четвъртък, 20 март 2014 г.

Лудости с Петър Делчев в ,,Луд за обичане''

                    От известно време няколко мисли ме душат за шията и бодат игли в сърцевината ми. Кактусът в стомаха ми се размърдва, усещането е болезнено, но следа от цвят по него няма. Спокойствието не е мое проклятие. Признавам си, че ако не беше адреналинът, най-вероятно щях да съм прилична на безжизнена почва за паразитизъм.
                Денят е мъж, но женствен.Пъпли по вените ми, надниква в зениците ми, роши косите ми. И не ми е слънчево. Искам да изтикам тази сладникавост на болката от гънките на мозъка ми и да се ударя в скала.
                В ей такава скала – поезия. Като ,,Луд за обичане‘‘ на Петър Делчев.
                Понякога за блогърите е много лесно да напишат ,,рецензия‘‘ (по моему експресия) за новоизлязла книга. Посещенията се натрупват, издателствата побутват рамо с едно споделяне на FB-страницата си... Сега обаче няма да пиша за нова книга. Защото за прекрасните разкази на Петър Делчев (,,Трънски разкази‘‘ и ,,Балканска сюита‘‘, изд. Сиела), както и за ,,Кастинг за месия‘‘ се изляха хвалебствия, но никой не обърна внимание (а май дори и самият автор) върху тази стихосбирка, която по настоящем е почти неоткриваема (излиза 2005). 

                А пък аз... когато ходя по болките, се обръщам като дете към родител и към нея.
                ,,Луд за обичане‘‘ звучи като ръмжащ мъжки глас. Съвсем не зная дали Делчев звучи така. Имах някогашен близък, който го познава, но така и не ни запозна (мрънкам си). В  този глас има перфектната дозировка от любов, самота, разочарование,болка, минало, бъдеще, море, хъс, агресия и социални ескизи. Вероятно няма да се понрави на съвременното българско поетично течение, защото няма онова меко и кратко звучене. Но е филм, чиято лента трескаво се върти в мозъка на всеки човек при сблъсъка с делника:
Присънват ми се хора някакви
с очи на бухали,
с усмивки пясъчни.
Знам, че само ако духна,
ще залича лицата им,
ще им изкъртя зъбите...
Не искам да го правя -
невинни са кошмарите,
че съм изпуснал края
и лудия си филм
пак гледам от началото...
               
Вероятно дори ,,грандоман за величие‘‘ като Делчев (някой нейде тъй го нарича) би променил доста от съдържанието в стихосбирката. Но аз читателски бих се развикалка от ужас при едно подобно действие. Енергията си е енергия, а преминаването й в друга форма не би изиграла добра роля на тази близо 150 страници стихосбирка.  Не ми пречат нито удивителните, нито многоточията. Малко са българските поети с толкова мъжко, делнично и едновременно с това идеалистично звучене (тук аналагоията ми е Борис Христов)  – метафорите са оголена телена жица, а размърдването на пластовете душевно спокойствие – неизбежно.    

Уловката е, че в интернет няма да намерите най-добрите стихове. Самата стихосбирка е разделена тематично на няколко лудости, които създават цялостен образ на един ,,луд за обичане‘‘.
Съжалявам, въпреки несъвършенствата на книжното тяло, аз не мога да се вживея в ролята на критик и да направя аутопсия на стиховете. С тях съм отраснала. До голяма част са ме формирали като личност. Нахъсвали са ме. А в дни на болка са ме и милвали. Само мога да се надявам някой да им обърне внимание, с автора да ги поредактират и те да разцъфнат като вишнево дърво на българския книжен пазар. А и  прозаично си признавам, и аз съм една ''луда за обичане''.


0 коментара:

Публикуване на коментар