сряда, 4 февруари 2015 г.

Извисяването по пътя надолу с „Лавина"-та на Блага Димитрова

Tрудно е сама да се откажа от образите. Трябва времето да ме засее, да ме подслони под облаците, да ме прелети, подобно птича сянка, замърсила езерото. Миг спокойствие и предизвестие преди лавината на мислите да ме завърти в бясната центрофуга на спомена от една книга-живот и една книга-смърт.
         Тялото ми – като птичка. Хвърковато, леко и превило се под напора на меланхолията.  Във главата ми пак крача бодро в планината. След дружината. Броя на ум – една, две, три. Само няколко стъпки още нагоре. Аз съм Дара. Дара Непокрната. Дара Вироглавата. Не мога далеч от групата. От подвига.
         По пътя на „Лавина“-та на Блага Димитрова (преиздадено, ИК „Хермес“, 2014) няма води, които да се плъзгат змиеподобно, няма Господ, който да говори с хората. Има само оголени чукари човешки страхове, трепети и страсти. В една планинска дружина сякаш малко можеш да побереш, а от нея сякаш стърчат краката и ръцете на целия свят.
         „Всекиму лавина според темперамента.“
         Препрочитам тези страници за пети път. Зная пътя нагоре и пътя надолу почти наизуст. Предвиждам думите, издишам преди героите въздишките. Винаги когато непосилната лекота на битието ме налегне, винаги когато животът ми се плези по най-непочтения начин, имам нужда от допълнителното и съживително стискане за шията. Защото писането на Блага Димитрова е мъчителна извисеност. Може би това е първата дума, която идва на устните ми, когато я чета. Извисеността на тъгата, извисеността на духа са омнипотентният малък бог, скрит в поетиката й. Твърде емоционална, твърде метафорична за някои, тази авторка е блестящ пример, че драматичните сблъсъци и промени могат да бъдат описани с тиха обич към света и всяка сричка може да обещава спасение по човешки.
„Диря остава, когато се върви по неутъпкано.“
         Да пишеш за любима книга като цяло е опасно начинание. Особено когато трябва да опишеш в кратко  резюме нещо голямо и всеобщо. Защото „Лавина“ е роман, оплел различни поколения в мрежите на своята универсалност. Група млади хора потеглят на поход, на мисия в планината. Те са алпинисти изследователи, готови да жертват спомените, близките си, градския си живот, удобството на столовете зад бюрата за дъх свобода. Дори и бил той последен.
         Всеки един от героите има своето конкретно място, а като зъбци на колело заедно те представляват едно пепетуум мобиле. Найден, водачът, Присмехулникът, радист, Деян, отсъствуващият, Горазд, Зорка, Асен, Философът, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, операторът, Рад, Мълчаливецът, Димо, Момчил, Суеверният, Андро, Дара, Никифор, Амбициозният са персонажи, с които допирате погледи още пред огледалото. Навярно се разминавате с някои от тях и на улицата. Заедно представлявате зрънца от обществото. Заедно се сливате в едно цяло, без дори да го знаете, в Ние-то, което остава. Но за групата нищо не остава скрито. Горе, в планината, тези междуличностни връзки стават още по-осезаеми, разтварят се в разредения планински въздух и раздират дробовете или ги разтварят широко за по-свободно дишане.
„Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият - ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!“
         Романът на Блага Димитрова залага на опростения стил и на кратките изречения. Съществително и глагол. Насеченост на речта, като прорез, пукнатина в леда или одраскване по кожата на езеро. Но това е роман-философия, роман-психология, защото изследва дълбините на човешката душа там, където тя би трябвало да се намира най-високо и най-близко до слънцето:
„Можеш себе си да загубиш, но да не загубваш височината!“
И именно тази стилистика характеризира най-точно категоричността на автора: смъртта се превръща в окончателна присъда за нов живот на мястото, на което почвата под краката е най-несигурна и пропуклива.
„Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.“
„Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние. Ние сме, когато станем своята противоположност.Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.“
         Героите, олицетворение на Сизиф, поемат към високото, снегът помита цялото изградено групово Аз, всички мечти и копнежи отново към тленното, градското, човешкото, към страховете, въжделенията, съперничеството, но духът и целувките на смъртта и на любовта пришиват нови криле.
         Още дълго мога да пиша, но подобно многословие е като камък, хвърлен срещу зейналата паст на снежно торнадо. След тази лавина читателят излиза пречистен, прероден. Сянката е преминала над езерото и дори да е докоснала водите му, хармонията е възстановена. Белотата е опазена чиста въпреки незабравките, срещнати по пътя. И как инак. Човек трудно би могъл да се откаже от образите, когато е бил част от групата. Той остава безименния 18-и член, който се е научил да пада. За да се изправи на друго място.  


Други ревюта четете на:
        


0 коментара:

Публикуване на коментар