събота, 21 март 2015 г.

"Кучки вероломни" от Роберто Боланьо и поетите на живота

            Роберто Боланьо и аз се срещнахме случайно, говорихме си дълго по телефона, ругахме, потънали в собствените си самоти, за да се завърнем в детската градина, която обаче се оказа пълна с проститутки, хомосексуалисти, порноактьори и сутеньори. И идея си нямам защо името на един от най-популярните и най-изявените чилийски автори в България все още се приема със скептицизъм или е непознато. Боланьо фино съчетава омерзението и любовта към света, който ни обгражда с цялата си оголена реалност. А след „Кучки вероломни“, втория сборник от поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“, се убеждавам, че цинизмът на Боланьо представлява един страстен диаболизъм, криещ надеждата и състраданието зад дебелите стени на мрачния поглед.
           
В 13 разказа за „поетите от живота“ авторът прегръща гротескното, за да опази обичта и човешкото. Започващ леко скучновато, сборникът бързо навлиза в дълбините на световните залези и изгреви. Определено  любим ми стана „Кучки вероломни“ – леко гъделичкащ романтичното и универсалното, но в крайна сметка ограждащ своята независимост в скобите на критичното мислене:
„– Ти нищо не разбирая от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота. Допадат ти моите католически крале, допада ти бирата, допада ти отечеството, допадат ти страхопочитанието, твоят отбор, твоите приятели (другари, авери), баднадата, която те видя да изоставаш, погълнат в разговвор със сексапилна непозната, и не ти допада безпорядъкът, не ти допадат негрите, меките китки, проявите на неуважние към теб, не ти допада да те изместват. Нещата, които не харесваш, са толкова много, че всъщност приличаш на мен. Доближаваме се, ти и аз, от двата края на тунела, и въпреки че единственото, което всеки вижда, е силуетът на другия, продължаваме да вървим непоколебимо към нашата среща...“
„Аз си мълча, не знам какво е естеството на твоя крясък. Знам само, че най-накрая сме се намерили, и че ти си неистовият принц, а аз безпощадната принцеса.“
            Този отворен край може да остави у вас редица грешни впечатления от разказа, но когато се изгубите в замъка му, ще разберете, че той слиза до дълбините на психологичните пространства, които често избягваме и неглижираме.
            Ярък нюанс на погнуса и все пак на разбиране към нормалността й оставя и „Предвестие за Лу Дост“, където Лулу Дост ще ви разходи из изкуствената кухня на живота си, осеян със спомени за... порно.
            Може би най-слаб ми се стори “Окото Силва“, но държа да отбележа, че при Боланьо има период на напасване на нагласата към света, което в този случай при мен не се сбъдна мигновенно.
            Все пак смятам, че „Кучки вероломни“ е в пъти по-добра от „Телефонни обаждания“ (книгата, която ме влюби в автора), но има доста път до „2666“ или „Диви детективи“. Героите на тези разкази са хората от улицата, които носят красивото и грозното в джобовете си, в изтърканите си от употреба обувки и дълбоко напъхани в душата. Хората „на дъното“ смущават, приобщават и разширяват хоризонта – читателят пътува между Африка и Мексико, Франция и Париж. Страстта е константен поведенчески модел, а коренът на емпатията покълва незабележимо в инфектираната от реалност почва на фабулата.
            Българското издание е в превод на Нева Мичева, чийто бележки под линия бяха невероятно полезни (моля, потърсете бележката след 80-а страница, тя ми достави изключително удоволствие), а корицата  е дело на любимата ми Люба Халева. Тоест, абсолютно заслужава мястото в библиотеката ви.
            „Кучки вероломни“ е преговор на старите истини на френските поети. Бащата боксьор, чилийските изгнаници, бареслонските срещи, мексиканските пейзажи и литературното превъплащение на Боланьо в чест на Артюр Рембо ще ви обгърнат с абсурдността си, за да ви поведат усмихнато и с чувство за хумор по страшния път към красотата на човешкото същество с всичките му възходи и падения.
           



0 коментара:

Публикуване на коментар