петък, 13 юли 2018 г.

„Нощна пеперуда” от Катя Кету за полета на човечеството към (пагубната) светлина


катя кету
„Нощна пеперуда” от Катя Кету (изд. ICU, 2018; превод: Росица Цветанова) кръжи в ума ми вече няколко седмици.


И макар името Кету да е сравнително непознато на българския пазар,  с този роман ще се убедите защо я наричат „Северната кралица на литературата”. И може би, само може би, ще ви стане малко студено.

Книгата ще ви разкъса на две и ще ви захвърли първо някъде там в далечната 1937-ма година в Лапландия, а след това ще ви придърпа към по-близката до нас 2015-а в село Лавра.

Игра бяга. По-точно прекосява със ски границите на Финландия, които баща ѝ – началникът на граничната служба – пази, за да последва повика на сърцето си. Бездумнна, с отрязан език, бременна и влюбена във Вълчия зъб, верен на червената идея.

Игра  не достига до работническия рай. Или попада точно в него –  оказва се в лагер. Става една от онези 73 000 затворници в лагера Воркута, част от най-големият ГУЛАГ в Русия по онова време. Присъдата ѝ е тежка и необратима: „58-1А. Държавна измяна, двайсет и пет години плен, после пет години изгнание и още пет години живот в ничия земя, далече от градове и граници.”

И само Елна и Алексей могат да спасят поредния номер. Защото как е възможно човек да понесе всичко това, без да се загуби?

През 2015 година пък Верна пристига в село Лавра, в това забравено от бога място, за да потърси причините за мистериозната смърт на баща си. Тук тя се сблъсква с традиции и вярвания, които са дълбоко непознати, забравени, а борбата за власт и надмощие почти заглушават предупрежденията на духовете.

Връщам се в спалнята с мирис на сън. Телефоните не работят. Автобуси не вървят. И все пак не си пленница, прошепвам на себе си. Скоро някой ще дойде да те вземе, непременно ще дойде. Спокойно би могла да свършиш нещо полезно през това време. Изваждам буркана, в който съхранявам пеперудата. Намествам го под микроскопа TowaZoom 100X-900X, който съм свила от сандъка за бракувани вещи на университета в Хелзинки. Избирам най-едрия окуляр. Изтръсквам насекомото под обектива, настройвам образа и се навеждам. Татко, защо ме повика тук?

Ще могат ли Елна и Алексей да я заведат до истината?

Малката страна и гигантът. Вярата срещу страданието. Цивилизация срещу старите богове. Всички тези битки се разиграват по страниците на „Нощна пеперуда”, оставят кървави следи. Думите на Кету се сливат с болката,  униженията, но и с топлината и домашния уют.

Това, което ми липсваха, бяха отговори. Коя е Верна? Уж главен герой, а оставащ докрай само медиатор между читателя и селото. Какво се е случило с Хенрих?

Но накрая разбираш. Тази книга не се разкрива веднага и при първи прочит. Кету е пестелив писател, развива сюжетно малко по малко, кръгообразно.

На крилата на „Нощна пеперуда” на Кету са се закачили магически реализъм, брутален натурализъм, митология, политика и една загадка, която читателят сам трябва да разгадае.

Видение, мираж, висяща между измислицата и раздиращата действителност – „Нощна пеперуда” е необичайна книга. Нестандартен преразказ на полета на човечеството към (пагубната) светлина.









събота, 30 юни 2018 г.

„Завръщане“ от Яа Джаси – сага за изкореняването и за завръщането


„И ако този свят не ви понася – изкоренете се.“[i]



„Завръщане“ от Яа Джаси (изд. Orange books, 2018; превод: Елка Виденова) се появи в ръцете ми в момент, в който четях роман на привидно същата тема – „Подземната железница“ от Колсън Уайтхед.
Оказа се, че без да е носител на „Пулицър“, „Завръщане“ ми допадна далеч повече.

Защото не се задоволи да остане само и единствено роман за сегрегацията, а се разля в пълноводна, на места неспокойна история за утъпкания път на живота, по който болката и радостта вървят ръка за ръка – семейна сага за изкореняването и за завръщането.

Две полусестри – Ефия и Еси – споделят един общ родоначалник, но между тях зейва бездната на съдбата – едната е омъжена от майка си за англичанин, търгуващ със селото на Ефи в Гана; другата присъжда на наследниците си срещата с Америка жестоките плантации на Юга.

в 14 различни истории Яа Джаси проследява цял период от световната история, даващ отражение и до днес, пречупвайки я през мирковселената на един род. Колониализъм, търговия с хора, робство, сегрегация, дискриминация – думите, които все още се врязват в плътта и клокочат в слепоочията, Яа Джаси използва не за да докаже злостта на „белия“ човек, намесил се в живота на ганайците, но за да отмери стойността на живота в човешки действия.

Ако се налага, човек може да научи всичко. И да летиш, можеш да се научиш, ако това ще ти осигури още един ден живот.“

Там, където се появат алчността, жаждата за власт или самозабравата, остават най-опожарените земи. Светът на тази Гана е свят, в който черни предават и продават черни, бели всяват раздор, а свободата е се оказва  граница между два свята, невинна жертва, парадоксът който събира и едновременно разделя.

Прошката идваше постфактум, беше елемент от бъдещето на греха. А ако насочиш очите на хората към бъдещето, току-виж не забелязали как ги нараняваш в настоящето.

Персонажите на „Завръщане“ са ярки, убедителни, пълнокръвни. Предизвикващи емоции. Абена и нейната безсмислена любов към Охане дразни, искрено мразиш Бааба и нейната безпричинна жестокост към Ефия, съчувстваш на Джо, когато Анна е отвлечена, не можеш да повярваш, че Марджъри не може да отиде на бала с бяло момче. Хей, та това е вече в наши дни!

Между Златистия бряг, Юга, Алабама, Харлем. Между ритуалните барабани, рагтайма и джаза. И между хилядите гласове, срутили се върху читателското сърце. Между писъците и надеждата.

Свобода в тази книга в крайна сметка няма. Въпреки топлината, която стилът на писане на Яа Джаси създава, въпреки адреналина, който залива читателят от потапянето в нова култура, въпреки приключенското воайорстване на чужди съдби.

 „Завръщане“ е мека като кадифе история за пътя и за времето, от която обаче остават незаличими рани. В мекотата на думите се крият свирепите зъби на свят, който предпочита децата си със запушени усти пред съдбата. Без значение цвета им.

Поздравления за изданието на издателство Orange books, за корицата, дело на Моника Писaрова, и на Елка Виденова за превода и на Невена Дишлиева-Кръстева за редакцията.




[i] Platonika

петък, 15 юни 2018 г.

„Братоубийците” от Никос Казандзакис


братоубийците
Има моменти, в които идеите в сърцето на една страна се бият един с друг, защото не могат да вървят едновременно и заедно като равни. Раз­перват ръце, ритат душата, блъскат се, опитват се да се изместят един друг. Взаимно се избиват.

Вероятно няма друга такава книга като „Братоубийците” от Никос Казандзакис (изд. „Сиела”, 2018; превод: Драгомира Вълчева), която така да разделя  и така да приближава. Да обединява братоубийците –  партизани и  монархофашистите“; безверниците (сегашните атеисти) и религиозните.

И няма как да е иначе, когато говорим за Никос Гърка. Когато говорим за човека, чиято „Аскетика” се изразява в мълчаливо спасяване на Бога от човека.

Макар финалът на „Братоубийците” да е неочакван, сякаш претупан, избързан, болката хвърля сянка върху всяка една от страниците на тази последна за гръцкия писател творба.
Романът започва с бягството на едно цяло село от родната земя. А животът след бягството се превръща в едно стопяване, в изчезване на всички досегашни вярвания за главния герой – селския свещеник поп Янарос.

Първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил от 1946 до 1949 г., превръща Гърция в страна на противоречията. В клише на ужаса. Защото няма значение къде се води борбата или между кого, защото войната винаги  има един и същ минусов знак, винаги смърди на смърт и на унищожение.

Казандзакис успява някак да се понесе на вълната от кръв, за да  я прелее на образа на поп Янарос. Да го превърне във вечно търсещия, лутащия се човек. Между вярата и хората, между Христос и Човека.

Да не се поддаваш на изкушения, които често се крият зад маската на благоприличието и на добрите нрави. Да няма разделение на хората и инстинктивно да следваш своя Бог. Онзи Бог, който е над всичко.

И тук идва разбиването на мита, че това е роман за вярата. Напротив, произведението на Казандзакис повдига въпросите, които всеки един атеист си задава. Поп Янарос е олицетворение не за вечно предания Божи служител, а на търсещия доброто.

Тук бегло личат влиянията на Ницше и Бергсон върху формирането на личността, а и на творчеството на гръцкия писател. Тук пътуването се провежда успоредно в сърцето, в утробата и в ума. Далеч от манастирските стени и много далеч от една раздирана от противоречия, изкуствено впримчена в граници страна.

Кирякос, Леонидас, Стратис, всички прегърнали черното майки – това е Гърция, това е счупеният свят на войната. „Злонамерен, несправдлив, безсърдечен, безумен” живот.

            „Братоубийците” те хвърля към дъното, за да ти олекне. Че човешкото е единственото, което остава константно. 

            Великолепният ревод на Драгомира Вълчева, както и уместните ѝ бележки под линия, както и повече от достойната корица на Дамян Дамянов, допълват удоволствието от това издание. 




неделя, 10 юни 2018 г.

„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл


„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2018; превод: Петя Петкова) е първият роман на автора на „Облакът Атлас“.

И макар сякаш винаги да личи, когато нещо се случва за пръв път, Мичъл умело е успял да прикрие плахостта на перото си.

„Написано в сянка“ разкрива девет истории, девет симфонии на живота, които привидно нямат нищо общо помежду си. Въпреки това нишката на Арианда повежда от читателя от Окинава през Петербург, Токио, Хонконг, Манхатън, Монголия, Ирландия, Лондон, за да го върне отново там, откъдето е започнал. В една неочаквана десета глава. Девет души се превръщат в приемниците на една обща, десета история.


Добро, зло, Запад, Изток, старост и младост – Мичъл е успял да създаде един добре нюансиран текст, бягащ от стандартната структура на романа; хипертекст, в който всяка следа е всъщност нова заблуда.

написано в сянкаТрудно ще си изберете разказ, в който бихте искали да отседнете задълго. Между уредничката в Ермитажа Марго, терориста Квазар, англичанина адвокат в Хонконг Нийл, младия любител на джаза, радио водещия в Манхатън, квантовата физичка в Ирландия, възрастната собственичка на чайна в Китай, музиканта в Лондон и онова създание в Монголия читателят се чувства безтелесен, разтворен в каньон от чужди спомени.

 „Спомените са като писане в сянка.“

Имената на героите нямат значение, важен се оказва техният вътрешен монолог. А всеки от гласовете в книгата има свой специфичен тембър.

Може би най-приятна и уютна за читателя е историята на Сатору – момчето сирак, което работи в музикален магазин в Токио, докато не среща любовта. В нея обаче (дали заради джаза препратките, дали заради леката меланхолия, която лъха от текста, асоциациите с творчеството на Мураками са неизбежни.

Мичъл пише уверено, космополитно. Сякаш сам е преживял всяка дума, всяка запетайка или удивителна. Разчупвайки западната рамка и залагайки зад всяко изречение глобална тема, младежко притеснение или призив.

Единственият издайнически момент, който може би загатва неопитността на Мичъл в момента на създаване на „Написано в сянка“, е лекият магически реализъм и дори SiFi-елемент в последните две части. Все пак, приемам, че това е нужната спойка между тези наглед свободни гласове.

Кои сме ние? Кой или какво прави живота да се случи? Наистина ли сме отговорни или дори приковани към личността и тялото, които изглежда, че обитаваме? Ако не, кой или какво създава живота ни?

„Написано в сянка“ е виртуозно упражнение, в което Мичъл успява да създаде една наджанрова симфония, вълнуваща  изповед на света, който се оказва създаден не от хора, а от истории.




четвъртък, 17 май 2018 г.

„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц – манифестът на безкрайната фантазия


Бруно Шулц
„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017 г.; превод: Магдалена Атанасова) е една от най-впечатляващите книги, на които съм се натъквала в последните няколко месеца.

Тя е красива творба. Много по-красива дори и от по-късния му роман „Канелените магазини“. 

Тя е цяла една нова, „флуидна“ реалност; историята на една меланхолия, която е "по-истинска, по-ослепителна и по-ярка" от другите меланхолии. Манифест, писан с пламенния ентусиазъм на нестихващата тъга по отминалото.

13 фатални разказа, които се опитват да разгадаят тайните на живота, следват линиите на ежедневието в неговата многословност и се опитат да надскочат времето. Всеки един от тях сякаш повтаря една и съща фраза, един и същ рефрен: „Да помним детските дни“, защото в тях е скрит изворът на вдъхновението, спасителното изкуство като алтернатива спрямо неприспособимостта към реалността (а в случая на Бруно Шулц тази реалност запраща без капка милост детето в навечерието на Втората световна).

В думите на Шулц читателят сякаш потъва – образите постепенно се разпадат, ронят се и след прочита остават само аромати, проблясъци от нещо преживяно, нещо изсънувано.
„И най-после в края на града, нощта се отказва от лудориите, хвърля маската и открива вечното си сериозно лице. Вече няма да ни зазида в измамен лабиринт от хлюцинации и привидения, тя разтваря пред нас звездната си вечност. Небосклонът расте до безкрайност, съзвездията сияят в своето великолепие на неизменните си места, образуват магически фигури на небето, сякаш искат нещо да възвестят, да прогласят нещо окончателно със страхотното си мълчание. От блещукането на тези далечни светове извира жаборяк, сребърна звездна гълчава. Юлските небеса нечуто сеят метеорно семе и то безшумно попива във вселената. 
 ...
В отворения прозорец нощта дишаше с бавен пулс. В огромната ѝ безформена маса се плискаше хладък дъхав флуид, спойката между черните ѝ блокове се ронеше и процеждаше струйки аромат. Мъртвата материя на тъмнината търсеше да се освободи във вдъхновения полет на жасминовото ухание, но недокоснатите маси в глъбините на нощта лежаха все още неосвободени и безжизнени.
До края на сборника Бруно Шулц прескача от един епизод от живота си на друг. В него автор и герой доста често играят една и съща роля. А преходът от магическата стая на детството през антрето на съзряването до входната врата, водеща към неприветливия свят, раздран от военни конфликти и смърт, се оказва болезнено пътешествие и само фантазията се оказва онази спасителна сламка, която прогонва пълното полудяване.
„Всяка пролет започва така, с тези огромни и зашеметяващи хороскопи, които не са по мярката на едно годишно време, във всяка – него го кажем веднага – има от всичко това: безкрайни шествия и демонстрации, революции и барикади, през всяка в определен момент минава горещият вихър на забравата, безграничната тъга и опиянение, търсещи напразно адекватност в действителността. Но после тези изсилвания и кулминации, тези натрупвания и екстаз навлизат в цъфтежа, изцяло се преливат в буйния растеж на хладния листак, във възбудените нощем пролетни градини и шумът ги поглъща. Така пролетите изневеряват на самите себе си – една подир друга, – потънали в задъхания шумол на цъфналите паркове, в тяхното набъбване и приливи – забравят за своите клетви, губят лист след лист от завещанието си.“




Неразгадаем и необхватен, „Санаториум „Клепсидра“ със сигурност не е никак лесен за разчитане пъзел. Загадка, осеяна с блуждаещи образи и водеща в дълъг като света, безкраен тунел. Прекрасна! 



вторник, 1 май 2018 г.

„Хала“ от Нейтън Хил


 „Хала“ от Нейтън Хил (изд. „Хермес“, 2018 г.; превод: ) неизбежно ще бъде сравнявана с „Поправките“ на Джонатан Франзен, „Щиглецът“ на Дона Тарт, „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис или пък „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон.

Тези сравнения обаче са само рамката, от която ви предстои да излезете, докато се разхождате по думите на този мащабен и разнообразен роман.

Защото тонът на Хил е много по-топъл от този на Франзен, лишен е от студения поглед отгоре в „Поправките“; много по-мащабен от „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис и много по-близък до съвремието ни от „Невероятните приключение на Кавалиър и Клей“ на Шейбон. „Хала“ е сякаш диаметрално разположена на всеки един от гореизброените. Съдържаща ги и превръщаща се в тяхно бъдеще, далечно, вперено в тях. Като огледало.

Без да следва някаква достоверна хронологическа последователност, Нейтън Хил реди пъстра мозайка от действителни събития и завои в световната история.

От пълната тъмнина на десетилетието на милениум поколението – децата, дарени със свободата да не протестират – до пагубния скок през прозореца на 60-те години – американският писател проследява сливането на всяка една от силите, движещи човешката цивилизация. Тук ще намерите както бруталната, но спасителна алиенация да компютърните игри, така и митологични препратки, архистрахове и вярвания.

През цялото време двата свята на Хил се гледат – две огледала на един образ – едното
забързано, а другото забавящо действията.

Историята на света в „Хала“ се завърта около Самюъл –  университетския преподавател и писател, страдащ от синдрома на страха от белия лист, който е принуден да тръгне по стъпките на своята майка, която го е изоставила преди толкова много години, че тяхната роднинска връзка изглежда по-скоро илюзорна, приказна измислица с нещастен край.

Но белегът помни болката. И така пристрастеният към компютърни игри Самюъл започва райд из света на собственото си семейство.

Ниво първо, играч приготви се. Да дойде Халата.

„Хала“ е умна книга, премерена, но дискретно сочеща с пръст плезещите се рани. Преплитаща събитията и протестите от 60-те години в Америка и привидната застиналост на съвремието. Неолибералното общество, разпадащия се институт на семейството, ескейпизмът във виртуалната прегръдка – това са темите, които пулсират в сравнително равномерните и ритмични глави на романа.

Плюс прави липсата на остър сакразъм, а по-скоро добронамерената усмивка, притеснения поглед към политиката на цяла една страна, на цял един свят. В книгата бунтът се видоизменя, но раната остава. Нещо не е наред и Хил не се страхува да щрихира това настръхване пред окото на бурята.
Въпреки хепи ендинг-а,


събота, 14 април 2018 г.

„Как да избираме козметика“ от Надя Йорданова – за кожата извън митовете и рекламата



След около 5 години обиколки на дерматологични кабинети, близо 4000 лв. пръснати на вятъра за козметика и лекарства, със сигурност бих могла да напиша книга „През огледалото и какво откри Темз там“.

Вместо това, обаче, Надя Йорданова спестява подобно начинание на почти всяка дама/господин, сблъскал се с подобни проблеми, и пуска нишката на Ариадна, чрез която излизането от лабиринта на многобройните реклами, сложни наименования е не само мираж.

От това какво със сигурност не работи и как все пак да успеем да помогнем на кожата ни в борбата ѝ с естествените процеси, вредните външни фактори, а и неподходящата козметика – „Как да избираме козметика“ съдържа подробна и логично подредена информация, без да претендира да предлага универсални и магически решения.

Какво ще откриете вътре: какво е устройството на кожата и защо трябва да го познаваме, как да определим типа кожа и кои са факторите, които определят „стоте лица на нашата кожа“, общи насоки за грижата към кожата, основните съставки на козметичните продукти и кои са най-разпространените нефункционални козметични съставки; как да разпознаем подвеждащите изрази в козметиката и какво точно са това кожните раздразнения, алергени и комедогени.

Изключително ми допадна разбиването на митовете около много от най-рекламираните като „спасители“ вещества. Почти всеки е чувал за хиалуроновата киселина, но не всеки е наясно, че тя само запълва бръчките, а не ги „лекува“ и при спирането на използването на съдържащия ги продукт, те се повяват отново. До тук с половината антиейдж продукти. J

„Как да избираме козметика“ е по-скоро практично ръководство, което е задължителната подготовка преди да се окажете сами пред щандовете в аптеките, дерматологичните кабинети или козметични такива. И най-важното – Надя ще ви помогне да се включите в играта на шах в Огледалния свят на козметичната индустрия, като всяка глава от тази книга е един успешен ход напред. До превземането на царицата – красивата кожа.

Представянето на книгата е тази вечер (14 април) от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“. Съвсем наясно сте, че това не е лична консултация, но пък със сигурност ще е полезна среща и съм убедена, че Надя ще разкрие още неща, които не е поместила в книгата. Така че – ще се видим там!


вторник, 10 април 2018 г.

„Забранете тази книга“ от Алън Грац


„Забранете тази книга“ от Алън Грац (изд. „СофтПрес“, 2018; превод: Елена Павлова) е за всички онези „фантасмагории“, „измишльотини“ и други такива, които са ви забранявали или забранявате, за които повдигате вежди и казвате „младото поколение чете само глупости!“, но пък са допринесли да сте това, което днес сте.

Една по една книгите от училищната библиотека в „Шелбърн“ попадат в списъка на забранени книги, които загрижена майка, член на училищното настоятелство създава. Една по една те намират своя нов дом в шкафчто на Ейми Ан – кротката и изпълнителна кака на две по-малки сестри, която намира своето собствено спасение само в света на книгите.

И като по правило забраната пробужда желание. БШЗК – Тайното общество, което Ейми Ан,
Ребека и Дани заформят –  пробужда небивал интерес към кориците, към които иначе навярно малко от възпитаниците на „Шелбърн“ биха посегнали. Бунтът е негласен, но неизбежен.

Неудобни срещи с писатели, фалшиви корици и имена, подозрителни съученици, които сякаш издават всяко действие на БШЗК на врага – на плахата Ейми Ан, „отраканата“ бъдеща адвокатка Ребека и на красивия Дани не им е лесно и се налага да бъдат все по-изобретателни в укриването на забранените заглавия.

Но като всяко прекрачване на правилата, без значение дали са справедливи или не, и това носи своите последствия. И едва неволята на хаоса, който Ейми Ан, без да иска, създава, я принуждава да говори.

„Забранете тази книга“ е може би детска книга. Може би на места сюжетът е по един сладък начин предвидим. Но както при всички останали детски книги в нея възрастните биха открили скрити, но не по-малко важни послания – за сляпото следване на нечие мнение – къде от незаинтересованост, липса на интерес или спокойствието, което прехвърлянето на отговорност носи; за свободата на избор; за разликата в гледните точки, което невинаги е лошо; за личното пространство и за смелостта да се защитиш.

В едни доста бурни времена на всемогъщия интернет, в които всеки може да каже каквото си пожелае на социалната си стена, без да се замисли за последствията, простичката трактовка звучи убийствено:
Всеки има правото да тълкува една книга както си пожелае. Онова, което не би трябвало да прави обаче, е да казва на останалите, че неговото тълкуване е единственото възможно.“
А фактът, че книгите, за които Грац пише, са били в един или даден момент забранявани и „преразглеждани“ от американските библиотеки, повдига въпросът: книгата ли прави човека лош или тя е просто (криво) огледало на нас самите в някой момент от живота ни.

Важни два часа преговор (толкова ще ви отнеме прочитът). За толкова много важни неща. И казани на един по-чист език  детския.

Оформлението на българското издание е просто чудесно. Така че поздравленията отиват и за изд. „СофтПрес“!

четвъртък, 29 март 2018 г.

„Остайница” от Рене Карабаш – говори Тя


При книгите ситуацията е такава – те или ти харесват, или никога не намират място в сърцето ти. И е малко вероятно която и да е сила на земята да промени това в конкретния момент.


Случи се така, че „Остайница” от Рене Карабаш ми хареса. Дори всичките ѝ несъвършенства, рожба на онова поетично нетърпение на младостта, от което и аз често страдам.
„Остайница” от Рене Карабаш (изд. „Жанет 45”, 2018 г.) е иначе първият роман на поетесата. Нетипичен, нетрадиционен и несъзнателно разрушаващ една традиция.
Да забравиш пола си доброволно в името на рода – това е съдбата на всяка „остайница”.
В малко албанско селце Бекиа става глава на семейството. Избира това да се отрече от същността си пред това да се омъжи насила. Кръвната отплата обаче необходима и нужна, за да изчисти името им. A „лошият късмет” да се родиш момиче в свят, в който всички бащи искат момчета, има своята цена.
„кой казва, че не можеш да пипнеш смъртта
 можеш, на ръката на някой обречен на смърт, черната лента на ръката на всеки втори в селото, на всеки, влязъл в кръвна вражда, на всеки, който има да умира, на всеки, който има да убива, Неманя трябва да убие мъж от рода ни, за да си върне честта, Бекиа, избирай, мен или брат ти”
Някъде там ще се появи и една история на жена, обичаща друга жена. На наранен брат, който се разкайва за причиненото зло. И едно изкореняване, което променя пътя на главната героиня.
„На татко момчето” е най-топлата дума. И най-болезнената рана. Рана или смърт.
заклех се
Рене Карабаш създава наратив бълнуване. Напевна изповед, уж пред журналист, а всъщност пред самата себе си. Кой пише тези редове до края на романа не става ясно – дали обърканата и влюбена Бекиа („спасена”), дали така желаният, но съчинен Матя, дали един трети персонаж, който проговаря аха на края на книгата или думите извезват тях самите…
В продължение на две години авторката е изучавала Кануна на Лека Дукагини. Фактите, макар да са важни, обаче са без значение. Върху тях не се акцентира, те са онзи понятиен фон, който обгражда преживяването в рамка. Защото ограничението на свободата е еднакво възможно както в строго патриархалното общество, така и в привидно демократичната държава тогава, когато стереотипите не са отмити от паметта.
Толкова е хубава тази книга – с вкусния си и плътен език, с налудничавото си бълнуване, с приемането на човека, на Бога, на традициите такива каквито са – че ми се искаше Рене да ми беше дала още моще сто страници разплитане на преждата от думи. Защото бъркането в душата на читателя е сладко-горчиво.
 „Остайница” не натрапва отношения. Не епилира вижданията на читателя. Тя е забързано, задъхано откровение. И клетва. За изборите и за онова, което е вечно, което не може да бъде назовано
Важна книга, ако трябва да обобщим.

понеделник, 5 март 2018 г.

„Майстори на феи“ от Весела Фламбурари


Фейчовци и феи, обединявайте се!

„Майстори на феи“ от Весела Фламбурари (изд. Upper Earth, 2018; илюстрации: Нели Друмева) ухае на ягоди и вълшебства така, както само една добра приказка може.

                Магията започва някъде на улица „Грънчарска“ № 77, където се е сгушила старата работилница на госпожица Елза. Изпод ръцете ѝ се раждат всеки ден точно седем фигурки. Седем грациозни феи. До нейния дом бумти заводът на г-н Бешков. Неговите дозини фейчовци обаче така и не успяват да завоюват мястото в сърцето му, което крехките фигурки на Елза тайничко са извоювали.

                Еднa вечер светът се обръща, когато се намесва злият калъп на г-н Бешков. И преуспяващият, но коравосърдечен господин се оказва затворен в тялото на един... фейчо.

                В историята на Фламбурари се мотаят грижливи животни, джуджета, фраули,
гномчета, че и таласъми.

Уникалният микс между фолклор (предимно скандинавски) и класически приказни елементи превръщат „Майстори на феи“ в истинско удоволствие за момчета и момичета от всяка възраст, които не ги е страх от завоите, които магическата река на Фламбурари може да предложи.

Пътуването из страната на Седемдесет и седемте луни не изисква да разбирате каквото и да е от феи или фейчовци. За него е нужно просто да сте запазили сърцето си чисто. Ако ли пък е късно за това и вече се чувствате „твърде“ пораснал за такива „измишльотини, то на улица „Грънчарска“ № 77 може да откриете лек за натежали от грижи души. С аромат на ягоди и с ромоленето на седемдесет и седем миниатюрни водоскока.

Снимка: Kafene.bg
                Браво на „Горната земя“/Upper Earth за чудното издание, на Нели Друмева за красивия поглед, който ни дава над света на феите, както и на Весела, естествено, че хич не я е страх да крачи из света на магията.

„Нощна пеперуда” от Катя Кету за полета на човечеството към (пагубната) светлина

„Нощна пеперуда” от Катя Кету (изд. ICU, 2018; превод: Росица Цветанова) кръжи в ума ми вече няколко седмици. И макар името Кету ...