понеделник, 6 октомври 2014 г.

Географиите на "Крузо в Англия" от Елизабет Бишъп

Да пиша стихове с теб
е като да правим любов,
а аз да ти бягам от ритъм...
(личен архив)

            Има троица, страстите на която остават скрити от очите на лакомия читател, защото връзката между елементите е подобна на сакрален ритуал и всеки поглед би нарушил чистотата му. Защото всеки знак е призоваване на сили, а учестеният ритъм на сърцето е единственият издайник на бликналата като вулкан емоция. Това е троицата автор-текст-преводач. И вероятно подобни моменти е имал Димитър Кенаров, когато е превеждал „Крузо в Англия“ (ИК „Стигмати“, 2006).  
            Споделям това си впечатление заради нескритата му симпатия към американската поетеса: „Елизабет Бишъп е една от най-важните фигури в американската поезия от втората половина на XX век, застанала на моста между късния модернизъм и най-съвременните литературни течения в Съединените щати; защото освен чисто академичната й значимост нейните стихотворения са еталон за творчески професионализъм и интегритет: елегантни, чувствени, нестандартно ритмични, ерудирани, разнообразни като форма и стил, благословени с тънко чувство за хумор; защото поезията и е изключително четивна...“ А по моему да правиш любов с текст на любим автор ражда само красиви, но и страшни мигове (текстове?). Както и една топлина, която неминуемо достига до посегналия към въпросните.
            Post factum, тоест след прочита на стихосбирката с избрани творби, мисля, че разбирам любовта му към нея. Защото Бишъп предлага една непозната география на човешката същина. Една разредена мъглявина плъзва по тялото и читателят забравя да разгръща страниците. Защото вече е отпътувал някъде далеч из книгата.
            Пътуването започва, когато Бишъп е на седем, в чакалнята на зъболекаря. И тогава светът й се завърта... с брой на „Нешънъл Джиографик“:
"Прочетох всичко на един дъх.
Срам ме беше да спра.
После погледнах корицата,
жълтите полета, датата." (с. 87)

            Наглед опростените метафори и ежедневни случки придобиват нов отттенък. И тук се крие магията на „Крузо в Англия“ – в изчистеността на стила и липсата на изкуствена естетика.
Прекрасна, приказна мимикрия!
О, падащ жупел и кънтящо ехо,
и паника, и брониран слаб юмрук,
Невежо размахван срещу небето! (с. 61)

            Тази нощ ще бъда гигантски охлюв и ще се превърна в спящо ухо. Защото колкото повече четеш Бишъп, толкова повече искаш да мислиш за този дъжд, който представлява нейното творчество и да даваш – да отдаваш внимание, да подаряваш емоция и да съзерцаваш (споменах ли, че корицата е повече от прекрасна, както и самото оформление, за всичко което – искрени почитания към Яна Левиева).
            Тук всеки детайл има значение, а дори сред тъжните залези закачливо намига веселие. В поезията на американската авторка битуват  животни и  карти, по които да се ориентираш; паметник, в който да потънеш; петли, които да те будят; залив, в който да се скриеш на рождения си ден; рибарски складове и риби на свобода; бензиностанция, за да заредиш;  канап за хвърчило, дори ако няма хвърчило.
 Тази Елиза(бет) не може да се побере в едно ревю. И аз не мога да се скрия само в първия прочит на нейния свят. „Крузо в Англия“ подлежи на препрочитане, защото никога не знаеш къде точно на неговата карта си спрял. И дали е трябвало да си там:

„Липсата на въображение ли ни кара да кръстосваме
Въображаеми места, вместо да останем вкъщи?
Или Паскал не е бил съвсем прав
За тихото седене в собствената стая?

Континент, държава, град, общество:
Изборът никога не е голям и никога свободен.
И тук или там...Не. Не трябваше ли да останем у дома,
Където и да е това?“ (из „Въпроси на пътя“, стр.51)

         Възкликнахте ли вече: ,,О, редно ли е да сънуваме// сънищата си наяве?‘‘


0 коментара:

Публикуване на коментар