сряда, 11 януари 2017 г.

„Слейд Хаус" или книгата-игра на Дейвид Мичъл


„Слейд Хаус“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2016; превод: Петя Петкова) има странна съдба – изроден от Туитър разказ, по-малък брат на  красивото стилистично упражнение „Облака Атлас“, своебразно продължение на друга книга на автора, причисляван към хорър жанра и все пак оставащ роман-упражнение, роман-игра, в която авторът сякаш дава воля на детските си страхове и фантазии.

„Призрачната къща“, лекият готически дъх на атмосферата са повърхността, под която се е спотаил сюжетът на книгата.  Дейвид Мичъл жонглира с пет разказа на хора, изчезващи през девет години в мистериозна къща, скрита на тясна уличка някъде в английските потайности – момче аутист, инспектор, комплексирана първокурсничка, журналистка и стогодишната зла съседка, която всеки иска да избегне. Всеки един от героите е изграден по един симпатично неангажиращ начин, неотличаващ се с нищо от „обикновените“ читатели и без да се задълбава в характерите им (макар  да го издава в действията и реакциите им). Важното са стъпките им към неизвестното. Към необратимото. И танцът на фантазията.

И ако след естетическо плъзгане по стиловете в стил „Облака Атлас“ опитът на британския писател да се гмурне в морето на жанровата литература първоначално изглежда несериозен и неубедителен, то една от мистериите на този кратък роман е, че въпреки до известна степен опростената заигравка с полифоничните гласове на  ужаса, той е приятен и уютен за четене. А дали изборът на числото девет е случайност или има някаква символна натовареност (девет означава край?) е въпрос на стилистично тълкувание.

Със сигурност „Слейд Хаус“ не е страшна книга. Тя не разтърсва емоционално, не претендира за непосилна тежест. Но е забавно четиво, с което човек може бързо да се отдалечи от ежедневието. Непризнат Young Adult, който запазва духа на ранните тийн-романи, каквито ги помня – без битки, без революции, без разтърсващи любови, но потапящи в други светове, населени  с тайни и свръхестествени същества.

И макар на всяка страница читателят да мърмори колко странна книга е това – наполовина роман, наполовина разказ, атмосферата на „Слейд Хаус“ е достатъчно майсторски изтъкана и завърта така безпардонно в сюжета си, че на всяка улица човек дебне дали отнякъде няма да изскочи мистериозната къща.



петък, 6 януари 2017 г.

Ние, удавниците от Карстен Йенсен – защото първо търсим убежище

„Не е измислица морето...“


карстен йенсенЕдна книга може да бъде еднопосочна улица – бързо пътуване към края. Друга – да се доближава по-скоро до кръстословицата: водоравното и отвесното ѝ променят читателския кръгозор. В редки случай се оказва водовъртеж, който те засмуква и захвърля на дъното на собствените ти емоции.

„Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен (изд. къща „Жанет 45“, 2016; превод: Мария Змийчарова) принадлежи към онези забележителни книги, които подобно на вълни първо заливат погледа, след което потапят в свят, в който реалността се чува едва, едва – като глухо ехо, пречупено от водната мощ.

Карстен Йенсен създава хроника на пътешествието на собствения си роден град Марстал от средата на XIX до края на Втората световна война – времето, в което от легенда градът се превръща в забравено малко пристанище. Време, в което героите с „голям труд, усърдие и постоянство  отглеждат свойта сълза“ (по Радичков).

Трудно е да обхване човек обстоятелствено сюжета на тези 800 страници. Ежедневните успехи и несполуки, малките детайли в бита на моряшкото селище и задушевните вечерни разговори са пристана, от който започва разказът за дългия път на болката и  на търпението.  Героите на Йенсен са особени – навъсени и сурови мъже и жени, неподвластни на времето и все пак толкова крехки пред стихиите:
„Съдбата, която ни очакваше, беше бой и смърт от удавяне и въпреки това копнеехме за морето.“
Подобно раковина, която има много мелодии, „Ние, удавниците“  успява да „омае“ (като песента на сирена) читателя на много нива. Успява да изплаче болката и надеждата; да остави при разгръщане подобно усещане, каквото и „Параграф 22“ от Дж. Хелър – с „мъжките“ грубовати приказки, с шегите и закачките, но и подобно „Между Рая и Ада“ на Йон Калман Стефансон да прегърне мрака и да напомни – за да оцелееш, трябва да бъдеш ожулен от вятъра, за да преодолееш вълните, трябва да изпиеш докрай спомена за сушата. Пред природата всички са еднакво смъртни, но колко широк е заливът, който животът трябва да преодолее, за да е?
„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечни цели тръгваме първо. Първо търсим убежище.“
Без да съм сравнявала оригинал с превод, поздравления на Мария Змийчарова за колосалния труд. Въпреки 1-2 технически пропуски, „Ние, удавниците“ е едно от малките съкровища, които 2016 година донесе на пазара – привидно приключенски епос, приютил морска елегичност и тиха надежда; книга-водовъртеж, след която „не са измислица“ нито морето, нито времето.

* Използва се за завързване на буйрепа /въжето, което съединява котвата с буя, показващ на повърхността мястото и на дъното/ към котвата.





събота, 24 декември 2016 г.

„Скръбта е твар перната“ от Макс Портър

Скръбта умее да узрява от имагото на тишината, да покълва там, където е най-болезнено и където всеки допир означава ново разкъсване на раната.
„Скръбта е твар перната“ (изд. „Лабиринт“, 2016; превод: Владимир Молев) е книга за смъртта и (не)забравата. Особена(та) поезия на стъкления похлупак, който пада над едно семейство след кончината на жената, на майката.

И ако такива истории има много, то начинът, по който Макс Портър чертае картата на тъгата, е отличителният белег, който обяснява широкия читателски отзвук, който творбата намира в световен мащаб.

Без да е нужна излишна фактология, без да се обяснява налагането на липсата, романът фрагментарно структурира ежедневието, над което е надвиснала сянката на Вран. И докато един баща и двете му момчета страдат от загубата на най-близката, докато тишината избуява в дома им, гарванът (препратка може би и към Гарвана на Едгар Алан По, а не само към този от стихосбирката на Тед Хюз) се превръща в техен спътник. И тъй като всичко родено умира, оказва се, че и скръбта си има край, макар тя да е най-бурната проява на неподчинение срещу „вековната вечна инерция“ (по Хюз).

Изглежда малко цинично да обвързваш светлите стихове на Емили Дикинсън със смъртта. Извратено преобръщане на света. Но в наратива на Портър се оказва, че това е нужното, за да се изречеш, издишаш  и този път за болката.

Трудно е да се определи жанра на тази книга. На моменти притча, поезия, проза, опирайки се и на сложна рамка, „Скръбта е твар перната“ привидно е лесна за четене, привидно опростява и битовизира едно от най-фините човешки чувства, неусетно създавайки една сложна и многолика картина на красивото грозно. И докато ролята на хора (от името на децата винаги разказва само едно, без да има отличителни белези) е да задържи живота, да напомни причината да се продължи напред, пипалата на спомените плъзват из редовете на бащините редове.

Това, което липсва, на романа, е дълбочиност на персонажите. Портър съзнателно или не е създал наистина леки като перце образи, които трудно се отличават. Сякаш чертите им тотално се размиват във водовъртежа от спомени и  тъга.


„Скръбта е твар перната“ е триптих за прозрачната тъмнина (защото тя все някога избелява в надежда), за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Един нестандартен онтологичен анализ, който е най-добре да четете, когато във вас е тихо. Браво на „Лабиринт“, че издадоха тази сложна книга.

четвъртък, 15 декември 2016 г.

Какво да подарим от Панаира на книгата или писмо до Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа, 
От софийското поле ти изпращам малко вятър, малко студ и един списък, с който да забравиш за майсторенето и издирването на подходящите подаръци. Предлагам ти да подариш книга за Коледа. И без това, макар тази година да съм писала по-малко,  изборът не е никак малък. За да е по-лесно, изпращам ти и карта с номерация на всички щандове на 44-и Софийски международен панаир на книгата. НДК е огромен и книги дебнат отвсякъде.













„Колибри“ – щанд 315

Няма как да не започна с щанда на „Колибри“, тъй като ежедневието ми е прекалено  обвързано с някои от заглавията им. Само през последната седмица издателството подарява на своите почитатели няколко издания, от които сърцето на всеки любител на добрата литература ще се разтупти със скоростта на разгърнати страници. Сред тях са луксозното издание на „Писма от Дядо Коледа“ от властелина Дж. Р. Р. Толкин – идеален подарък за малки и големи деца, изпълнен с разкази от Северния полюс; преиздадената „Изкуството на романа“ от Милан Кундера – задължително четиво за всеки, които иска да знае малко повече за историята на романа и неговото развитие от Сервантес до наши дни;  магичната „Гениалната приятелка“ от Елена Феранте, от страниците на които човек може да се докосне до Неопол такъв, какъвто туристическите


обиколки не биха могли да го покажат; невероятните „Космически комедии“ от Итало Калвино. За които предстои да се говори. <3  Но може би най-свидното на сърцето ми и най-голяма изненада бяха кореспонденциите на Райнер Мария Рилке – „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. РайнерМария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“. И ако някой има нужда да си върне вярата в красотата на духа  – то вселената Рилке е за него.
И понеже тази Коледа е българска – голямото откритие за тази година е „Другият сън“ от Владимир Полеганов.





„Сиела“ – щанд №107


На нощното ми шкафче тази година се приземиха не едно или две заглавия на „Сиела“. За последната година се преборих с няколко техни чутовни (и по размер) заглавия, които си струват вниманието. А и любовта, когато говорим за „На Западния фронт нищо ново. Обратният път“ – луксозното издание на две от любимите творби на Ерих Мария Ремарк. Прегръщах тази книга твърде много, след като я получих.
С „Любими коледни истории“ и „Джелсомино в Страната на лъжците“ от Джани Родари, „Войната на таралежите“ от Братя Мормареви и с  „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ пък издателството гали и естетическите търсения на читателя.
За любимителите на фантастиката, антиутопиите и странните пътувания – „Последната територия“ от Момчил Николов и „Метро 2033“ от Димитрий Глуховски ще отведат читателите си до непознати земи.

Deja Book“ – щанд 107
 Този зимен период издателите очевидно залагат на  приказките като бягство от реалността. Но понякога и те могат да бъдат груби и жестоки. „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим за първи път на български и в превод по оригиналните  немски текстове с твърди корици вече привлякоха вниманието на читателите. Очакваме само да излязат от печат, за да ги подарим на наши близки...хм,  пораснали деца.







„Жанет 45“ – щанд 327

Oт „Жанет 45“ знаят как да зарадват читателите си. „Ние, удавниците“ от Керстен Йенсен не е само морска сага, това е мъжка история за загубата, за порастването, за войната, за копнежа по далечното и магичната притегателна сила на необяснимото, на необятното. А корицата е малък шедьовър. Браво на „Жанет 45“! И само това да бяха издали, би било напълно достатъчно. Но вълната добра литература продължава с  „Иракският Христос“ от Хасан Бласим (след „Лудият от площад „Свобода“ е обяснимо очакванията да са големи, но да видим), както и с графичния роман „Земя на синовете“ от художника Джими. А с двамата автори можеш да се срещнеш из етажите на НДК в рамките на СМЛФ.




ICU – щанд 327


Всеки знае, че издателството, което те вижда, подбира всяко едно свое заглавие с много любов и с мисъл и „Книга за другите“. Последната е най-новото попълнение в каталога на ICU и излиза под редакцията на Зейди Смит. А след историята на Макс Пъркинс (изд. „Колибри“) и на читателя, невъвлечен в издателския процес, става ясно колко важна роля има редактора в придаването на завършен вид на една творба. А сред авторите са намерили място имена като Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Вендела Вида,  Тоби Лит, Зи Зи Пакър, А. Л. Кенеди и други.
И ако погледът ти се спре на жълто-червените ѝ приканващи корици, то не пропускай и „Предателства“ от Йосип Новакович, „Бруклин“ от Колм Тойбин и „Пътят към дома“ от Роуз Тримейн. <3 ICU oпределено заслужават да бъдат видяни.








„Лабиринт“ – щанд 435


„Лабиринт“ е фаталното издателство. Емилия Масларова избира неудобни книги, от които излизаш разтърсен, но които пристрастяващо действие Не е учудващо, че „Три ябълки паднаха от небето“ се превърна в една от най-обичаните книги на годината. „Скръбта е твар перната“от Макс Портър е следващото огромно заглавие, което заслужава да се озове под коледната елха.  Книга за тишината като имаго на скръбта, за спомена от раната, но и за поезията на изживяното. А дали последният роман от Джон Уилямс „Бичърс Кросинг” е толкова тихо изящен, колкото беше „Стоунър“, предстои да разбера тази коледна вакация.
Като говорим за изящество – „“Най-красивите приказки от Хиляда и една нощ”  с илюстрации Олга Дугина, както и „Записките на Малте Лауридс Бриге“ си заслужават вниманието.


 „Аквариус“ – щанд Б19
 
След Гайто Газданов и Сигизмунд Кржижановски човек знае, че това малко издателство подбира заглавията си много добре, а коректорската и редакторска работа винаги са на ниво. Идеален подарък би била черно-бялата корица на „Хамалинът Самуел“ от Исак Самоковлия.







                                             „ДА“ – щанд Б19  

                                   
Поезия. Това е.  И Адам Загаевски най-после на гости в София. Както и новата им книга - "Адът без изход" от румънския поет Йоан Ес. Поп. Силен, автентичен глас, който звучи на български в превод на Лора Ненковска. Художник на корицата е Иво Рафаилов, естествено.










„Факел екпрес“ – 417


Да те изплаши тази поезия е лесно, но също толкова лесно е да я заобичаш, да ти стане близка. И докато проблемите, които Марк Странд излага са само „Частица от бурята“ на вселенското, то в микросвета на човешкото съществуване те са болката, която раната помни.
Най-искрената ми признателност към „Факел експрес“ за чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.







 „Ерове“ – щанд 403

Едно от откритията ми за тази година определено беше „Дивашка жътва“ от Карл Хофман – мъжка книга за приключения, носеща знания, които следва да се преглъщат бавно, на хапки и елиминирайки собствения скептицизъм. Похвално е, че вече е поела своя път към българския читател. Похвално е и че това е първият избор на заглавие на издателство „Ерове“, което се е справило превъзходно с оформлението.







„Ерго“ – щанд  411

При „Ерго“ може да откриете другият превод на „Писма до един млад поет“ от Райнер Мария Рилке. Малкото издание с корицата на Иво Рафаилов със сигурност ще стане ви стане любимо.







„СофтПрес“ – щанд 111



И като говорим за приказки: „Снежната царкиня“ с прекрасни илюстрации е книгата на сезона!

„БАРД“ – щанд 326



Ще простя на „Бард“ забавянето на „Тайната история на Тийн Пийкс“ само заради „Черни дупки и бебета вселени и други есета“ от Стивън Хокинг, както и „Кой управлява света“ от Ноем Чомски.










„Рива“ – щанд 314
Тук трябва да се спреш за „Пиеси“ от Чехов, разбира се, както „2666“ от Роберто Боланьо. Това са вселени.





СОНМ – щанд 445




Поредицата „Разказът – един пренебрегнат жанр“ от издателството заслужава място в библиотеката само заради нестандратните си корици, малко произведение на изкуството.







„Прозорец“ – щанд 212


„Прозорец“ са на нов и уютен щанд и на него са ти приготвили изненади. „Облакът атлас“ е една от най-страните книги, които съм чела. А новият му роман „Слейд Хаус“ би зарадвал почитателите му, макар списващият тези редове все още да не е стигнал до неговите страници.




 Скъпи Дядо Коледа, 
Навярно доста пропуснах, но се надявам да се убеди, че НДК е огромно и книги дебнат навсякъде. А най-хубавият подарък за Коледа остава сбъдването на мечти и други светове. Добре, че поне в книгите това е възможно.

четвъртък, 8 декември 2016 г.

„Да четеш „Лолита“ в Техеран“ – хроника на една революция

азар нафизи
„Да четеш „Лолита“ в Техеран“ (изд. „Сиела“, 2016 г.; превод: Ваня Томова) бяга от литературната измислица. Защото е книга, която разказва за посегателството върху въображението тогава, когато то е най-нужно.

Романът на  Азар Нафизи излиза от контекста на литературното. Привидната провлаченост, разпокъсаност на сюжета разместват пластовете на читателското възприятие, оставят усещането за излишна разтегнатост. Но пък благодарение на тях се притъпява ужасът от сблъсъка с една качествено чужда и жестока действителност.

Основен проблем в творбата на Нафизи е човешката, в частност женската, свобода в ислямската република след Революцията през седемдесетте, когато религията обсебва политическия, икономическия и светски живот в страната. Там, където привидно властва бог, носенето на розови къси чорапи е опасно престъпление, грях, а  сянката на ислямофашизма оковава ежедневието в страх.

Огромният минус на книгата е, че в нея липсва болезнена убедителност на персонажите. Образите момичетата, намиращи убежище от реалността по време на литературните сбирки в кухнята на главната героиня, се сливат. Ясна е целта на Нафизи да създаде един цялостен образ на жените в Иран, но колкото и да е оправдан подходът ѝ, толкова и на моменти той опростява иначе много по-сложно замислените характери.

Отвъд горното търсене няма как да не бъде признат приносът на иранската авторка към повдигането на завесата над една далечна и смущаваща тема. Избраната Аз-форма и емоционалният (нежен/меланхоличен) тон притежават нужната притегателна сила, така че повдигнатите семпло, но твърдо въпроси да привлекат вниманието на широк кръг от читатели. А най-страшният извод, до който Нафизи стига, е, че подобно оковаване в стигми не се случва инцидентно, не се налага отвън, а се позволява; фанатизмът покълва от разбиранията на самото общество и  изродените му идеи се оказват неспособни да обичат собствения си родител.

Академичното минало на Нафизи намира израз в пространните литературни анализи на произведенията на Владимир Набоков, Хенри Джеймс, Ф.С.Фицджералд и Джейн Остин. И със сигурност те са преимущество за всеки читател, който ясно разбира нуждата от досег с литературата. Защото без нея, морала и културата няма и бъдеще. 


„Да четеш „Лолита“ в Техеран“ от Азар Нафизи има своите минуси, особено що се отнася до липсата на ясна структура и сюжет, но поставя една тема – литературен куршум, която  раздира зоната на комфорт на западния читател. Романът прелива от художествена измислица в мемоари до болезнено предупреждение, все пак носещо надеждата, че тираничните режими не могат да пречупят духа. Поздравления на „Сиела“ за откритието (най-вече на отговорния редактор Рия Найденова), за превода на Ваня Томова, както  и за чудесното оформление. Няма как човек да не се влюби в корицата на Дамян Дамянов.

четвъртък, 24 ноември 2016 г.

„Частица от бурята“ от Марк Странд

частица от бурята
 Частица от бурята“ от Марк Странд („Факел експрес“, 2016; превод: Кристин Димитрова и Катя Митова) е стихосбирка – картография на нищото, изваяна от най-фините страхове на поета, на преводача, на твореца.

да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине“ – около тази концепция Странд сякаш гради целия мизансцен на творбите си.  Парадоксът на присъсъвието-отсъствие е обгърнал в нежна прегръдка изреченията на Странд, лишил ги е от апотеозна красота и ги е свел до ежедневното, меланхоличното, носталгичното. Миналото, което няма да (го) бъде, и вселенското, което е сведено до земното, се плъзгат по стрелките на времето. Надскачат се с природата, със скръбта, с надеждата.

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?

Стиховете на Странд са история – история на самото им изграждане от думите, история на чувството. И може би именно поради тази причина надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им. Но не на тишината по принцип, а на метатишината – оформящата, рисуващата образи. Липсата е присъствие и обратното:

В полето
аз съм липса
на поле.
Така е винаги.
Където и да съм, аз съм
отсъстващото.
Всяка моя крачка разделя въздуха на две
и винаги
въздухът се връща да запълни
празното пространство,
оставено по тялото ми.
Всеки си има причина
за движение.
Аз се движа,
за да запазя нещата цели.

Да те изплаши тази поезия е лесно, но също толкова лесно е да я заобичаш, да ти стане близка. И докато проблемите, които Марк Странд излага са само „Частица от бурята“ на вселенското, то в микросвета на човешкото съществуване те са болката, която раната помни.

Най-искрената ми признателност към „Факел експрес“ за чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.









сряда, 16 ноември 2016 г.

„Другият сън“ от Владимир Полеганов – хипнотичната безтегловност

другият сън
Това си беше значително приключение: да вървиш по бреговете на съзнанието, без да виждаш накъде отиваш. „Другият сън“ от Владимир Полеганов (изд. „Колибри“, 2016) се оказа тресавище, което изяжда реалността, поглъща я и ражда един нов, фантастичен свят.

В духа на старата фантастика, „Другият сън“ се оказва текст, концентриращ вниманието си изцяло върху вътрешните усещания на главния герои;  асансьор между съзнателно и несъзнателно. 

Трудно би могло да се говори за сюжетна линия – след погрешно набран номер разказвачът се озовава в непознат свят, който постепенно се запълва пред очите му. Попадането в него винаги е неочаквано, без да може да бъде контролирано, а удивлението и ужасът от неразбираемото, от едва ли не халюцинираното, се оказват полюсните емоции, около които съзнанието се плъзга. 

Именно тази безсюжетност прави книгата бавно четивна въпреки привидно малкия ѝ обем. Тези 166 страници изискват пълната концентрация на читателя. Една крачка в страни от изречението би означавала връщане назад, реене във въздуха. Но противно на очакванията подобен подход по-скоро впечатлява, отколкото дразни. Въздушността на изреченията, елегантността на изказа носят атмосферата на Борхесовите разкази в „Алефът“, без да изискват, без да натоварват интелектуално. 

„Другият сън“ бяга от жанровите категории. Полеганов не изгражда цялостен свят, пъзелът на съня му до последно остава незавършен. Романът е сякаш непълен, стоящ на границата. Липсата на плътни брази и избраният Аз-изказ подпомагат припознаването, приобщаването на възприемащия и го потапя напълно в меланхолията на ужаса от неразбирането на другото, на чуждото. Тишината на формите на имената ражда света: 

„Когато сънувам, имената на другите често се раздат от звуците на света отвън. Когато се събудя, мога да проследя всяко име до неговото начало...
Чуждото име винаги е имаго на по-първичен звук, докато мойто е без минало, предишната му форма остава неоткриваема, тайна...“

Ако търсите добре написана и интелигентна книга, която жонглира с фантастични и психологически понятия, без да ги назова пряко, убедена съм, че „Другият сън“ е книгата за вас. Апропо, около Полеганов заслужава да се шуми доста и по много. Макар целенасоченото желание да остави читателя изгубен из страниците на романа му да обърква, рядко съм била така впечателна и така въодушевена от книга в последно време. Книгата буквално „ме държи“ вече две седмици. Защото в „Другият сън“ ще откриете, че невъзможността да се завърнеш обратно и изцяло в света си и усещането за безтегловност  са хипнотични.