понеделник, 19 януари 2015 г.

Поезията, без която не можем – „Ябълката на Сезан" от Йосип Ости

                Aко мигът е краткостта, без която не можем, то поезията на Йосип Ости в „Ябълката на Сезан“ е светлосянката, без която животът е просто бледносмъртен.
         Прекрасното издание на ИК „Панорама“ ( впечатляващ превод на Людмила Миндова) излезе на българския книжен пазар през 2012 година и от тогава гали окото с естетически издържаната корица, дело на Капка Кънева. Своебразният „Мислител“ ала Роден, застинал хартиено на нея, не само предвещава отварянето на портите на ада и битието за читателя, но и предопределя отронването на хиляди картини от един и същ пейзаж.

Тялото на човека
падна в пръстта. Викът му
в небето.
                        (превод: Людмила Миндова)

         Изпод перото на Ости „жива е мъртвата клонка“. Любовта е обречена на безсмъртие, когато е придружена с отсъствие, а психологическите пространства на всяка една от частите, обхванали стоте страници в логична примка, се забиват иглоподобно в гласа на читателя.

Спя сам. А ти все още
придърпваш юргана
към себе си.
***
Не се виждаме
и не се чуваме. А аз
те обичам.
***
Одисей и
Пенелопа съм. Скитам и
тръпна в надежда.

         Парадоксите и афоризмите в кратките хайку-форми или скрити в гръбнака на свободния стих пресичат линията на сърцето върху дланта на четящия. Поезията на този босненско-херцеговински автор е едно премерено и изтънчено приемане на живота такъв, какъвто е, а именно неизменно свързан със смъртта. Подобно на ябълка на плодоносно дръвче човекът на Ости се ражда, развива, трепти под слънчевите лъчи на дифузната любов и се отронва от света по един естествен начин.

За теб казах най-напред, че си дифузна,
макар и да не знаех сам защо го казвам.
Сега, когато няма как да те докосна,
когато няма как и да те видя,
когато като светлината си навсякъде
разпръсната край мен, сега разбирам.

         Топли и чисти, думите милват тъгата, завиват я с дрехата на взаимността. Светлосенките на танца между миналото и бъдещето са най-приказния разказ преди сън за душата, понесла своите дневни загуби.

СТИХОТВОРЕНИЕТО Е КАТО ЛЮБОВТА: ИЗПЛЮТА ХРАЧКА КРЪВ,
ИЗПЛЕЗЕН ЕЗИК НА СМЪРТТА
непрекъснато се целуваме
като удавници
които
един друг
се спасяват с изкуствено дишане
***
жива е мъртвата
клонка, щом на нея пее
влюбен кос
АКО И ЖИВОТЪТ Е УЧИЛИЩЕ, ДА ИЗБЯГАМЕ
И ОТИДЕМ НА КИНО
все едно е
дали ще ни пратят в рая или в ада
при всички случаи можем да разменим
табелите с надпис на входа.


         Поезия, която си припомням през годините и в която винаги откривам нов смисъл. Нова картина. „Ябълката на Сезан“ е просто мигът меланхолия и мъдрост, без които читател като мен не може. А може би и като вас.

0 коментара:

Публикуване на коментар