вторник, 14 януари 2014 г.

Привикването със скръбта. Par avion от Е. Видински

Има дни, в които просто нищо не върви. Дни, в които в главата ти цъфти усещане, притискащо всяко вдишване, а дори да излезеш навън, да се опиташ да вдишваш и издишваш, мъгливото време не прощава на бродещите, прегърнали се с едната си самота. Пълзи по всички пролуки на тялото и душата, целува ума и превръща всяка минута в бездна. 
В такива дни не мога да преглътна душата си. Затова тръгвам към поезията. Такава една, изстрадана. Като мен.
Преди малко посегнах отново към Par Avion на Е. Видински 
( изд. къща Жанет 45, 2011).   
Признавам, че познавам автора. Но това не значи, че ще напиша хубаво ревю поради този факт, макар и Видински да е от малкото български творци, които съм срещала и които отговарят на лирическия си - хем тъжен, хем ведър - просто Par avinion e един от най-сладките ми книжни спомени от два книжни панаира подред. И за разлика от други прочити, не мисля, че след време бих съжалявала за думите си (моля, моля, Видински, не ми разваляй хубавото мнение). 

Начертавам си маршрут на бягството и потъвам:
,, Ако дойдеш в твоя дом
който зее отворен в мен
ще затворя вратата
и ще ти дам ключа.'' 

 Четейки разбирам къде е проблемът днес. Мирисите в мен си спомнят. И се превръщам в агресивна drama queen. Няма как инак, единствено след косопад се става чернокоса.
Продължавам по-нататък. 
,,Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм ,,Ж''
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам 
всички твои бягства''
,,Ж'' ли?, мисля си. Не, аз не бих била ,,ж''. По-скоро нещата са прости:
Ако ти си моята Алфа, 
аз ще ти бъда Омега. 
И всяка друга след мен 
е грешно поставена,
а всяка следваща-изкривена.
Но това съм аз. Оставям ,,ж''-то на Емо. 
Губя се в думите в като в непознати стаи през нощта. Тогава съм непохватна, удрям се в мебелите, чупя се и се събирам, а във всяка стая мога да се загубя за много време, без да намеря врата.
 А лирическият  в Par avion е късна есен. Ранна пролет. Нещо такова, самотно, преходно, пътуващо. Малка книжка с огромна тъга, огромна любов и една малка смърт ,,на ревера''*. Към земя, в която дори лошите му стихотворения оставят диря (да, и такива има, защото ,,лошите стихотворения/са част от тебе/ както самотата/ е част от любовта'').
А не е ли най-важното това? Мястото, на което попадаш, след като затвориш последната страница. Място ,,за дишане''.
Устните ми останаха по цигарата. Отивам за целувка. 

* по стих на Р. Бакалова



0 коментара:

Публикуване на коментар