вторник, 18 ноември 2014 г.

Съмнението в човешкото и "Напълно изгубили себе си" от Карън Фаулър

            Отрязвам началото и края. Преглъщам средата.
„Напълно изгубили себе си“ е люлка. От онези на детската площадка, на които сте усетили за първи път що е то ускорение, инерция и други подобни научности, макар и да не сте го осъзнавали, защото сте били на пет. „Напълно изгубили себе си“ кръжи в орбитата на романите-изненада – застрашените от потенциално неодобрение, но „цапващи“ те по главата с тежка лапа някъде в средата.
Сега завъртам рулетката. И започвам отначало. „Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър излиза на родния пазар под логото на ИК „СофтПрес“ (2014, превод: Паулина Мичева). Сигналното жълто на корицата (поне по моему) е едно много лошо запознанство, оставящо усещането, че в ръцете на читателя е попаднал чик-лит (нищо против, просто не е моята каша). Първата  страница засилва лошото предчувствие. Въпреки това нещо в стила те щипва съвсем неангажиращо, но едновременно с това достатъчно дразнещо по бузата. Вдетинява те. Искаш да се люлееш на люлката. Да надлюлееш другото дете, което те закача.Една оцветена в жълто удивителна присветва в мислите. И четенето става неизбежно.
И тъй като да се четат чужди истории е неприлично, ако нямате позволението на притежателите им, авторката бърза да ви запознае с главната героиня Роузмари. Роузмари, намираща се на средата на житейския си път, а именно – неговореща, избягваща итимните разговори, засягащи семейство и личен живот, свита и самотна. А тя съвсем благородно ще ви позволи да я четете.
На този междинен етап Роузмари е единствена дъщеря на средностатистическо семейство с баща-психолог. Някога, обаче, тя е имала брат и сестра – Фърн и Лоуел. С тяхното изчезване – първо на Фърн, а после на Лоуел – изчезват и думите. А семейният дом се превръща в къща.
Дотук няма да се впечатлени. Но ще продължите да четете по две причини: или защото сте емпатични натури, които знаят що е това съчувствие, и сте се припознали в нея, или защото ужасно много ще се дразните на примирението и прикритото й мрънкане от живота. А може би поради двете причини. Леката нотка гадаене защо Фърн и Лоуел са били отпратени също ще ви напомня, че до края на книгата ви остават само някакви си 300 страници. Освен това ще се разсмеете на попадането на Роузмари в затвора и запознаството й с една луда и артистична девойка и смехът ще ви подкупи на страната книгата.
„Напълно изгубили себе си“ се люлее около една тайна. Или по-скоро нейното разкриване. Коя е Фърн и какво е станало. Изненадата е голяма, когато се оказва, че по-голямата сестра е ... (е, ами няма да ви кажа, защото няма да се изненадате, но ви гарантирам, че няма да го очаквате). Научен експеримент, който, обаче, не застрахова със строгостта си от пораждането на истинска обич. 
Ретроспективно читателят проследява моменти от детството на Роузмари, следват скокове в бъдещето, за да  може сюжетът отново да се върне в най-съществената си част, а именно – в своята среда. Когато Лоуел изниква от черната дупка, в която е изчезнал, а нишките на мистериозна прежда, обвила живота на семейство Кук, започват да се късат. Роузмари нахално човърка в незараснали рани, за да се размият тънките граници между хората и животните. За да се съберат натрошените стъкълца и да се види непредвидимото отражение на играта с човешкия и животинския живот върху една цяла фамилия. 

Хитър, непредсказуем и интелигентно написан, романът се опира на редица научни изследвания. Усещането, че пред себе си имате дневник ще ви удивлява на всяка страница, а трескавият въпрос дали шимпанзето може да стане човек, а човекът маймуна няма да ви остави до края. Без да отблъсква с екстремистки и гръмки идеи, книгата посява у читателите си моралната дилема доколко са оправдани експериментите с животни и къде се прескача разума. Както и друго. Което обаче е твърде лично, за да напиша тук.
Въпреки това книгата определено има един минус. Сякаш сюжетът в определен моменте излишно забавен и разтегнат. Определено някои моменти можеха да бъдат спестени или поне по-дълбоко развити.
В крайна сметка, обаче, има защо „Напълно изгубили себе си“ да бъде отличен с няколко награди. Оригиналната хрумка и елегантният начин, по който Карън Фаулър ви предлага аутопсията на отлагани теми, няма как да не спечелят сърцето ви. Защото никой не може да избяга от природата си. Защото романът ще ви накара да изгубите рациото, да се зачудите къде в хранителната верига се намирате и ще ви причини тежък и невъзможен за преодоляване кръвоизлив. Такъв, причинен ви от рана след дълъг лов. Ще ви хапе, дори когато я затворите. За да не може да я забравите. И за да се съмнявате.





0 коментара:

Публикуване на коментар