вторник, 28 юли 2015 г.

Вечер във Византия - дневник на самотата през едно горещо лято



Ъруин Шоу прави дупка към театъра. „Вечер във Византия” е книга, след която усещаш ужасен бодеж под краката си. Връхчето на въпросителната в нея се забива неистово в ахилеса на онова безсмъртно и естетическо, което представлява човешката маска.  
вечер във византия            През едно гopещo лятo в Кaн (също като това), на пopедния филмoв феcтивaл оцелявaнетo нa глaвния геpoй четиpидеcет и ocем-гoдишния Джеcи Кpейг се оказва поставено на карта. Пиещ твърде много, разкъсван между липсата на професионални успехи, заплахите на съпругата си, с която е в развод, и неочакваната среща с доста по-млада жена с  нездрав интерес към неговото битие, главният герой е изправен пред най-тежката битка – тази на откриването на себе си.  
Ако се чудите откъде е взаимствана идеята за нашумелия „Бърдмен”, то след прочита асоциацията с „Вечер във Византия” е неизбежна. Защото мaгиятa нa филмовата столица с нейните тежки аромати и фалш се оказва основна муза за последната творба на Джеси Крейг, а страхът от реакцията на критиката налага подписването под псевдоним, но това се оказва ненужно. Познат сюжет, нали?
От няколко места  книгата ми бе препоръчана като най-добрата книга на Шоу. А книгата ме намери съвсем случайно, докато отивах до магазина. Макар
началото да ми се видя доста разтегнато и без особено развиетие, романът наистина може да се мери с моя фаворит от автора – „Младите лъвове”, и далеч превъзхожда най-комерсиалната му творба „Богат, беден”. „Вечер във Византия” по своему е дневник на самотата по пътя към намирането на себе си – пътуване от началото до края, което градира към достойно съществуване.  
Езикът на Шоу  с нищо не натрапва интелектуално превъзходство пред читателя, но още в самия пролог една меланхолия на ума, едно огорчение от статуковото се прокрадва едва забележимо, скрива се от погледа с развитието на фабулата, за да смачка читателя точно накрая на творбата, когато Крейг се намира в болница. Бич за артистичните среди от онова време, творбата все пак е насочена по-скоро към вътрешните преживявания на един човек, захвърлен на света и сякаш лишен от жизени сили (правя уговорката, че читателят осъзнава това едва след като е завършил романа, а самото действие е лишено от прекалено тъмни краски, само невидимо напрежение сякаш е уловило съдбите на героите и дърпа конците).
Персонажите са достатъчно добре развити, макар да ми се искаше Шоу да бе задълбал малко повече във вътрешните светове на главните виновници за пътя на Крейг, а диалозите са лишени от претруфеност. Всяка дума е достатъчно добре премерена, за да полепне на точното си място.
„Вечер във Византия” е дневник на самотата и на сбогуването, написан в трето лице. Дневник за фалша и истината през едно горещо лято. Също като това.


1 коментара:

Unknown каза...

уиски и сода!

Публикуване на коментар