четвъртък, 19 октомври 2017 г.

За Виктор от Земята - „Балада за Георг Хених” и „Германия, мръсна приказка” и нуждата да се изучават в училище

Teкстът е публикуван първо в Егоист

Снимка: Личен архив; Илюстрация: Дамян Дамянов
Ти, който си на небето, виждаш всичко, сигурна съм в това. Виждаш как нови поколения събират фрагменти от душата ти, разкъсана сред страниците. Как треперят ръцете им, докато разлистват, и не могат да си обяснят как не са те срещали досега.
Твоята роля за родната литература може би е още твърде съвременна, твърде настояща, за да бъде призната в учебниците. Все пак, онази 1968 г. сякаш се е случила вчера. И тротоарите ни са същите, и главите, и бюфетите.
  А и все пак благородството повелява на чина да се полагат само произведения с висока литературна стойност и изящен език. Произведения, в който цинизмът да е прикрит, по-срамежлив. За да не се бие с нецензурните думи, издраскани по повърхността на чина с пергел. За да няма „Невръстни самоубийства”, провокирани от думи.
Убедена съм, че това не те интересува. Защото твоята мръсна приказка започва в Германия, пък било то и в побългарения Гестехауз. А любовта ти ще остане во веки насочена към  родното, пък дори то и бодлива, груба, безцеремонно взимаща своето. Несломима дори пред собственото ти изгнание приживе и post mortem от учебници и съзнание.
Представям си как вдигаш ръка и с един замах подчиняваш изреченията, „опъваш” докрай струните на читателските очаквания и  изпълваш страниците не просто с  думи, а с жестока сатира, рок, нежност и със свобода. Силата на словото ти се усеща най-силно само пред лицето на бедността – там, където загубил себе си, читателят се спасява единствено в онова „Алелуя“, съхраняващо останалото от угнетената и оглозгана от живота душа.
От теб научих едно – сънуваш, че смъртта е германски маестро (по Паул Целан). И „въпреки живота – всичко е любов”. Затова е важно да се пие, да се пие дори и „глътка чист алкохол, след като години наред си го пил разреден с лимонада”, както определя Бойко Пенчев „Германия, мръсна приказка”.
Немската ти елегия е сякаш въплъщението на невероятната ти творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. И неприемаща да е нищо повече от Пабло Пикасо за литературата. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”

 „Балада за Георг Хених” е откровението на Пасков, счита се за връх в неговото творчество. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, писателят побира битието на цяло поколение. Едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених – реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самота, изоставен от своите. В тази бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност, чудесата са възможни. Благодарение на един добър старец. И на една цигулка.
„Господ помни – книга не забравя”, заръчва Георг Хених. И след цялата грозота, изтекла изпод погледа,  няма значение колко си ял, пил, е*ал и дори и да те няма на чина, пак си подсвирквам „ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ!”.
Слава тебе, Викторе, барда от Земята!


 „Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравил обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

понеделник, 2 октомври 2017 г.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова

Трудно е да се прецени дали ти откриваш тези разкази, или  те сами те намират. Като трънливи клонки, спрели за секунда пътя ти. Като поглед в безкрайното синьо. И като постелята на безброй облаци, оплетени в мрежа от дъхави, лековити думи.

оля стояноваДо Тирана и назад. 21 приключения, които ще ви разведат из позната и непозната България, на околоприказно пътешествие; ще ви изкачат до най-високите човешки върхове и ще ви потопят в най-дълбоките им падения.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова е сборник за приключенци, за авантюристити и тихи бунтари. В него няма високи тонове. Всичко е преглътнато, приглушено и пречупено през призмата на високия въздух, на планинския взор.

Разказите на Оля ухаят на арабски сладкиши, посяват в езика нови цветове и различни аромати. Делничните мигове раждат магична атмосфера, а  различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история – тази на човешкото сърце. Неслучайно „Висока облачност” е разказът, който заслужено е дал име на целия сборник.  

„Срещи на високо” със себе си и „Другите с нас”, „фоторепортаж” в „Градината на чудесата”  и надникване в „Къщата на влюбените” – героите на сборника са навсякъде около нас (алпинисти, „обикновени“ двойки, предприемачи, прозорливи врачки, журналисти, стари приятели, свещеници и още, и още). Това превръща изданието в едно интимно място, в което съкратения курс по познаване на себе си се оказва възможен.

Без да претендират за изключителност, тези наглед простички истории се преръщат в малки съкровища. В провизиите, скрити в багажа и предназначени за подкрепа по време на дългия път. С тях самоубийственото катерене по човешките чукари в този сборник понякога завършва и с щастлив полет.


Сърцатост – това е, което ви очаква на тези  184 страници. Едно непрестанно вдишване и издишване на света. Нарамвайте раниците. Сред облаците на Оля всъщност е невероятно уютно.

събота, 9 септември 2017 г.

Цяла литературна вселена зад витрините на „Канелените магазини“ от Бруно Шулц

бруно шулц
Противоречивите ми чувства към полската проза (поезията им винаги ми се е струвала малка съкровищница) дълго ме държаха настрана от „Канелените магазини“ на Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017; превод: Магдалена Атанасова). Предполагам, че не е никак случайно все пак, че книгата започва с разказ, времево разположен някъде в края на един далечен юли в на прага на един далечен август, а аз разгърнах страниците на новото издание точно в края на един близък август и го довърших в началото на един объркан септември. 

Оказа се, че зад книжната витрина на тези чудновати и така примамливи странствания на ума на Шулц се крие изцяло нова художествена реалност, която ще ви сблъска с несъвместими и немислими образи. Насекомото на Кафка е само началото и предупреждавам: книгата е абсолютно безсюжетна или поне привидно фабулата е изпаднала в литературен тремор...

Определян като един от най-колоритните представители на полския модернизъм –  своеобразна разновидност на австро-унгарския модернизъм, Бруно Шулц предлага един различен тип чувствителност – такава, в която магията е осмислена, а насекомото на Кафка е само началото.

            В началото бе бащата. Якуб е бащината фигура, която безплътно се придърпва към бита на живите, но след това постепенно изчезва от  рационалния, а след това от реалния свят въобще. Той е и демиургът на вселената на Шулц. В тази вселена всичко е възможно и същевременно с това крайно съмнително. А радиацията на думите блещука и поразява нормалното развитие, придържа към света на детството – на чудатото и необятното.

            В „Канелените магазини“ ще се отклоните поне няколко пъти от наратива, осцилиращ около бита на едно обикновено семейство с постепенно губещ разсъдъка си баща. Ще прекосите огромни неразбираеми пространства и това ще остави у вас странно чувство на пълнота. И героите, и неживата природа ще се превърнат в мизансцен на голямото, необозримото. В него пътешествията постепенно ще се превърнат в съзерцание, а предметите – в истинските действащи лица.


            Шулц се оказва майстор на формата, гравьор на изречения, в които художествена фикция и философия се преплитат, редуват, допълват до абсолютна хомогенна смес. В „Канелените сънища“ липсва конкретна тема. В тези кратки фрагменти читателят странства из сънища, повтарящи едни и същи образи, но с постоянно изменящи се, объркващи нюанси. Като ескизи на „неназована изрично, пронизваща обреченост“, както я описва Александър Ангелов в послеслова си от изданието от 1990 г., застиват витрините на тайнствените канелени магазинчета, а този малък сборник се превръща в гротескно описание и тотално отричане на стандартната, предвидимата анатомия на човека, на света и на литературата.   

сряда, 6 септември 2017 г.

„Ефектът Луцифер“ oт Филип Зимбардо - как добрите хора стават зли

,,Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си-
две капки.‘‘
Из „Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

„Ефектът Луцифер (изд. „Изток-Запад“, 2017; превод: Людмила Андреева) от поведенческия психолог Филип Зимбардо е безкомпромисна аутопсия на жестокостта в най-човешката ѝ форма и „твърде мрачно пътуване в сърцето и съзнанието на тъмнината”.

Когато Зимбардо е планирал своя прочут експеримент в Станфордския университет (1971 г.), той едва ли е подозирал, че ще остави такава тъмна следа в историята на социалната психология. Започнал като прост опит с механизмите за власт и подчинение, Станфордският затворнически експеримент  се превръща в задължителна част от програмите за обучение, както и в една от най-чувствителните теми за обсъждане – как добрите хора стават зли и какво се крие в бездната на човешкото съзнание.

6 дни водят до предсрочното прекратяване на драматичния „театър“, който доброволците на Станфордския експеримент стартират. 6 дни, в които цветята на злото избуяват до задушаване. Зимбардо проследява час по час своята machina malum.

филип зимбардо
Как хората могат толкова лесно и радикално да се трансформитрат и кои са начините, по които ситуационните и системните сили действат заедно, за да променят т.нар. психична матрица – Зимбардо щрихира грубо отговорите на тези въпроси, след което прави опит да въведе дефиниция на злото:

„Злото се състои от преднамерено действие по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора, или изполване на собствения авторитет и системна власт за насърчваване или позволяване на другите да направят това от ваше име. Накратко, това е “да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш”.

И ако пътят към ада е осеян с добри намерения, то „Ефектът Луцифер“ предоставя не само историческа хроника, но и емпирични доказателства в подкрепа на тази теза. 

Злото е възможно навсякъде. При подходящи или погрешни ситуационни обстоятелства действия, които иначе не би бихме помислили за възможни и по силите ни, се оказват демократично приети и приемливи дори за нас самите.

Зимбардо опира обясненията си и на друг популярен експеримент – този на Милграм – който също жонглира със свободата на действия, която си позволяваме в отношенията власт-подчинение; на предхождащите изследвания на Соломон Аш за властта на ситуацията,; както и на последвалите такива на Рон Джоунс, Джейн Елиът и др.

Как деиндивидуализацията трансформира нашата Аполонова природа (рационалност, ред, последователност, мъдрост) в Дионисиева (хаос, деорганизация, ирационалностт и похотливост) – пътешествието на Зимбардо в страната на мрака на човешкото сърце завършва с остра критика спрямо системата и ролята на властимащите за случилото се в затвора  Абу Граиб. Той обвинява всички – от Буш и Чейни до отговорни военни лица в умишлено създаване на условия за провокиране на такъв тип насилие и отказ от отговорност за това положение.


„Ефектът Луцифер“  от Филип Зимбардо, разглеждащ Стандфордския затворнически експеримент, е доказателство, че „много повече отвратителни престъпления са били извършени в името на подчинението, отколкото в името на бунта“ (К. П. Стоу, “Either-Or”, 1961), но макар и представлявайки мрачно четиво, то е важен коректив преди следващия акт на псевдогероизъм. 

сряда, 23 август 2017 г.

„Разкази и повести“ от Антон П. Чехов – резюме на света във въпроси


За влиянието на Aнтон П. Чехов върху модерната проза може да се говори много и това е съвсем нормално с оглед на литературното наследство, което оставя след себе си – над 900 творби, превърнали се в доказателство, че и в наглед обикновената реалност се крие минимумът на едно максимално живеене.

            И макар пътеките и преките, незабележимо конвоиращи пътя на руския писател, да са съвсем необозрими, то малко са хората, докоснали се до наглед обрания му език, нещадящ читателя език, които остават безразлични.

Вярвам, всеобща приятна изненада през първото полугодие на 2017 г. се оказа сборникът „Разкази и повести“, издаден от „Колибри“ в превод на Пенка Кънвяа .Под страниците на луксозното издание с твърди корици намира мястото си малка, но ценна селекция от творчеството на класика: от известните „Човекът в калъф“, „Дамата с кученцето“ и „Лекокрилата“ до не така популярни негови разкази и повести.

И ако пиесите „Вишнева градина“, „Чайка“ и „Вуйчо Ваньо“ са усета към човешките действия, към историята на човечеството, преживяло толкова разочарования и разделило се на търсещо-чакащи и на отричащи, то повести като „Три години“, „Степ“ и „Съпругата“ въвличат читателя в ескизи живот,  превръща го в част от „еволюцията на чувствата“ и резюмират света във въпроси и в опозиции – комично-трагично; красиво-грозно; мечта-реалност; любов-омраза.

Трескавото опиянение, любовните терзaния и малките бягства на сърцето, наред с лудешката надпревара на нравите с времето, всепроникващата тъга, чувството за обреченост и една безкрайна свобода на мечтите – деликатният, но мащабен език на  Чехов в тези кратки разкази и повести не рисува просто литература,  не носи просто притихване на душата – и в смешното, и в трагичното – , а налага един modus vivendi, в който „животът… е кратък“ и трябва да се „живее по-добре.“

неделя, 20 август 2017 г.

„Телекс от Куба“ от Рейчъл Къшнър – Куба преди революцията и с цвят на нагорещена лава

Снимка: Личен архив
Онази свобода, която мисълта за жаркото слънце на Куба носи, е илюзорна. Парещият въздух и промиващата рани влага често крият опасности и разпалват пожари, които прерастват в революции.

            Куба – екзотична и исторически непрескочима –  и онази Куба, застинала малко преди революцията, е побрана в страниците на романа на Рейчъл Къшнър „Телекс от Куба“ (изд. Жанет 45, 2017; превод: Василена Мирчева) – книга, която се появи в края на май на българския пазар, но жълтите ѝ корици останаха странно незабелязани, макар да крият зад себе си история с „цвят на нагорещена лава“.

            Започвайки историята през погледа на Кей Си - сина на ръководителя на местния клон на „Юнайтед Фрут Къмпани“ – Къшнър невидимо оплита читателя в една сложна литературна картография, в която на пръв поглед властва хаоса.

            Животът през погледа на американските заселници, свързани със захарния и с никеловия бизнес в Куба, завърта колелото на бунта.

            „Юнайтед Фрут Къмпани“ вече не отглежда плодове, а само захарна тръстика за сметка на местните жители. Бащата на Кей Си е строг, а майка му е съпричастна към бедните. И всичко привидно изглежда идеално, докато една сутрин различно утро не пропълзява по тавана на момчето и димът на промяната не обгръща и тяхната къща.

Докато наративът разгръща събитията през погледа на Кей Си, Къшнър въвежда втори и детски глас – този на Ейвърли, произхождаща от средната класа, а същинските революционни действия започват при срещата с фатален френски агитатор, който продава оръжия.

Наглед сложната творба, която Къшнър изгражда, рисува жива картина на една епоха, в която различията се оказват тъй дифузни, границите тъй несигурни, че човек сериозно се затруднява да реши къде  е попаднал – дали в същинската история или в нейния фикционален прочит.

Героите, сцените в които образи на американски бизнесмени и кубински президенти се сливат, се превръщат в реализма на едно лудо време, разгледано в най-интересните му и оригинални мигове (макар признавам, въвличането на Фидел Кастро в странна повествователна брънка да ми се стори крайно излишно).


            Разделен на три части, „Телекс от Куба“ съчетава в себе си както характерни за модернизма стилови особености, така и постмодернистични намигвания. За Къшнър сякаш важи максимата на Гьоте: „Съжетът всеки вижда пред себе си, съдържанието намира само тоя, който има отношение към него, а формата остава тайна за мнозинството“. Хаотична и същевременно премислена до съвършенство, структурата на „Телекс от Куба“ може да откаже много от вас, но със сигурност романът би се отплатил пребогато на търпеливите читатели. Защото именно стилът и езикът подплатяват ролята на Къшнър като талантлив  писател и чрез тях тя успява да изрази най-точно усещанията, емоциите и вътрешния свят на историята, която разказва.

петък, 21 юли 2017 г.

„Змията и Дъгата” от Уейд Дейвис – документална приказка за зомбита

Уейд Дейвис забива пирон право в сърцето на парцаливата кукла на клишетата. Защото зомбитата и вуду магиите съществуват, но съвсем не приличат на това, което Холивуд показва.

„Змията и Дъгата” (изд. „Ерове”, 2017; превод: Диляна Георгиева) е странна смесица между научен труд и художествена литература. Макар да се различава от впечатляващата „Дивашка жътва” – заглавието, с което издателството стартира, книгата следва линията на досегашната селекция на „Ерове” – силно рационална, поднасяща научни факти и история по красив и достъпен начин.

До известна степен „Змията и Дъгата” е подобна на водун  ритуал. Разделена в две части, романът е и разбиване на клишетата относно т.нар. вуду, както и своебразен урок по историята на Хаити – разказ от първа ръка за неща, които звучат колкото невероятно, толкова и впечатляващо; отравяне, упояване с нови факти и последващо пречистване.

В началото на ’80-те години на миналия век етноботаникът по професия Дейвис получава странно предложение – да замине за островната страна, за да разследва няколко странни сигнали за мъртъвци, възкръснали от гроба и превърнали се в зомбита.

Когато изследователя се сблъсква с хаитяни, той е впечатлен, както от флората и фауната на страната, така и от крайно различната от тази на европееца или американеца култура. Защото се оказва, че Хаити крие много повече страховити неща от познатите „вуду” кукли и хаитяните предпочитат смъртта пред съдбата на завърналите се погребани.

Стройната и логична теория на Дейвис за растенията и веществата, които биха предизвикали състояние, наподобяващо смърт, много бързо след пристигането му е опровергана. И това е моментът в плавно развиващия се сюжет, който преобръща историята.

Водун – вярата, която се основава на хармонията – се оказва много по-богата и двояка от познатите ни духовни учения. В нея наука и мистицизъм се вплитат и увличат в опасна игра на зарове между живота и смъртта. А самото „зомбифициране”, поводът, който въвежда Дейвис в този сложен свят, се оказва не е само физическо отравяне на жертвата, а много по-сложен и предимно психологически процес. 

Разколебаването на един учен в собствените му познания и привикването с непознатото – авторът успява да пресъздаде по впечатляващо достъпен и приобщаващ начин своето гмуркане в реката на хаитянската вяра, в митовете и ритуалите им. На страниците на романа сложните химични съставки, лабораторните изследвания, непознатите видове растения, историческите особености на острова не стоят сякаш нарочно придадени или академично. Стилът на Дейвис е изчистен и стегнат, без да звучи твърде телеграфно, а на места все пак могат да бъдат открити поетични завои. Умел разказ, който те потапя в атмосферата, без да ти остави избор.

„Змията и дъгата” е риба балон (защо тази аналогия – като прочетете книгата). Прочитът ѝ или ще те убие веднага, или ще те остави още дълго да се рееш сред сенките.  За мен беше и дълъг прочит. Не само я заех преди да я довърша, защото разпалих интереса на други хора, но и изпитвах някаква инстинктивна нужда да я преглътна бавно. За да не се превърне в отрова. За да запомня всички любопитни факти добре.

Наистина удачен и оригинален избор. От „Ерове” за пореден път са подходили напълно професионално към изданието – от превода до оформлението и малките детайл –  видимо всичко изпипано с внимание и мисъл към читателя. Огромно браво!





неделя, 9 юли 2017 г.

„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“ от Светлана Алексиевич

След „Времесекънд хенд“ (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова) съдържанието на двата дебютни романа „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевича, обединени в едно книжно издание на български  (изд. „Парадокс“, 2017: превод: Боян Станков ), не е голяма изненада. По-впечатляващи са мащабът на внушението и емоционалната вълна, коио връхлитат четящия.

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат.“, пише беларуската писателка. И ако трябва да се уповаваме на Маркес и ако там, където има замесена жена, всичко ще е наред, то тогава именно онова мълчание на гръбнака на света, на този своебразен Атлас с ужасно нежни ръце, е плашещото, е страшното.

Във „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич се заема с нелеката задача да счупи стената от тишина и да отприщи един разказ от първо лице на десетки съветски жени, преживели фронта. Не само като безащитните, невинни жертви, но и като готови да посрещнат смъртта в битка танкистки, автоматчици, снайперистки. Това са жените, които след войната са отритнати от онези, за чието щастие са се били, и жените, които са пораснали твърде рано.

Беларуската писателка не се свени да разкаже смъртта такава, каквато е била – масова, безмилостна и навестяваща ги и след края на войната. Защото за жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и се изразява материално в книжки, ордени, белези; в мълчанието, на което са принудени, докато отново се превръщат в онези жени, които се очаква да бъдат. Без спомени.

Реализмът, автентичността на историите, подплатени с женските чувствителност и внимание към детайла разкриват трагични и помитащи картини, пред които читателят често изпитва желание да извърне глава.

Стилът на Алексиевич е изящно избродиран, думите са подредени в изряден строй – армейски редици, готови да понесат последствията от появата си. Георите ѝ – привидно безименни, събирателни, но безкомпромисно откровени.

„Последните свидетели“ – последвалата след две години книга прехвърля вниманието към децата, преживели войната. Често те не са участници, а просто невинни свидетели на случващото се, жертвите, които остават безгласни букви във военната азбука, но на които остава задачата да навържат думите за останалото след безумието, след хаоса. И преди времето да е свършило – гласът им трябва да изтанцува един последен танц с истината.

Не е никак лесно да се понесат спомените на този Съветски съюз, който бяга извън географското, извън политическото, а просто дълбае надолу – в белега на някогашната рана, в корените на нещастието. Картография на болката преди голямото пропадане.

Николай Райнов твърди, че „всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето. А „Войната не е  с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са крайъгълния камък, некрологът на хиляди съдби. В тези книги ужасът е огромен, а болката дебне отвсякъде.

                

неделя, 2 юли 2017 г.

„Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон - думите, седмото чудо на света

Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон (изд. „Жанет 45“, 2017; превод: Стефан Паунов) е съзерцанието, което следва след първия досег с ледената прегръдка на спомена, с онова странстване „Между Рая и Ада“ (изд. „Жанет 45“, 2015).

Свят, в който жените са богини, мъжете са самотни в мъжествеността си и единствено топлината на човешкото тяло напомня, че си жив – това е територията на втората книга от трилогията на Стефансон, която по-скоро напомня на ескиз, на продължително и накъсано поетично откровение, отколкото на роман.

„Тъгата на ангелите“ е разделена на две части – „Очите ни са като дъждовни капки“ и „Смъртта не носи покой“. В първата – момчето, което познаваме от „Между Рая и Ада“ , момчето, преживяло смъртта на своя приятел Бард, се запознава с литературните шедьоври на миналите векове, преоткрива света на думите, изследва пътищата на  хиляди фикционални персонажи, за да поеме по своя собствен опасен път във втората част на творбата.  

Пътуването на Йенс и момчето, които трябва да направят спешна доставка в екстремни метеорологични условия, се превръща в болезнена метафора за човешкото стремление към вечността и покоя, а границите, разделящи Ада и Рая, живите  и мъртвите, се размиват в една зейнала и празна земя, която поглъща изгубените души, попаднали в нея.

Езикът на Стефансон се е отдал на вечно пиянство с поезията. Между редовете танцуват ежедневното, мистичното и философското. След морето, делящо оная земя на морската шир и тая земя на сушата, идва студеното съвършенство на леда. Исландската природа е строгата и сурова богиня, чието чувство за хумор често граничи с жестокост, и именно те, думите, се явяват чудото, спасението, висшата сила, която тласка напред.

„Поезията убива, дава ти криле, ти започваш да ги движиш и усещаш оковите. Показва ти друг свят и след това те изтласква обратно в бурята, в мръсното ежедневие.“

„Честно казано, мисля, че думите са седмото чудо на света.“
 

Момчето, Йенс, Хелга Гейртруд, Колбейн – героите на „Тъгата на ангелите“ са различни по своему, но са обединени в едно. Всеки един от тях се превръща в част от общото лице на Исландия, от картината на живи души, впримчени в рамката на смъртта. Защото Исландия на Стефансон е студена, любяща, но строга и смъртоносна майка. В тази книга всичко започва със съня – с по-малкия брат на смъртта и с едно очакване на покоя, докато той се разхожда, яхнал вятъра, под носа на живите:

„Дали човек мами мъртвите, когато остане жив?“

„Ала нищо не е така подценявано като самия живот. Ругаеш понеделниците, дъждовната буря, съседите, ругаеш вторниците, работата, зимата, но накрая всичко това изчезва за части от секундата . ... затова животът диша свободно, а ти ругаеш всеки понеделник, ругаеш всеки вторник, проиграваш шансовете си и среброто в теб губи блясъка си.“

 „Смъртта не носи покой; ако той изобщо съществува, ще го намериш в живота. Ала нищо не е така подценявано като самия живот.“

След прочит на читателя му е трудно да каже през какво точно е преминал. Творбата е безсюжетна. Сякаш пътуването в нея има за цел единствено да ти покаже чистата същност на нещата. Да ти даде шанс да се върнеш към свободата на живота, да те освободи от очакванията и мечтите, бутайките те в пропаст, и да те увери, че покой има и приживе.

В крайна сметка, точно тази красота на езика и  липса на действие разсейват при четене, носят усещането за летерагичност на текста и правят  тези 256 страници по-дълги, отколкото са. Читателят се изплъзва от шейната на текста и остава загубен някъде в усещанията, без да има за какво да се хване. И без изгледи за спасение.

„Тъгата на ангелите“ е красиво упражнение в левитация. В кръжене на думите. И без съмнение – ако бе по-кратко, то би спечелило много повече. Но може би именно чрез лутането и непрестанното удряне в тая или оная дума човек може да премине през бурята на живота. Преди светлината да угасне.






петък, 23 юни 2017 г.

„Бащите не си отиват”

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
Марк Странд
 
България е твърде малка за този сборник.

„Бащите не си отиват” – сборникът с 24 разказа на издателство ICU”, e приютил личните истории на твърде много хора, които са някак познати , че да се почувства човек крайно неудобно, разгръщайки го. Защото задачата, която  – Невена Дишлиева-Кръстева –  издателят-сърце – им е дала, е твърде болезнена. Разказ за загубата на Бащата, на онзи герой, който изчезва твърде рано или се връща твърде късно; разказ за  смъртта като фатално разминаване, но и като възпитание на чувствата.

Струва ми се невъзможно да се пише критика по тези разкази. Тяхната литературна стойност не се поражда в различните стилове, метафори, конструкции, тропи, а по-скоро в метатекста, в  горчиво-сладката утеха, които думите носят. „Бащите не си отиват“ е по-скоро сборник-терапия. Хапче за понасяне на трусовете на сърцето.  Този е светът на героите на сборника – малкият, огромният. Свит на кълбо и ходещ по болката.

Разказът на Теа Денолюбова. Това бе мястото, на което си казах, че не мога да продължа нататък. Че ми е неудобно от болката. И свободата на авторите да споделят своите мисли, най-съкровени тайни и ахилесови пети. След първа битка с буцата, заседнала в гърлото,  единственото, което успях да си кажа обаче е, че трябва да извървя с тези смели хора пътя до край. Защото физическата раздяла е само рестарт и нова среща с живота.

Надежда Радулова, Марин Бодаков, Кети Иванова, Манол Пейков, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Силвия Чолева , Златна Костова, Катя Атанасова, Ина Иванова, Елена Панайотова, Камен Алипиев, Цветана Кръстева, Мария Касимова, Василена Мирчева, Ерна Ангелова, Екатерина Петрова, Райна Димитрова, Василена Чонова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев, Теа Денолюбова, Мариана Де Мео, Маргарита Велева, Люба Халева – след последната страница ще ви бъдат малко по-близки и все пак достатъчно далечни. Защото самотният човек  има белег на челото си и сяда винаги на края(Борис Христов). Защото макар прескочили пропастта, раната винаги ще помни болката.  


Историите в „Бащите не си отиват”  надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им;тишината, оформящата, рисуващата образи и съхраняваща човешката топлина. Липсата е присъствие и обратното. И само движението напред запазва нещата цели. Успокоява паметта, а понякога и съвестта.