четвъртък, 11 септември 2014 г.

Да (се) забравиш с ,,Творците на памет'' от Джефри Мур

        По химически състав паяжината е сходна на коприната. Подобно на нея, тя комбинира лекота и издръжливост, а елегантността й в повечето случаи е качество, което не се поставя под въпрос.
        Подобно на паяка, който преде капана си, човешките когниции рисуват необятни полета фини нишки съвършеност и болка. Невъзможно е да се видят с просто око, но целият триумф на цветове, звуци, усещания, спомени, импулси и прочие  стои и тихо чака.
     
  Подобна мрежа от екзплозии се крие под книжното тяло на ,,Творците на памет‘‘ от Джефри Мур (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2013).
        Ако сте поели по пътя на читателя, търсещ бързи усещания, по-добре стоите далеч от тази корица (браво на Райчо Станев, повече от подходяща е).Жълтият й цвят не лъже – книгата е паяк кръстоносец, който ще ви оплете, а после най-безсрамно ще ви изяде.
        "Единствената разлика между живота в коловоз и гроба е дълбочината."
        Мур съчетава две крайности – майка, Сара Брун, болна от Алцхаймер, и син, Ноел Брун, синестет* –  за да изгради сложен и многопластов свят, в които всяка мисъл те подхлъзва към бездна.
        Животът на вглъбения в своите емоции Ноел се променя, когато се сприятелява с Норвал - сексист, мизантроп, циничен до вулгарност, красив и остроумнен ерудит, който е готов да се гмурне в обятията на смъртта след довършването на проекта на живота си ,,Алфа Бета‘‘, а именно – да преспи с нужния брой жени, чийто имена започват с буквите от азбуката. Също синестет по своята орис, декадентът се оказва нужната отрова, уравновесяваща плахия Брун.
        Не е учудващо, че на фона на това мъжко приятелство се появява очакваното ,,S’’, магнетично забулено в Самира – девойка от арабски произход, практикуваща арттерапия и която след инцидент с употреба на упойващи вещества е вкопчена в капана на амнезията.
        Тъй като лекарство за Алцхаймер няма, Ноел се заема със задачата сам да открие подобно като загърбва смело детските си кошмари, последвали след самоубийството на баща му – брилянтен химик и фармацевт.
        Това решение логически води включването на Джей Джей – забавник, влюбен в алтернативната медицина и експерименталните опиати – към и без това непривичната компания.
        Романът звучи толкова реалистично, че категорията ,,художествена литература‘‘ може да бъде поставена под съмнение в даден момент – документалната фикция чрез дневници на различните герои, изрезки от вестникарски публикации и бележките на съставителя – психиатъра Емил Ворта, оплита напълно в капана си и читателят попада в бездната на трепетното очакване какво следва. А усещанията и цветовете около него стават все по-осезаеми.
        Признавам, че към 150-та страница романът става малко муден. Темпото спира, сякаш дава време за успокояване на пулса, достигнал връхна точка пред експлозия. Но тогава идва магията на химията.
        Това, което ще накара и рационални, и емоционални читатели да се влюбят в романа, е сложната връзка химия – поезия, където химията е поезия, поезията е химия, а в едно цяло те се превръщат в любов от най-висша форма, във вечност:
Розата и амарантът

В една градина редом цъфтели роза и амарант. Амарантът се обърнал към съседката си:

- Облажавам те за красотата и аромата ти! Нищо чудно, че си любимка на всеки.

А розата отвърнала с тъга в гласа:

- Ах, скъпи ми приятелю, но аз живея толкоз кратко – дори ничия жестока ръка да не ме откъсне, цветчетата ми бързо повяхват и окапват и аз умирам. А твоите цветове не увяхват, дори да ги отрежат, защото са безсмъртни.

Това е налогът на величието.

Дойде ред на меките и гъвкави думи от „Дон Кихот“, които бе прочел в леглото си в нощта, когато стана на четиринайсет:

… руси девойки – толкова млади, че наглед никоя не беше под четиринайсет, но и над осемнайсет години, – всичките облечени в зелено. Косите им бяха донейде сплетени, донейде разпуснати, но до последната тъй руси, че можеха да си съперничат с тези на слънцето, и увенчани с гирлянди, оплетени от жасмин, рози, амарант и орлови нокти…

Ноел отвори очи, погледна косо към Норвал, после напред към кремавите субтитри на филма на Бергман, които бързо се разтвориха в медно-червеникави редове от „Пинокио“, застъпващи се като покривни плочи. Намираше се в облепената си с тапети на бикове стая през 1973 година, облечен бе с любимата си пижама на палячовци и слушаше гласа на майка си:

В средата на арената се появи малкото магаренце Пинокио, празнично нагиздено от глава до пети. Имаше нови юзди от лъскава кожа с пиринчени токи и капси, а на ушите – две бели камелии; гривата му беше разделена на множество буклички, хванати с алени джувки; широк пояс в златно и сребърно опасваше тумбачето му, а в опашката му беше вплетен амарант…

Накрая, в двойна линия като разклонена река, лъкатушеща като писец на полиграф, дойдоха трепкащите сапфирени букви на най-обичаната от Ноел книга – „Приказки от хиляда и една нощ“.

Спряла тя в магазинчето за плодове и зеленчуци и купила оттам шамски ябълки, османски дюли и омански праскови, нилски краставици, египетски лимони и султански портокали, спряла и при аптекаря за тинктура от алепински жасмин и плод на мирта, масло от лайка и лавсония, кървавочервена анемония и цвят от нар, шипка и амарант…
       
        ,,Творците на памет‘‘ е невероятно съчетание на литература – от познати класики, през поезия, до специализирана литература. Мрежата от познания, които заливат читателя, се превръща в най-сигурното оръжие на Мур.  Няма как този експериментален роман да не ви хареса.  Ще се лутате в лабиринти от собствени спомени, собствени страхове; ще се срещате с образи и звукови фантазми; ще танцувате по нишките си съзнателно, за да се опитате да го забравите по-късно. Защото мисълта за времето плаши, но и смирява. Защото в тези 460 страници гамата от човешки емоции е колкото многоспектърна, толкова и реалистична. И ще се окажете заплетени поне в една от тях. А мислите са капан, от който бягство няма.
       
Още ревюта:
       

        

0 коментара:

Публикуване на коментар