неделя, 23 ноември 2014 г.

"Голям гальовник" не ме погали. Или защо понякога Гари е странен

Той каза, че единственият начин да не си тъжен в този град е да си влюбен.
И аз се влюбвам. Увивам се около сърцето си и го галя. А то се люпи и ми съска.
Навярно така е направил и героят на Ромен Гари Кузен от романа му „Голям гальовник“ (ИК „Кито“, 2008 г.) За разлика от първата цензурирана версия от 1986 г., изданието, което скочи в ръцете ми преди два дни включва оригиналния текст в превод на Красимир Марчев, а липсващите в книгата от 1986 г. части са преведени от Андрей Манолов.
         Сюжетът обгръща историята на един обикновен чиновник и неговия необикновен спътник в живота — дългият 2,20 м питон Голям гальовник.
Кузен се сдобива с Голям гальовник съвсем случайно. Притегателната сила на змията е желанието й да се свие толкова силно в себе си от страх, че да изчезне. Кузен няма приятели, няма и любима. Големият град е сив и самотен. Той също иска да се скрие. Да избяга. Единственият начин да не е тъжен е да се влюби. Без значение в кого или какво. Очаквано, с разгръщането на фабулата чиновникът пропълзява по пътя на питона. И спокойствието на лудостта е на лице.
„Голям гальовник“ е роман за самотата и затварянето в собствената кожа. Далеч от погледите, от отчуждението и хапливостта. Лошото, обаче, бе, че се оказа ужасно предвидим. Обожавайки Ромен Гари (подчертавам, обожавайки го), този роман не ме докосна по начина, по който ме докоснаха „Лиричните клоуни“ или пък „Сияние на жена“. Не зная дали проблемът се дължи в превода, но езикът ми бе недодялан, груб. Изреченията трудни за преглъщане и съвсем непресовани. Просто нещо в цялата поетика на  Гари я нямаше. Макар и това да пресъздаваше прекрасно , наред с избраното аз-повествование, отблъскващия образ на Кузен. Кузен такъв, какъвто го виждат другите. Хората по улиците, в къщите, дремещи в трамвая. Хората, които търсят перфектното, без да са перфектни, и издаващи най-страшната смъртна присъда на себеподобните си – самотата.
Макар че книгата не ми се стори толкова въздействаща и ми напомняше на други вече преживени истории (като „Прегръдката“на Гюлих), осъзнавам, че за времето си „Голям гальовник“ е скандално четиво. Скандално, защото е реално. И болезнено. Въпреки недодялаността на езика, Кузен захапва с истини, банални, но все пак красиви и страшни.   
Той каза, че единственият начин да не си тъжен в този град е да си влюбен.
Сега разбирам защо. Защото:

„Любовта е най-вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си.“ 
              Аз не заобичах този Гари. Бе ми твърде тривиален. Но на вас може да ви се мълчи с него. Смеете ли да съскате?

1 коментара:

Зорница Китинска каза...

Когато видях заглавието, първата ми реакция беше: "ПОНЯКОГА ли е странен?". След това прочетох, видях думата "тривиален" накрая и си дадох сметка, че диването му с диване пак е постигнал своето - объркал е, завъртял е на 180 градуса, но най-вече, най-вече, накарал е читателя да се замисли, да не чака наготово края, да се ровне в себе си. Ами... обичам го от 34 години. И тъкмо реша, че вече съм поизсивяла, поулегнала и номерата му няма да минат пред мен и... следващият минава не, ами ме завърта :D

Публикуване на коментар