четвъртък, 29 септември 2016 г.

„Дивашка жътва" от Карл Хофман – различната история на канибала

карл хофман
„Дивашка жътва“ от Карл Хофман (издателство „Ерове“, превод: Йордан Тодоров) е мъжка книга – привидно първична, изградена само от образи, а всъщност многопластова и дълбока.
Историята, върху която се базира сюжетът на романа е съвсем истинска. През 1961 г. богатият наследник Майкъл Рокфелер е на експедиция в централна Нова Гвинея. Съвсем по момчешки, а и вдъхновен от Музея за примитивно изкуство на баща си, той се отправя на юг, към така наречените Ловци на глави – изпълняващи ритуали на канибализъм в областта на Асмат. Една преобърната лодка, увереността, че всичко е възможно и навярно чистата случайност превръщат приказката в трагедия, когато Майкъл изчезва.
Именно с фикционално разгръщане на евентуалното принасяне в жертва на младия Рокфелер от Ловците на глави започва приключението на американския журналист и писател Карл Хофман, а и на четящия. Привидно жестокото начало обаче не отблъсква, а напротив, реалистичността на действията сякаш засилва притегателната сила на романа.
Книга за пътуването – "Дивашка жътва" разказва паралелно за пътуванията на Майкъл Рокфелер из Нова Гвинея и за разследването на Хофман петдесет години по-късно, отвело го до същите враждебни брегове, където духове и хора живеят неразделно според вярванията на примитивните асматски племена.
Ако очаквате това да бъде поредната хорър история или трилър с предизвестен край, жестоко се лъжете. Хофман създава научно изследване, но пригодено към нуждите на любителите на художествената литература. Фикционално и реално се сливат в едно и излагането на факти и доказателства се случва, се разказва, се съпреживява. Смъртта на един от най-богатите наследници в историята се поставя в контекста на времето си, се превръща в кризисна точка на развитието на отношенията светско-примитивно, свое-чуждо. В този смисъл, романът остава преди всичко и история на пътя, история на развитието на цивилизацията.
Сблъсъкът с друг свят е шок не само за изолираните племена, но и за неподготвения американец/европеец. И всяко чуждо присъствие е заплаха, която изисква дебнене, опознаване, надскачане на страхове и очаквания. А приближаването един към друг се оказва бавен и болезнене процес.

„Дивашка жътва“ омагьосва с първичността си и буквално поглъща читателя. Това е мъжка книга за приключения, носеща знания, които следва да се преглъщат бавно, на хапки и елиминирайки собствения скептицизъм. Похвално е, че вече е поела своя път към българския читател. Похвално е и че това е първият избор на заглавие на издателство „Ерове“, което се е справило превъзходно с оформлението. Искрено им благодаря за удоволствието, което ми причиниха. Такъв наратив не съм срещала от години.

вторник, 27 септември 2016 г.

"Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция" – поетична вселена в проза



maria rilke
Ако приемем, че човекът е място, емоционална територия, то  „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция” (издателство „Колибри”. 2016; превод: Майа Разбойникова-Фратева)  е издание, което побира в себе си цяла поетична вселена. Писмата на представителя на немския романтизъм размиват границата между формите, създават неразрушiiмо единство между прозаичното и поетичното и канят читателя в света на душата Рилке.

В „Писма до един млад поет” се поместена кореспонденцията между Рилке и младия, литературно изкушен офицер Франц Ксавер Капус, в която немският поет споделя своите възгледи за смисъла на творческия акт, за нуждата от самота като катализатор на вдъхновението. Речта е лупата, през която всяка емоция хиперболизира; инструментът, чрез който връзката с външното спира да бъде цел и чрез който погледът се обръща навътре – към интимното, към сакралното. Десет писма, разменени между 1903-1904 година, остават едни от най-влиятелните есеистични форми, посветени на литературата.

„Не сме като у дома си в нашия свят...”. За Рилке бягството и изгнанието са съдба.
„Писма до една млада жена” – втората част от изданието на „Колибри” разкрива вътрешните му странствания. Сред думите му, отправени към неговата приятелка Лу Саломе, са разпръснати множество частици от битието на поета и човека Райнер Мария  Рилке. Епистоларната форма се размива, придобива измеренията на рефлексии, на тресавище, водещо до потъване в поетиката на интимното.

райнер мария рилке
Но може би най-докосваща (ме) е кореспонденцията, която Рилке разменя с руската поетеса Марина Цветаева – водена на немски, но сякаш кодирала два различни езика заради играта на стиловете, която започват в търсене на безспорна форма на обвързване, на безапелационно любовно признание. И в този смисъл думите, разменени помежду им, надскачат физичното, превръщат се в метафизично изживяване, в рисковано оголване пред другия.

Поезия, лишена от строгостта на формата – писмата на Райнер Мария Рилке спокойно могат да се разглеждат като литературно произведение, като литературно откровение, след което читателят ще излезе по-чист (от reiner, „по-чист”) и по-красив.Te са малката нощна музика, с която територията на човешкото, на творческото става лесно проходима и непосилно лека.



вторник, 20 септември 2016 г.

„Кръгът" от Дейв Егърс или прекрасният нов свят

Koгато единственият изход от „Кръга“ е навътре

дейв егърс
Нямах търпение да разгърна „Кръгът“ на Дейв Егърс (ИК „Жанет 45“, 2016; превод: Ана Пипева). Може би заради многото похвали, които чух за книгата, може би заради интереса, който предизвика у мен публикуваният преди време откъс в брой на списание GRANTA. В крайна сметка, обаче, „Кръгът“ е книга с много потенциал, страхотна идея, но твърде постен език (макар да приемам, че може би именно това е била целта на автора).
Въвеждащ читателя в един утопичен свят, „Кръгът“ проследява кариерата на 24-годишната Мей Холанд в най-популярната компания на света. Благодарение на своя близка приятелка от колежа, Мей се оказва част от общество, което гради бъдещето, надскача анонимността и разголва човека... до емотиконктата.

В кръга работят най-добрите специалисти в света, най-светлите умове. Мей е очарована от новия си дом, родителите ѝ се гордеят с нея и само нравоучителните речи на асоциалния ѝ бивш приятел Мърсър хвърлят сянка върху бляскавото ѝ начало.

В свят, в който всеки е част от социална мрежа, пред която Фейсбук все още бледнее, и в свят, в който едно намръщено личице, дори неанонимно, означава срив в  личностната системата, откритостта обаче се оказва извратена и дори жестока. Правеща човека по-премерен в думите, преосмислящ всяко свое действие и оплоскостен до размерите на един екран. Безкрайно скучен и безкрайно роботизиран.
Постепенно утопичната картина се заменя от гротескови сцени. И когато раят става твърде съвършен, Егърс затваря кръга на ужаса. Бъдещето, към което човечеството сякаш вече е поело, е безкрайно нарцистично и превръщащо човека в прислуга на технологиите и социалните медии. И по-страшното не е в липсата на мимики по лицето, а в реалността на примирението, на привикналостта към постепенното размиване на границата между азово и социално. Жанрът на „Кръгът“ е антиутопия, но вероятността Егърс да бъде причислен към представителите на реализма е напълно обозрима.

И колкото и добра скрита документалистика на времето да е „Кръгът“, целенасоченото опростяване на диалозите и на героите беше нещото, което дразни и сякаш притъпява ефекта на книгата. Мей, Ани, всички представители на „Кръга“, Калден, че дори и Мърсър са приравнени до 2D образи, кръгът си остава кръг и никога сфера.

Впечатляващ в книгата се оказва финалът – лишен от целенасоченото захаросано звучене на цялата творба. „Кръгът“ се затваря кинематографично, плавно и напълно очаквано. Логично и семпло завъртане на оста. И именно тук се крие силата на романа – в 2 страници Егърс успява да сломи читателя, а думите му да преминат като валяк.

Тук е мястото да се отбележат чудесно подбраната корица, изразяваща минимализма на този свят и добрата преводаческа (Ана Пипева) и редакторска (Невена Дишлиева-Кръстева) работа.

В заключение, „Кръгът“ е нужна книга за всеки млад читател, която макар да не достига до размаха на Оруел или Хъксли,  скоро може би ще бъде твърде реална, за да остане незабелязана.










понеделник, 5 септември 2016 г.

„Предателства" от Йосип Новакович

новакович
„Предателства“ от Йосип Новакович (изд. ICU, 2016; превод: Елка Виденова) е сборник с военни разкази, в който битката се води не толкова фронта, колкото по цялото тяло на героите.  Новакович създава един трагикомичен свят, в който невинността бива изместена от съмнението, а парадоксите са градушката куршими, в която се дави жлъч(ка)та.
11 истории побират в себе си невидимите нишки на страха и на страстта. Фабулата на тези разкази се разгръща далеч извън границите на бивша Югославия, конфликтът надскача политическото, надскача балканското и придобива универсално, по човешки близко звучене.
Спорен е въпросът дали ще намерите смешното из наратива на Новакович, макар авъорът да е успял да съхрани в героите си онази живителна сила, благодарение на която надеждата никога не умира. Още „Жлъч(ка)“ (може би един от любимите ми разкази) стиска читателя страстно за гърлото, изпива очакванята му и оставя усещането за погнуса, но и за познатост, за дивашка близост.
Съмнението знае всички пролуки в тялото и в душата, плъзга се по кожата, всичко знае, а персонажите в „Предателства“ са жертва на сентенцията на Солерс „Никой не знае кои сме.“. За да не предадат историята, те често предават самите себе си, но всичко това минава с усмивка, с готовност да се прегърне  абсурда.
Многообразието в съмнението и смелостта на героите – в тях се крие чарът и свежестта на този сборник. Въпреки войната, въпреки мрака.
И все пак, Йосип Новакович не преде нишката на една лека сюжетна линия. Той нюансира, нагнетява, натъжава. И изпраща отвъд копнежа за отмъщение, отвъд мечтата за прошка.
Историите в „Предателства“ се носят из въздуха като снежнобели „пера на гугутка“. Галят погледа, преди да одерат безмилостно окото.
Браво на ICU за прегръщането на трагикомичния стил на този автор. Както и на Елка Виденова (преводач), Ива Колева (коректор) и Невена Дишлиева-Кръстева (редактор) за добрата работа. Такива книжни издания се носят с много обич в чантата.












сряда, 31 август 2016 г.

„Безсмъртие“-то като суета по Милан Кундера

Вероятно няма по-подходящ роман-описание на съвременния Аз от „Безсмъртие“ на Милан Кундера (изд. „Колибри", 2016; превод: Росица Ташева) –  един от знаковите романи на чешкия писател, макар и да не може да се мери с легналата ми на сърце „Непосилната лекота на битието“.
В седем части Кундера безмилостно отправя argumentum ad hominem към цивилизацията, разпада я на малки късчета безсмислие, неизбежност и суета.

Главната героиня Агнес се ражда от образа на една 60-годишна жена, която разказвачът среща покрай плувния басейн. Тази (пре)родена Агнес умира, за да може сестра ѝ Лаура да я замени, омъжвайки се за нейния съпруг Пол. Така основният сюжет се превръща в гротесков калейдоскоп на света – приютява елементи на гръцката трагедия, френския екзистенциализъм и постмодернизма в едно, а фикционалните образи на Гьоте, Бетовен, Наполеон, Роден и Хемингуей  са носителите на авторовата идея за цената на нелепото безсмъртие – хипертрофията на душата.

Героите на Кундера са просто пионки на цялостната му философска идея, кукли на конци, ръководени от въображението му, а сюжетът – просто пример, мизансцен на един глобален процес. Въпреки тази осезаема стерилност на персонажите, езикът на Кундера е тайната съставка, магията, която прелъстява читателя. Която превръща критика и философа в писател.
„Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми. Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена! Ръката ѝ бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях познавал жена, наречена Агнес.“
Привидният стремеж към покой, привидното инстинктивно бягство от страха от смъртта Кундера цинично оголва до шумна суета. До лицемерно надиграване на собствените идеали. Преливайки образ в образ, авторът пречупва човешкото стремление към трансцедентното в криворазбрано, донякъде автоеротично изживяване. Задоволяване на желанието да останеш под каквато и да е форма.

Жестока книга е „Безсмъртие“. Жестоко размиваща болест, състояние, светоусещане; цинично противопоставяща човека срещу несъзнателното му. Защото именно той, човекът, настоява да бъде фантазиран, разказван, сюжетно въведен в света на вечността и така да запълни пропастта между себе си и света. А това желание се оказва ексцентрично и неспособно да донесе утеха в търсенията на изключителност.


           
           
           
        

            

неделя, 21 август 2016 г.

„Време секънд хенд" oт Светлана Алексиевич или homo sovieticus - тъжният герой на уличния шум и разговорите в кухнята

 „Адът днес е някак си сложен. Едновременно е никъде и навсякъде...Алексиевич не търси виновни и не раздава опрощение.“ (Рейн Карасти)

светлана алексиевич„Време секънд хенд. Краят на червения човек“ от Светлана Алексиевич (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова, проф. Тотка Монова) е книга, която нямаше как да остане незабелязана. Не само заради Нобеловата награда на писателката, не само заради контрапунктуалността на фигурата на homo soviеticus този тъжен герой, приклещен между минало и настояще, но и заради хипертекстуалността на тази хроника на чувствата.
За смъртта и за един живот-не-на-място Алексиевич разказва, без да измерва доброто и злото в естетически категории. Русия, Елцин, превратът, Горби, перестройката, войната в Чечня, съвременната руска „гражданска война на улицата“ просто са разделителната линия между една несбъднала се бивша мечта  и едно опорочено обещано бъдеще. Животът на (пост)социалистическия човек се разделя на личен и общ, разделя се на цялостно отричане и на  бясно вкопчване във вече билото. За този тъжен герой сякаш е вечна максимата еadem mutata resurgo. И промяната е само привидна. 

Антиутопичен и полифоничен по звучене, романът на беларуската писателка и журналистка рисува безпощадно картината на страха, сковал едно общество, след като движещата макрорамка бива отменена и обявена за престъпна. Смяната на ценностните категории неизменно води и до подмяна на поведенческите модели, вариращи от романтичен наивизъм до цялостно усещане за изкорененост и безнадежност. Да не принадлежиш нито на миналото си, нито на бъдещето, да се движиш по инерция в някакъв строй, който сам се налага да рушиш – тази рамкираност на обречеността е безпощадна и смазваща, а Алексиевич не спестява тон страдание. В ада на (пост)съветския човек гласовете на оскотяването  звучат почти фикционално в своята безпощадност и ужасяващо в своите логичност и документалност.

И макар дисхармонията да властва из страниците на романа, макар всяка война да се заменя от нова, независимо дали общностна или изцяло личностна, в тази книга на трагедиите, така близка и до нашата скромна българска действителност, се открива безкрайно чиста и усмихваща надежда, дали заради експресивността, дали заради стремежа към щастие,  към красивото, които се оказват за героите на Алексиевич спасителната глъдка въздух преди пагубното задушаване. Остава въпросът може ли счупенето да бъде залепено, но  отвореността на финала, с която писателката дарява читателя, носи освобождение, бегло успокоение след сблъсъка с логичността и неизбежността на нещастието.

Kнига, за която може много да се пише и много да се говори, разказваща за време, което аз не съм живяла, „Време секънд хенд. Краят на червения човек“ прегръща безстрашно ада.

Безспорно трябва да бъдат отбелязани и майсторксият превод на преводачите Ангелина Александрова и проф. Тотка Монова, благодарение на който българският читател достига до този паметник на страданието, както и корицата, дело на Живко Петров, която поставя последното хиксче в отмерването на едно счупено време.  


понеделник, 8 август 2016 г.

"Делтата на Венера" от Анаис Нин - първа поетика на страстта

           
anaisnin
   Делтата на Венера“ от Анаис Нин (издателство „Сиела“, 2016; превод: Юлия Чернева) е „оргия от спомени“, пред които всяка епоха мълчи, спускане по ръба на кутията на Пандора.
               В началото на един бурен XX век Хенри Милър и Анаис Нин, по това време любовници, изследват сексуалността, смесват собствения си опит с подучути истории или със собствените си измислици, за да създадат един нов „език на сетивата“. Започнала своето пътешествие из перверзните наслади по поръчка на анонимен „патрон“, който желае оголването на сексуалния акт до най-първичните му атоми, Анаис Нин постепенно си поставя задачата да опише „загадките на женската чувственост, която е толкова различна“.
               Историите в „Делтата на Венера“ са колкото фантасмагорични, толкова и опит да се опитоми еротичното начало, да се изгради гръбнака на цял един жанр, който разсъблича автентичния женски глас, на една поетика на страстта, която има свой собствен пулс, свой собствен ритъм.
               Целият сборник представлява поредица от ескизи на страстта, логически (об)вързани помежду си. В началото скандални и шокиращи, разказите плавно се придвижват към пълното размиване на реалност и блян, хипнотизират читателя и го въвеждат в свят, в който ограниченията не съществуват.
               Колкото и скандални да звучат историите на Нин, те изиграват основна роля за утвърждаването на една нова роля на жената, не само в литературен, но и в чисто социален план – жената, като господарка на собствените си желания и искания. От тази гледна точка, „Делтата на Венера“ е разрез в тълкуването на секса, издигане на женското разбиране равнопоставено до мъжкото:
               „Съществува голямо несъответствие между яснотата на Хенри Милър и моята двусмисленост, между неговата хумористична, раблезианска гледна точка за секса и поетичните ми описания на сексуални взаимоотношения.“

            „…подражавайки на мъжете тя съвсем не се освобождава от тяхното влияние.“

            За желанието, за чувството за вина и за свободата Нин разказва в един сякаш разтеглен оргазъм. Отблъскващо, оголено и възбуждащо, това четиво следва да бъде обходено като един разюздан акт, довел до революция в историята на литературата. И като едно логично изследване на женската сексуалност – често непредсказуема, но следваща своите собствени пътеки. Публикувани за първи път доста по-късно след създаването им, а преиздадени в нова книжна премяна едва тази година, разказите от „Делтата на Венера“ са оргазмено гъделичкащи любопитството, носят напрежение и обединяват читателските роли на воайор и ексхибиционист до пълното освобожедение, до тоталното оголване по себе си.

неделя, 24 юли 2016 г.

„Вечер при Клер" от Гайто Газданов

abend bei claire
По думите на Игор Сухих „Вечер при Клер“ от Гайто Газданов (изд. „Аквариус“, 2016; превод: Жела Георгиева ) се движи „деликатно между руския автопсихологически роман и западния роман на потока на съзнанието“.
И наистина, първият роман от автора на моите литературни открития за 2015 година – „Призракът на Александър Волф“ и „Пътища в нощта“ – още със своята теменужена корица и елегантно българско издание мистериозно привлича,но и спекулира с читателските очаквания; уверено загатва бъдещата езикова мощ на руския писател и се движи на границата между универсалното и оригинално интерпретираното; изкривява отношенията между предвидливия разум и пределната емоция и жонглира със социално неприемливото.
„Във всяка любов се крие и тъга.“, пише Газданов. Но „Вечер при Клер“, противно на заглавието си, не е любовната история на един млад мъж към по-възрастната и непостоянна Клер. С нейното име е белязано заглавието, но не и самата история. Тя е само инжекцията емоция, която отключва потока на съзнанието, която вдъхновява мелодиката на езика.
Разказ за гражданската война в Русия, романът звучи достоверно, защото е почти откровение, автобиографичен ескиз на чувствителния към жестокостите на времето човек, на емигранта и на пътешественика.
Началната точка на това пътешествие из спомените е  Париж, когато Коля посещава капризната Клер, неговата неосъществена любов, която не е виждал в продължение на години. Оказал се в апартамента ѝ, сънят му го отнася с вихрушка от асоциации към дълбините на спомените; плъзга съзнанието му по оголената жица  болезнени избори, от които „удря“ тъга – решението да стане войник, след като Клер се омъжва за друг, ужасите на войната, опитите да се облекчи болката от преживяното.
Лаконичният на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика, реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди малки късчета съдби. И именно тук се крият очарованието, но и минусът на творбата. Объркващ за по-нетърпеливия или жаден за действия читател, „Вечер при Клер“ носи точно онази вечерна носталгична атмосфера на красиво написания роман. На романа, който губи читателя в облаци от мисли и дим.
Поетиката на любовта на Газданов е пречупена през социалното, през общочовешкото. И обратното, лентата на историята на Русия се превърта през интимното, личното. И макар да личи, че романът е първа стъпка на емигрантския писател към голямата литература,  книгата очарова с елегантността и деликатността си. И подхожда на всички летни носталгии. 

петък, 22 юли 2016 г.

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография" от Хъмфри Карпентър – огледалният свят на една енигма

tolkin
„Започва път от моя праг.“ Този път в огледалния свят на „Дж.Р.Р.Толкин. Биография“ от Хъмфри Карпентър (изд. „Колибри“, 2016; превод: Стела Джелепова). Огледален, защото насочва погледа в обратната посока, разрушава енигмата около образа на писателя като божество, оголва го до човешка форма,  но все пак свят, защото гради нови пространства, подрежда хронологически цяло едно съществуване, придавайки му плътност.
Хъмфри Карпентър започва историята на бащата на фентъзито с нейния край, за да придаде по-горчива приказност на началото  на цяла една литературна епоха. Животът на личността Толкин е също толкова невероятен, дори в делничността си, колкото и творбите, с които израстват няколко поколения.
И докато „сериозните“ биографии  звучат предимно декларативно, пунктуално и суховато, то универститетският преподавател Карпентър е успял да избяга от строгата структура на биографичното разказване и да създаде фантастична история с привиден край. Защото историята на Джон Роналд Руел Толкин се преповтаря при всеки прочит, при всяко гледане на екранизациите по книгите му. Учудващо е колко много решения за един или друг развой на събитията в книгите му, дори изцяло фантастични, се обясняват от събития, белязали живота му. Възхитително е как подсъзнателно или напълно осъзнато писателят ги е облякъл в магичната им форма. Всичко това Карпентър е събрал грижовно, изложил на белия лист с уважение, без излишно навлизане в този магичен кръг – личното пространство, и без да търси пикантното, скандалното. Наративът тече плавно и гладко, свободолюбиво спокойно. Накратко, биографията на Карпентър носи магията на Толкиновия роман и вълнението, което читателят изпитва е не по-малко.
Ако повечето фенове знаят, че Професора е прекарал немалка част от детството си в  африканско село, където европейците се опитват да поставят основните на модерната цивилизация - банкиране и железница, – че Първата световна война и загубата на близки приятели оказва сериозен удар върху психиката на младия Толкин или че Идит е неговата първа и последна любов, то изненада се оказват някои противоречия между представа и реалност за един писател. Толкин, който разделя личния си живот и приятелите така ревностно; Толкин сред хора, в компания и Толкин - отшелника; Толкин - свободолюбивият реставратор на светове (според него всичко, което описва е вече съществувало) и Толкин - строгият католик – са контрапунктове, които превръщат автора на „Властелинът на пръстените“ и „Хобитът“ в многоликост. В многоликия бог на въображението.
В един кратък обзор могат да бъдат преразказани твърде много и твърде малко факти, но излагането им тук би развалило до известна степен срещата с тях из страниците на книгата. Трудът на Карпентър носи достатъчно информативност и сам говори за себе си и стойността си, а преводът на Стела Джелепова е великолепен в мелодичността си и пунктуалността. Едно усещане за плътност и споделеност, на шумна детска екзалтираност те обхваща с тази биография. Става ти топло и хубаво. И магично.


Още фенски отзиви:




неделя, 17 юли 2016 г.

„Пътят към дома" от Роуз Тримейн и неизбежната връзка с другия

„Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (издателство ICU, 2016; превод: Надежда Розова) е  логично продължение на емигрантската литературна вълна, завзела каталога на издателството, както и логичното завършване на пътя обратно към дома и към сърцето.
Съдбата на 42-годишния вдовец Лев, напуснал родното си село, за да намери препитание  в една друга вселена – необятния Лондон – днес е съдбата на почти всеки пети източноевропеец, търсещ бягство от материалната нищета. Начинът, по който  тази тема се врязва в живота не само на пътуващите, на чуждите, на варварите, но и на „заземените“, на местните, е пример за неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида.
Макар главният герой Лев да е изграден до известна степен неубедително – половината от действията му изглеждат или крайно коравосърдечни, или крайно алогични, романът е написан с онази вещина, която държи читателя прикован над страниците, и разгръща темата за личната свобода и отговорността към другите. Животът на Лев сякаш е белязан с прословутото изречение на екзистенциалиста Сартр – „Адът, това са другите“. И действително, l'enfer, c'est les autres, когато един мъж в разцвета на силите си трябва да избира между тъгата по починалата си съпруга и моралната изнемога пред новите хетери, изпречили се пред пътя му; между личното спокойствие и щастие и (по)знанието за живота на родните майка и дъщеря, изоставени някъде далеч, в Аврора, която обаче отдавна не играе роля на звездата-носителка на светлина и на първите утринни лъчи. Лев е изгубен между  изкусителните възможности за приятелства, секс, пари, ново чувство за принадлежност и  копнежа, онoва Heimweh по свободата на дома. 
Завоите на емигрантската съдба констриурат ново диалогично поле, различно време и място за общуване със самия себе си. Тръгването потвърждава само безкрайността на разговора, възможността да бъде подхващан от различни посоки. Потеглянето превръща пътя навън в усамотено мълчание спрямо старото и познатото, в унищожителната единствена преспектива на времето, а бинарното разделение на света на емигранта на „тук“ и „там“ – в най-жестоко наказание за търсенето на спасение. 
Героите на Тримейн са плътни, витални. Читателят неусетно се оказва крачещ редом с Руди, с Лев, със Софи, неусетно разпознава в тях вече познати истории. И тази пълнокръвност вдъхва живот на фабулата, прави я самостоятелна линия от реалността – статиите във вестниците или новинарските емисии престават да бъдат просто думи, а се превръщат в лични съдби. В поетика на едно болезнено пътуване.  
„Пътят към дома“ е книга, която държи буден. И е красива дори в тъгата си и в липсата си на претенция за литературни висини. Наградата „Ориндж“ е без значение, убедителното в случая е съдържанието. А то успява да привлече още с първите си страници.