събота, 10 януари 2015 г.

Най-синьото на синьото в ,,Синята брада'' от Амели Нотомб

            Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през последните години, бе стартирането ми в света на книгите на издателство ,,Колибри’’. Не си мислете, че нещата винаги са розови или безпроблемни. Но има моменти, в които щастието е константна променлива. И ситуацията граничи с най-синьото на сиьото.
         Такова щастливо и гордо начало имах в началото на 2015-а година с излизането на ,,Синята брада’’(ИК ,,Колибри'', 2015) от френскоезичната авторка Амели Нотомб. Тези, които ме познават достатъчно добре, знаят, че в ексцентричната й и чудна вселена се чувствам удобно и на място. А да се чувстваш на мястото си, е много важен фактор за задъхването на потенциала и възможностите.
         Без да ме заклеймявате в евтин PR и реклама, на абзац трети в това ревю изповед, ви препоръчвам да прочетете този мъничък роман приказка. 121 страници ще отнемат 40 минути от вашето време, но ще ви дадат достатъчно поле за размисъл за религията, съвременните техноологии, липсата на лично пространство и на фона на това нарастващата алиенация и самота, любовта и какво (не) знаем за нея и изкуството като опит за докосване до вечното.
         Смъртта е функцията, която природата е измислила, за да наподоби фотографията.
Хората пък са измислили фотографията, за да хванат прекрасния миг на смъртта.
         Дон Елемирио е той – мистериозният аристократ, затворил се в огромната си къща, който  дава стая под наем. Около него се вие като змия сянката на трагичната и абсурдна смърт на родителите му и на изчезналите осем предишни наемателки на стаята. Въпреки това, неизвестното привлича редица потенциални наемателки на интервю.
         Сатюрнин Пюисан се оказва избраницата, без да е искала да участва в надпреварата. Или именно защото не знае за славата на бъдещия си наемодател. И така започват съвместното живеене, пиенето на шампанско и вечерните диалози. Единственото условие – никога да не пристъпва тъмната стаичка, въпрос на аристократично доверие.
– Какво може да преподава в „Екол дю Лувр“ белгийка на вашата възраст?– Нали щяхте да си ме измисляте.– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.– Добра идея. Обичам този художник.– Сякаш той е рисувал лицето ви.– Преувеличавате.– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.– Не ям какво да е.– Искате ли да се омъжите за мен?
Сюжетът буквалистично следва линията на приказката на Шарл Перо, но интерпретацията е нова, смела, интелигентно и забавно поднесена. Диалозите са скорострелни, като един Blitzkrieg на осторумието,  а персонажите на Нотомб – плътни и решени да разгърнат по естествен начин знанието си. Леещото се шампанско е естетическо намигване към световните схващания на стойностното, на лукса, на изисканото, а тъмната стаичка – на личното, невинаги красивото, но аристократично и достойно приетото.
На един дъх. Като чаша добро шампанско или вино. ,,Синята брада’’ от Амели Нотомб се оказа прекрасна прелюдия на един дъх към новата 2015. И аз се радвам, че изпод черната й корица успях да намеря  забавно-сериозна трактовка на света без смислова натовареност и без претенция. Но с размах.



П.П. Спотелям и трийзъра на ИК ,,Колибри’’, дело на оператода Дамян Димитров, покрай който паднах неведнъж или два пъти по заледените стълби и получих не една или две синини. Но за това, някой друг път.

Още ревюта:


0 коментара:

Публикуване на коментар