вторник, 28 октомври 2014 г.

Да се обичаме дотук с "Последна любов" на Уилям Уортън

            Преди около три години за първи път се сблъках с черните корици на „Последна любов“ от Уилям Уортън (ИК „Рата“), наредени до „Художникът“. Съвсем естествено веднага насочих  вниманието си към последната поради тогавашния ми уклон към рисуването. Малко по-късно разбрах, че Уортън не се дели. Защото той е един прекрасен следобед. От онези, в които както можете да пиете чай, така и да се бесите и това да не е трагично.
         Подобно на всяка една моя връзка, отношенията ми с Уортън бяха обременени с принципното ми първоначално недоверие, преминаха през романтиката на очакванията с „Художникът“, дивата страст с „Пилето“, опознаването с „Татко“, за да стигнат своята логична улегналост. Като „Последна любов“.
         Да ви представя него – Джак,  художника по призвание, някога повлечен в тайните дебри на военния свят. Този Джак  губи всичко –съпругата и децата си. И след края на един живот му се налага да започне нов. На друго място, с малко пари и малко повечко тъга. А колко тъга може да побере един площад в Париж, смятате? Толкова, че да го осееш с рисунки. И да станеш художник до статуята на Дидро.
         Всеки площад си има гълъби. Но не всеки площад си има 71-годишната французойка Мирабел. Мирабел е сляпата виждаща. А последната картина, която е полепнала по зрящите й очи, е мъртвата й майка.
         Реалистично или не, този мъж се влюбва в тази жена. И Джак се превръща в Жак. Но „Последна любов“ не е историята на идеалистичната и вечна любов, каквато я описват романите, а такава, каквато е в действителност, когато наистина остава последна – любов щит срещу самотата.
         От всичко на Уортън, което съм изчела, тази книга ми се стори най-далечна, ако има такова определение за книга на Уортън, но фактът, че аз се надявам да не съм достигнала до своята последна любов безспорно изиграва своята роля и поради това възприятията ми може би са съвсем младежки. 
         Езикът на книгата е толкова опростен, а персонажите толкова делнични в реакциите си, че на моменти ще се зачудите къде е магията на романа. Но такава има. И нея ще усетите накрая. След последната страница. След последната глътка любов.   И съвсем не мога да си обясня как Уортън успява да ме влюби в себе си по нов начин всеки следващ път.
        Може би защото тази любов не е като другите.
       

Прекрасно мнение на:
http://knijenpetar.blogspot.com

        
        
        

         

0 коментара:

Публикуване на коментар