петък, 21 ноември 2014 г.

"Брачната фабула" на Джефри Юдженидис – „едно там, което не е там"

                    В един от ония дни, когато излизаш на улицата и първият срещнат ти удря първия шамар за деня има различни видове тишини. Тишината, която завива креватчето, след като си приспал детето си с приказка, тишината, която уплътнява стената неловко мълчание между непознати. И тишината, която  е жива, която стърже по прозореца ти и аха, да го счупи и да погълне бездумието ти, щом се прибереш късно, той/тя вечеря, а ти сядаш на края на леглото, прегръщаш възглавницата и от теб остава една трепереща и поклащаща се купчина ръце, коса и дрехи. Която да завърти фабулата до безсмислието.
         Именно в такива моменти човек си дава сметка, че „самотата е безпределна, понеже не е физическа. Безпределна е, защото я усещаш докато си с човека, когото обичаш. Защото е в главата ти – това е най-самотното от всички места.“
         А какво прави човек, когато е самотен? В повечето случаи чете. Затова ... „Като за начало – да разгледаме книгите й...“
         Така започва и романът на Джефри Юдженидис „Брачната фабула“ (ИК „Жанет 45“, 2014). И нека тук положа тялото на първото и последно „Обичам те.“, което ще отправя към този роман. И ще се огранича до него не поради неодобрение към него,  напротив – защото сред книгите й ще откриете и „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт. А според него тези думи спират да означават каквото и да е веднага след изричането им.
         „Брачната фабула“ като заглавие правилно насочва към част от сюжета. „Ясно“, казвате, „ще се говори за любов“. Да, но не точно. Защото брак-уването може да се използва и като резултат от обезценяване. На мечтите. Или на живота.
         И така, нейните книги са стандартните: „много Дикенс, щипка Тролъп, ведно с щедри порции Остин, Джодж Елиът“, Хенри Джеймс, Ъпдайк и, и, и. Тя е Маделин Хана, от добро семейство, учеща добър университет, посещаваща редовно часовете по семиотика и разглеждаща в последната си година следване темата за брачната фабула в английския викториански роман.
         Когато се запознавате с Маделин, трябва да й простите факта, че навярно не я заварвате в най-добрата й форма. Защото тя точно е скъсала с Ленард – красивия и непокорен интелектуалец (е, не се смейте, може да има такива в романите (а след този коментар навярно разбирате и драмата й)). За да стане още по-драматично, Юдженидис чертае и един прекрасен триъгълник,  в който като тъп ъгъл се появява Мичъл, типичният неуверен интелектуалец, влюбен до безумие в Маделин, обичаща, както уточнихме Ленард, който пък има страстна любовница – маниакалната депресия.
         В тези три ъгли авторът изпраща наказани сляпата любов, идеализирането и нуждата от поза на младостта, като след това грубо захвърля героите си на ринга на живота и израстването сред, инак уютната, обстановка на университета „Браун“, а по-късно и на свободна Индия и романтичен Париж.
         Ако всичко изредено ви се струва ужасно прозаично и решите да се впуснете в полемиката е ли е този роман по-лош от другите два и не навлиза ли в опасните течения на клишето, то постъпката ви би била преди всичко неразумна и по младежки прибързана, без да сте стигнали до страница последна. Защото „Мидълсекс“ може и да покрива представите за нестандартност, а „Непорочните самоубийства“ за социална ангажираност, но „Брачната фабула“ е нещо друго. Тя е нещо изживяно от почти всеки. Нещо ежедневно, разлистващо се сутрин и заспиващо късно вечер. Или мълчащо цяла нощ – живо и дишащо с всичките му приятни и неприятни страни. Навярно поради тази причина романът не би впечатлил човек, неспособен да се вгледа по-дълбоко в последиците от нанизването на поредния му ден към редицата предишни. Ако приемем, че дяволът се крие в детайлите, то сюжетът на „Брачната фабула“ е онова демонче, което прави книгата толкова специална в универсалността й.
         Героите на Юдженидис са ескизи, те са само бегло щриховани, за да може читателят да се настани в телата им. На една страница ще се припознавате в страха на Маделин пред трудностите на израстването, на друга ще бъдете скитащи по улиците като Мичъл, за да избягате от себе си и по този начин да запазите съществуването си, на трета ще усещате хищните нокти на депресията, впити в гърба ви.
         Понякога, обаче, ще оставате встрани от действието. Погледът ви ще е ясен и лишен от затвора на тялото. И може би ще се дразните на  перфектната в очите на Мичъл Маделин, която едва на 22 ще осъзнае, че хората не започват живота си еднакво, че за всеки различен поведенченски модел се крие първопричина („Никога не си бе задавала въпроси защо е реагирала по един или друг начин или какво влияние са оказали родителите й върху нейния характер.“) или пък ще тръгнете по стъпките на Мичъл чак до ролята му на доброволец при Майка Тереза, за да го заклеймите за пълен страхливец и глупак.
         Признавам, че най-трепетно следях битката на Ленард с болестта. Защото от опит знам, че „от депресия не се чистиш. Депресията е като синина, която не минава. Белег в мозъка. Трябва адски да внимаваш да не докосваш охлузеното. Обаче то си остава там завинаги.“  И тоова не е безразсъдното използване на термина за описанието на фрустрация или  тъга. Но  и този бунтовен младеж ще ви подразни в своята маниакална обсесия и сякаш нежеланието си да се излекува.
         Впечатляващо е как страховете, мечтите и надеждите на младежите от 80-те години на миналия век, през които се развива действието, по абсолютно никакъв начин не се различават от тези на XXI век. И колко сходно е поведението на 20-годишните - на младежката им самоувереност, амбициозност и желание за доказване пред зрелите вече някогашни 20-годишни.
         Езикът на Юдженидис е преди всичко прекрасен, а прекрасният превод на Невена Дишлиева-Кръстева е свидетелство защо нещата-обич са толкова специални. Защото невидимите щрихи, които тя добавя към книгата, я допълват и правят близка и уютна за скитане.
         Вярно е, че романът има някои спорни моменти в средата си, в които действията на героите изглеждат като нескопосани хлапашки лутания и помпозност. Но с край като този на „Брачната фабула“ човек съвсем спокойно може да поиска да си разбие главата в стената. Защото след него остава един дъх на безсмислие и обреченост, на невъзможност на търсенето, когато копнееш по „едно там, което не е там“. Да прочетете тази книга не е въпрос на морал, а на издръжливост. На смелостта по пътя да срещнете себе си от миналото и да разглобите собствения си дискурс.
Тишината след досега с нея току довява две-три букви, точка или запетая, минават съвсем близо, шумолят, докосват и все едно никога не са били. А във въздуха виси въпросът „Бракували ли сте и вие фабулата си?“  
Въпрос на проста семиотика. Да побеседваме. Т.

        
        
        

Други отзиви:

           
           
           


0 коментара:

Публикуване на коментар