперистки. Това са жените, които след войната са отритнати от онези, за чието щастие са се били, и жените, които са пораснали твърде рано.

Беларуската писателка не се свени да разкаже смъртта такава, каквато е била – масова, безмилостна и навестяваща ги и след края на войната. Защото за жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и се изразява материално в книжки, ордени, белези; в мълчанието, на което са принудени, докато отново се превръщат в онези жени, които се очаква да бъдат. Без спомени.

Реализмът, автентичността на историите, подплатени с женските чувствителност и внимание към детайла разкриват трагични и помитащи картини, пред които читателят често изпитва желание да извърне глава.

Стилът на Алексиевич е изящно избродиран, думите са подредени в изряден строй – армейски редици, готови да понесат последствията от появата си. Георите ѝ – привидно безименни, събирателни, но безкомпромисно откровени.

„Последните свидетели“ – последвалата след две години книга прехвърля вниманието към децата, преживели войната. Често те не са участници, а просто невинни свидетели на случващото се, жертвите, които остават безгласни букви във военната азбука, но на които остава задачата да навържат думите за останалото след безумието, след хаоса. И преди времето да е свършило – гласът им трябва да изтанцува един последен танц с истината.

Не е никак лесно да се понесат спомените на този Съветски съюз, който бяга извън географското, извън политическото, а просто дълбае надолу – в белега на някогашната рана, в корените на нещастието. Картография на болката преди голямото пропадане.

Николай Райнов твърди, че „всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето. А „Войната не е  с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са крайъгълния камък, некрологът на хиляди съдби. В тези книги ужасът е огромен, а болката дебне отвсякъде.

                

неделя, 2 юли 2017 г.

„Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон - думите, седмото чудо на света

Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон (изд. „Жанет 45“, 2017; превод: Стефан Паунов) е съзерцанието, което следва след първия досег с ледената прегръдка на спомена, с онова странстване „Между Рая и Ада“ (изд. „Жанет 45“, 2015).

Свят, в който жените са богини, мъжете са самотни в мъжествеността си и единствено топлината на човешкото тяло напомня, че си жив – това е територията на втората книга от трилогията на Стефансон, която по-скоро напомня на ескиз, на продължително и накъсано поетично откровение, отколкото на роман.

„Тъгата на ангелите“ е разделена на две части – „Очите ни са като дъждовни капки“ и „Смъртта не носи покой“. В първата – момчето, което познаваме от „Между Рая и Ада“ , момчето, преживяло смъртта на своя приятел Бард, се запознава с литературните шедьоври на миналите векове, преоткрива света на думите, изследва пътищата на  хиляди фикционални персонажи, за да поеме по своя собствен опасен път във втората част на творбата.  

Пътуването на Йенс и момчето, които трябва да направят спешна доставка в екстремни метеорологични условия, се превръща в болезнена метафора за човешкото стремление към вечността и покоя, а границите, разделящи Ада и Рая, живите  и мъртвите, се размиват в една зейнала и празна земя, която поглъща изгубените души, попаднали в нея.

Езикът на Стефансон се е отдал на вечно пиянство с поезията. Между редовете танцуват ежедневното, мистичното и философското. След морето, делящо оная земя на морската шир и тая земя на сушата, идва студеното съвършенство на леда. Исландската природа е строгата и сурова богиня, чието чувство за хумор често граничи с жестокост, и именно те, думите, се явяват чудото, спасението, висшата сила, която тласка напред.

„Поезията убива, дава ти криле, ти започваш да ги движиш и усещаш оковите. Показва ти друг свят и след това те изтласква обратно в бурята, в мръсното ежедневие.“

„Честно казано, мисля, че думите са седмото чудо на света.“
 

Момчето, Йенс, Хелга Гейртруд, Колбейн – героите на „Тъгата на ангелите“ са различни по своему, но са обединени в едно. Всеки един от тях се превръща в част от общото лице на Исландия, от картината на живи души, впримчени в рамката на смъртта. Защото Исландия на Стефансон е студена, любяща, но строга и смъртоносна майка. В тази книга всичко започва със съня – с по-малкия брат на смъртта и с едно очакване на покоя, докато той се разхожда, яхнал вятъра, под носа на живите:

„Дали човек мами мъртвите, когато остане жив?“

„Ала нищо не е така подценявано като самия живот. Ругаеш понеделниците, дъждовната буря, съседите, ругаеш вторниците, работата, зимата, но накрая всичко това изчезва за части от секундата . ... затова животът диша свободно, а ти ругаеш всеки понеделник, ругаеш всеки вторник, проиграваш шансовете си и среброто в теб губи блясъка си.“

 „Смъртта не носи покой; ако той изобщо съществува, ще го намериш в живота. Ала нищо не е така подценявано като самия живот.“

След прочит на читателя му е трудно да каже през какво точно е преминал. Творбата е безсюжетна. Сякаш пътуването в нея има за цел единствено да ти покаже чистата същност на нещата. Да ти даде шанс да се върнеш към свободата на живота, да те освободи от очакванията и мечтите, бутайките те в пропаст, и да те увери, че покой има и приживе.

В крайна сметка, точно тази красота на езика и  липса на действие разсейват при четене, носят усещането за летерагичност на текста и правят  тези 256 страници по-дълги, отколкото са. Читателят се изплъзва от шейната на текста и остава загубен някъде в усещанията, без да има за какво да се хване. И без изгледи за спасение.

„Тъгата на ангелите“ е красиво упражнение в левитация. В кръжене на думите. И без съмнение – ако бе по-кратко, то би спечелило много повече. Но може би именно чрез лутането и непрестанното удряне в тая или оная дума човек може да премине през бурята на живота. Преди светлината да угасне.






петък, 23 юни 2017 г.

„Бащите не си отиват”

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
Марк Странд
 
България е твърде малка за този сборник.

„Бащите не си отиват” – сборникът с 24 разказа на издателство ICU”, e приютил личните истории на твърде много хора, които са някак познати , че да се почувства човек крайно неудобно, разгръщайки го. Защото задачата, която  – Невена Дишлиева-Кръстева –  издателят-сърце – им е дала, е твърде болезнена. Разказ за загубата на Бащата, на онзи герой, който изчезва твърде рано или се връща твърде късно; разказ за  смъртта като фатално разминаване, но и като възпитание на чувствата.

Струва ми се невъзможно да се пише критика по тези разкази. Тяхната литературна стойност не се поражда в различните стилове, метафори, конструкции, тропи, а по-скоро в метатекста, в  горчиво-сладката утеха, които думите носят. „Бащите не си отиват“ е по-скоро сборник-терапия. Хапче за понасяне на трусовете на сърцето.  Този е светът на героите на сборника – малкият, огромният. Свит на кълбо и ходещ по болката.

Разказът на Теа Денолюбова. Това бе мястото, на което си казах, че не мога да продължа нататък. Че ми е неудобно от болката. И свободата на авторите да споделят своите мисли, най-съкровени тайни и ахилесови пети. След първа битка с буцата, заседнала в гърлото,  единственото, което успях да си кажа обаче е, че трябва да извървя с тези смели хора пътя до край. Защото физическата раздяла е само рестарт и нова среща с живота.

Надежда Радулова, Марин Бодаков, Кети Иванова, Манол Пейков, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Силвия Чолева , Златна Костова, Катя Атанасова, Ина Иванова, Елена Панайотова, Камен Алипиев, Цветана Кръстева, Мария Касимова, Василена Мирчева, Ерна Ангелова, Екатерина Петрова, Райна Димитрова, Василена Чонова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев, Теа Денолюбова, Мариана Де Мео, Маргарита Велева, Люба Халева – след последната страница ще ви бъдат малко по-близки и все пак достатъчно далечни. Защото самотният човек  има белег на челото си и сяда винаги на края(Борис Христов). Защото макар прескочили пропастта, раната винаги ще помни болката.  


Историите в „Бащите не си отиват”  надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им;тишината, оформящата, рисуващата образи и съхраняваща човешката топлина. Липсата е присъствие и обратното. И само движението напред запазва нещата цели. Успокоява паметта, а понякога и съвестта.

вторник, 13 юни 2017 г.

„Тая земя, оная земя” от Иванка Могилска – глътката въздух между магията и живота

  
иванка могилска
„Тая земя, оная земя” от Иванка Могилска (изд. „Жанет 45”, 2017) е сборник с разкази, след който в продължение на дни и нощи не се чува нищо  освен свистенето на вятъра, въздишките на куфара и шепотът на сърцето, почукващо от щастие, събудено от слънчевите думи, които са го погалили.

47-те кратки истории са вдъхновени от желанието на човека да пътува по света дори когато е оплетен мрежата на ежедневието и оставят усещането за лекота, за посилност в надбягването  с реалността.

Могилска играе с думите и със сравненията, гони хармонията и съзнателно търси носталгичното,  за да изпъкне онова, другото –  поетичното застиване на мига. С нейна помощ читателят успява забрави всичко в стремежа си към един магичен свят, вниква в думите и всичко се обновява – улиците на Португалия, на Италия оживяват, превръщат се във внезапни срещи със себе си и посяват в езика нови цветове и различни аромати. Делничните мигове раждат магична атмосферазакуските и вечерите не са просто задължения към тялото, разходките водят до неочаквани срещи с любовта, ръженият хляб буди с аромата си миналото. 

Героите на този сборник са „Събирачи на щастие”. Те имат таен живот, който е изпълнен с „Уроци по танци”,  въпроси като „Как падат свраките”, „Какво е любовта” и други. Превръщат се в облак или просто сънуват без диви карамфили. И те намират, когато най-малко очакваш -  на спирката на метростанция „Жолио-Кюри” или в „Ая София”.

Личен архив на автора
Езикът на Могилска е плътен, игрив, вдъхващ магия на обикновеното. Бели стихове в проза, историите ѝ имат свойството да подмамват читателя и после съвсем неусетно да се разтворят във въздуха, оставяйки го сам в окото на бурята – всеки финал идва неочаквано, но атмосферата.

Да се влееш в (не)понятното и да се върне оттам с шепа думи, събрали в себе си всичко – цветя, дървета, улици, площади, треските на милион желания и тъги. И да не спираш да вдишваш и издишваш света. Това е разходката на Иванка Могилска из „Тая земя, оная земя” - отвъд думите, отвъд себе си.











вторник, 6 юни 2017 г.

„Мебет” от Александър Григоренко – приказка за древния човек

Там, където тайгата е обгърнала в студените си прегръдки земята, а боговете хвърлят зарове за човешки те съдби, се простират владенията на Мебет – героят на Александър Григоренко, който се лута между божественото и човешкото.

„Мебет“ на Александър Григоренко (из. Labyrinth, 2017; превод: Емилия Масларова) е Über-роман и Über-приказка за древния човек, която прелива в разказ за общочовешкото в опит да се извадят на светло следите на колективното несъзнавано. Мотивът за мястото на индивида в света е вечен, но при руския писател той е дотолкова опростен, че незначителността му в суровия и непознат Север с неговите строги правила звучи болезнено реалистично.

григоренко„Мебет” е притча, разделена на две части. В първата господарят на тайгата живее сред хората и макар противопоставяйки се на човешките закони, е все още близък на човешката си половина. Той ловува (дори и в чужди територии), жени се (макар сам да краде съпругата си, както и тази на сина му), дава първите си родителски уроци.  Неговите граници обаче не са човешки, а времето му „не се подчинява на дисциплината на цифрите”. И именно тази негова безнаказаност му навлича общия гняв.

Връзката с материалния свят се разпада в момента, в който Мебет открива смъртта си малко след загубата на единствения си син – Хадко. И тогава митичното напуска невидимите бели полета на  страницата и завладява буквите. Тайнствената гора и богинята Майка дават втори шанс на героя, за да защити невръстния си внук от същите тези зверове, на които той е вредил. За остане накрая поуката, а мъжеството да се запознае и с милосърдието.

Александър Григоренко осцилира цялото повествование около героя си. Всички останали персонажи имат по-скоро спомагателна функция – помощните колела, които да подпрат философията му, да я изправят високо над всички. Над целия свят. Мебет е от онези персонажи, на които се възхищаваме, на които искаме да приличаме, но и тайно осъждаме, антагонизираме. Той е онзи homo ludens, който жонглира не само със собствената си съдба, но и със света на другите. 

В романа откриват и неизменните приказни елементи – вещица, богове, възсилно животно, верен другар на героя и дълбоки гори, в които обикновено се случва необикновеното, неизменното, за да може тайгата да се превърне в мизансцен, ползващ всички ресурси, за да остави читателя без реалното и потънал в тресавището на неясната литература, на литературата, водеща към себе си. Преминаването между тая и оная земя – между тоя и оня свят – оставя човека сам на себе си – най-жестоката възпитателна мярка. И навярно затова Григоренко създава „Мебет” – жестоката приказка за една дивашка жътва приживе и за още по-дивашко опрощение в отвъдното.


„Мебет” е от онези книги, които четеш, четеш, четеш и никога не ти стигат. Няма нищо случайно във всеки символ, във всяка стрела. Това е книга за всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш. И двете везни никога не се оказват уравновесени в света на човека, потопен единствено в пулсиращия миг на своята истина. За да завладее своя свят и да постигне освобождение  Свръхчовекът на Григоренко има нужда и от другите.

Преводът на „Мебет“ е дело на Емилия Масларова. И тя се оказва най-подходящият пратеник от магическите земи на Григоренко. Всяка дума е намерила мястото си, за да се превърне книгата във вълшебство. 


четвъртък, 25 май 2017 г.

Книговодител за Пролетен базар на книгата 2017


Пролетен базар на книгата 2017
Книголюб е опитен ловец на книги, който неочаквано получава примамливо предложение от могъщата компания Артотека. Срещу шестцифрен хонорар той трабва да охранява красиви книжари и прочут писател по време на шестдневна експедиция по време на Пролетния базар на книгата 2017 в Национален дворец на културата, поели нелеката задача да открият ново книжно съкровище. Входът на НДК обаче те поставя пред няколко разклонения и дали експедицията ще бъде успешна зависи само от теб, читателю! Успех!

А/ Искаш да приключиш бързо всичко и директно спираш за провизии на щанд 111
Б/ Решаваш да завиеш надясно и да видиш какво има зад ъгъла – отиди на щанд ;
В/ Този път поемаш на ляво, без много да се двоумиш – отиди на щанд ;




А. Щанд 111, издателство „Сиела“



Добавете надпис
Щандът е големичък и точно срещу вратата. Кориците, които привличат вниманието са много, не можеш да си избереш. Грабваш набързо призоваващата те морска корица на „Сол при солта“  – романът на Рута Сепетис, която разказва за най-голямата морска трагедия и ще ти покажа Втората световна война през очите на най-невинните – децата и младежите, които са оставени през избор; „Аскетика“ на великия Никос Казандзакис, превърнала се в най-продаваната му творба в родната Гърция; „Мозъкът. Това си ти“ от Дейвид Игълман – труд, който ще те въведе  тайните на когнитивната наука, за да успееш
да си помагаш на следващите нива еволюция;  „Пилето“ от Уилям Уортън – защото знаеш, че предстои да погледнеш този полудял свят и през погледа на „Ал“, а приятелството и лудостта често вървят ръка за ръка; „Софийски магьосници“ от Мартин Колев – защото София е пълна с магически места като НДК и е добре да ги познаваш; „Дзен и изкуството да пишеше“ на Рей Бредбъри  - за да разбереш защо думите имат толкова силна притегателна сила; „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ от проф. ВИли Лилков и Христо Христов  – за да не забравяш никога това, което е било.



Б. Щанд №Б10, „Агата А”






Антологията „Хуманизмът и изкуството на Ренесанса” е съкровището, което откриваш. Тъй като намираш още няколко заглавия, като няколко книги на Кортасар, имаш избор, да спреш до тук или да продължиш смело напред до щанд №105.

В. Щанд №212, „Прозорец“

Уютният щанд и бамбукът те привличат. Иска ти се да останеш и да се посмееш с Тери Пратчет,  да понастръхнеш със „Слейд Хаус“ от Дейвид Мичъл, но чуваш боен рог и потегляш. Стигаш на кръстопът и не знаеш накъде да поемеш.
1.      Наляво – виж Щанд № 210
2.      Прескачаш ескалатора – Щанд № 359





Щанд №105, издателство „Лабиринт“

„Лабиринт“ винаги залагат на качествената литература. Разхиляден си между „Смъртта е твар перната“ на Макс Портър, “Тайното писание” на Себастиан Бари и “Хората, които са винаги с мен” на Нарине Абгарян. След шедьовъра “Стоунър” и “Август” на Джон Уилямс вече разлистваш и “Бъчърс Кросинг”, така че ти е трудно да избереш. Грабваш всичко и с натежали торби преминаваш нататък към „Парадокс”, щанд №Б11






Щанд №Б11, издателство „Парадокс“

Николай Райнов пише, че „Всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето.” За жената като гръбнак на света; за жената като Атлас на света, който е твърде голям и тежеше – това е „Войната не е с лице на жена“ от Светлана Алексиевич. Тук няма как да не си тръгнеш и с „Време секънд хенд“ от същата. Горчиви, но красиви книги. Спираш за малко почивка и отскачаш до приятелите от щанд №Б19 при „Аз чета” и приятели“.






Щанд № 210, издателство „Изток-Запад“

Тук можеш да намериш много скъпоценни книги. В момента дочиташ „Ефектът Луцифер“ от Филип Зимбардо и знаеш, че това е нещото, което ще отвори най-мрачните когнитивни врати за теб. Вниманието ти е привлечено и от „Комета“ на Карл Сейгън, както и от “Митология на Япония” на Братислав Иванов. Но още много други неща ще ти се прииска да си купиш. Внимавай, изправен си пред съдобоносен избор. Можеш:
1.      Да дадеш златото, което носиш, и мисията за теб да приключи;
2.      Да запазиш още малко злато и да продължиш към нататък. Отиваш на щанд №309




Щанд № 359, издателство „Ерове“

Сърдечните и смели издатели могат да се похвалят с вече три чудесни книги:  „Дивашка жътва” на Карл Хофман или историята на Майкъл Рокфелер, изчезнал по време на експедиция в Нова Гвинея, „Да пораснеш в Самоа” на Маргарет Мийд и „Змията и Дъгата” на Уейд Дейвис – новото им заглавие, което лесно привлича погледа. Грабваш и трите и продължаваш към щанд № 346






Щанд №346, издателство „Ерго

Тук има много любопитни и дълбоко непознати на масовия читател имена. Погледът ти се забива в корицата на Иво Рафаилов и „Писма до един млад поет“ от Рилке се оказва в торбата ти. Гордо крачиш към щанд № 349

Щанд №309, издателство „Еднорог“

Естествено, че корицата на „Убийството на Маргарет Тачър“ – сборникът с разкази от Хилари Мантел привлича погледа ти. Оглеждаш се и отново си изправен пред избор:
     1.      Тръгваш наляво: щанд № 339
     2.   Тръгваш надясно: щанд №310









Щанд №349, издателства „Да“ и „Аквариус“

Навярно това е една от най-любимите ти спирки. Винаги се спираш тук и намираш какви ли не книги, за чието съществуване ти се е искало да научиш по-рано. Тук са „Призракът на Александър Волф“, „Вечер при Клер“ – романите от руския емигрантски писател Гайто Газданов;  „Канелените магазини“ от Бруно Шулц – полския Кафка или полския Пруст, „Пропуснатата жена“ от Армел Жоб, както и прекрасната поезия на Тадуеш Ружевич („Ножчето на професора“), Йоан Ес. Поп („Адът без изход“) и Адам Загаевски. След като си се запасил добре, бягаш към щанд №315.                     











Щанд № 339, издателство „Лист“

Залагаш на класиките: „Татарската пустиня” на Дино Будзати и „Левиатан. За човека, за държавата” на Томас Хобс. Усмихваш се мило на покупките и кръгом към щанд № 315.









Щанд № 310, издателство „Леге Артис“


Ромен Гари и Ерик Еманюел Шмит, Карл Густав Юнг – на това му се казва благодатен улов. Имаш избор:
1.      Да отдъхнеш за малко и да се върнеш на щанд №315;
2.      Да продължиш напред към щанд №315.









 

   Щанд №115, „Софпрес“ – преместен в Мраморно фоайе

  Ако си мислиш, че си пример за подражание, защото знаеш от коя страна се слага вилицата,“Етикет за всеки ден” на Силке Шнайдер-Флег ще ти припомни бързо най-сконфузния ти обяд и колко е важно да знаеш кога и как да се държиш. Взимаш я и сядаш на една пейка да четеш.



Щанд №315, издателство „Колибри“



Повторението е умишлено. Тук ще пиеш чай с „Разкази“ на Антон П. Чехов, ще говориш на английски с Вирджиния Улф и на френски с дадаиста Луи Арагон и неговия „Орелиен“, ще нищиш „Всеобща история на безчестието“ с Хорхе Луис Борхес и ще четеш стиховете на Жак Превер! След всичко това си просто на финала, но отиди до щанд №327. 







Щанд № 327, издателство „Жанет 45“



Под езика ни беше да ти кажем, че завършваш експедицията си, но тя едва ли би била успешна, ако не се спреш при „Жанет 45“ и не разгърнеш „Книга на всички неща“ от Хюс Кайер, магичните разкази „Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска, "Чамкория" от Милен Русков, „Телекс от Куба“ от Рейчъл Къшнър, „Приятел на Кафка“ от Исак Сингер, „Земя на синовете“ от Джипи и естествено, с много любов, „Пропуснатият момент“ от Йорданка Белева и „4 приказки“ от Яна Букова. След това спиращо дъха разлистване, спри се за десерт и при приятелите от ICU.












Щанд № 327, издателство „ICU


Oбичаш ги тези хора. Заради отдадеността им. И няма как да не си вземеш сборника „Бащите не си отиват“, който събра в себе най-личните, най-интимните разкази, както и „Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар. За теб Панарът приключи. Потегляш, но на щанд № 326 срещаш съмишленици...








Щанд № 326, издателство „БАРД“


Туин Пийкс фенове – обединявайте се! Тук са „Тайната история на Туйн Пийкс“ от Марк Фрост, както и „Дневникът на Лора Палмър“. Без първата книга, уверяваме те, няма да разбереш половината от досега пуснатите нови епизоди. АVE Дейвид Линч (макар още да сме със смесени чувства за продължението).





Щанд № 348, издателство „СОНМ“

Зад артистичните корици намираш истински находки: „Тежки сънища" на символиста Фьодор Сологуб, „Руски вълшебни приказки" на Александър Афанасиоев, автобиографията на Ришард Капушчински и много други.  










Щанд № 328, издателство „Хермес“

„Урания“ на Блага Димитрова е романът, който ще ти вдъхне мечтание и топлота след тази тежка обиколка, а ако обичаш исторически криминалета, забързваш и новата част на "Дъщерята на палача" от Оливър Пьоч.










И ТАКА...Мисията ти е успешна, а торбите пълни с книжни богатства. Ура!