петък, 31 октомври 2014 г.

Привидното спокойствие на "Тънка книжка поезия" на Екатерина Йосифова

            Tънката книжка на поезията. На поезията, увиснала по уличните стълбове, простряна на балкона, сънувана по буквите. Но не и поезията на булевардите, на свалките, на лъскавото празнословие.
         „Тънка книжка поезия“ от Екатерина Йосифова (ИК „Жанет 45“) представя ежедневието по един очарователно непознат начин. В две части – „Букви“ и „Сънища“.
         Прекрасното книжно тяло, в което тези стихове са приютени (дело на Христо Гочев), е първата спирка от много несънувани досега гари. А пътят на Йосифова е реалистично близък и все пак озадачаващ.
         Между буквите ще се сблъскате с едно вечно въртящо се динамо, скрито в сянката на привидното спокойствие. Едно мълчание, побрало в себе си живота:
Добре съм си/ без говорене./ И без него се разбираме/ с нестрашния звяр: животът нечовек. („Сънувам си“)
         На пръв поглед литературните фигури липсват. А метафорите са потънали дълбоко в меките завивки на стиха, който иронично се подсмихва на читателя и на себе си:
Сънувам:
Написала съм си
Книгата.
Седим си двете с нея, доволни сме.
Полягаме. Заспиваме. Сънуваме:
Никой не протяга ръка.
Никой не ни отваря.
И какво, нищо.
         Поезията на Йосифова най-вероятно ще предизвика у вас неудобство. Неудобството от очакванията и невъзможността от сбъдването им. Защото нейните стихове могат и без вас – така, както пътят стои и подканя към вървеж напред и без самите вие да сте онези, които ще тръгнат по него. На границата между „Здравей“ и „Сбогом“ от вас зависи дали ще станете част от нейната чиста радост:
 Чиста радост.
Непожелаване.

         Стиховете са неравни – калдъръм на нервността от срещата със Ид-а скрит в теб. На себичното желание да знаеш и последвалият отказ от това знание и тихото помирени с буквите и сънищата. И щастието от него.
Не го мразех
Убих го, защото
Заемаше много място, сега стана
Приятно и просторно.
И нея не мразех, убих я, защото
отнемаше много верме, а то ми е
безценно.
Сега не съм нито той, нито  тя, може би съм
най-после
То. То не пречи. Обратно на оплакванията
Никога не ми е пречело. Да, мисля, че съм
най-после
Аз. Може би
Близначета, може и сиамски.
         Откровено казано, тази поезия не е моята. Тихият й бунт ми се струва твърде мъдър и логичен. А младостта иска своята показност. Въпреки това прочита на „Тънка книжка поезия“ убеждава, че е важна. Защото е разговор със себе си и околното в себе си.

         Тази вечер Екатерина Йосифова и Марин Бодаков ще се четат в книжарница „Ориндж“ на ул. „Граф Игнатиев“. Аз ще отида с моята „Тънка книжка“. Може пък тя да се окаже невидимо дебела. Та, ако искате, да натежим натам. И да не бъдем като онзи, който иска  парче от тортата макар да не обича сладко.

        
        

            

0 коментара:

Публикуване на коментар