вторник, 14 април 2015 г.

Любовта, егоизмът и вината – „Мандарините" от Симон дьо Бовоар

Странно е как книгите понякога сами намират читателя си – съвсем случайно, съвсем навременно.
Романът „Мандарините“ на Симон дьо Бовоар (ИК „Колибри“, 2011) направи точно това, приземи се в ръцете ми с предназначение да бъде подарен, за да ме накара да го разлистя отново и да слея спомена от първата ми мирна среща с него със сегашното ми оголено и болезнено настояще.
Започваща с капитулацията на Германия и края на Втората световна война, книгата преплита историзма и следвоенната хроника с екзистенциалните нужди и откровения. Защото в него дьо Бовоар преплита както философия, така и автобиографични нишки по един елегантен и изтънчен начин.
Мандарините е името на привилегированата светска и военна  аристократична каста в древен Китай. Мандарините е името на елитарна приятелската група леви интелектуалци, около чиито съдби се развива действието в романа и чиито биографични двойници са разпознати в кръга около Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр. Основните персонажи в романа са  моделирани през принципа на прототипите: Робер Дьоброй  – Сартр, Ан Дьоброй – Симон дьо Бовоар, Анри Перон – Албер Камю, Луис Броуган – американският любовник на Дьо Бовоар Нелсън Олгрен.
Историята на мандарините се разтила в двугласието Ан-Анри и се изкачва по тоновете, докато не ги слее. Анри настоява за промяна и болезнено откъсване от миналото, докато Ан, с чиято гледна точка романът завършва, се взира все повече и повече към смъртта, към невъзможността за промяна и за справяне с миналото. Механизмите на собствените грижи са противопоставени на въздействието на другия., а „Адът – това са другите.“ е лайтмотивът на реципрочните отношения, които Бовоар поставя, където любовта и егоизмът са главни противници.
Макар Ан и Анри много добре да разбират същността на другия, на техните плещи тежат не само собствените им преживявания, а и тези на другите – на приятелския кръг, който макар и близък, представлява контрапункт на преживяванията. В следвоенна Европа колапсът на историята се превръща в колапс на душите, а личното щастие струва скъпо. „И как ще живеем по-нататък?“ е въпросът, който следва след болезненото откъсване от миналото и изправянето лице в лице с реалността. Чувството за вина е основен двигател на сюжета, а самоизтезаването  на главните герои е логична последица от противопоставянето на Алтер Его с Ид, като съвестта, чувството за срам и нежеланието да се разделиш със собствените си нужди са основните елементи, които запълват пъзела на нещастието:
 „Това е най-големият грях – грехът на неизвършеното”.
Нито Ан, нитоАнри са герои, които могат да бъдат категоризирани като изцяло положителни. Те дразнят в упорството си, в самосъжалението си и непрекъснатото ровене из пръстта на миналото в търсене на съкровищнно бъдеще. Въпреки това постепенно читателят разбира, че чете себе си, а усещането е болезнено.  Безкрайно личен прочит за мен се оказа този път „Мандарините“, защото както и при А
н, за мен разделянето с миналото разделяне със себе си. Настоящето, това мъчно време се оказва един чист къс мъчителност:
 „Ще умра сама, но другите ще изживеят смъртта ми“
В границите на битийното „Мандарините“ е и исторически и политически роман, който надхвърля границите на дипломацията, интересите и стратегиите, осъждайки войната. Макар и видимо леви, посланията на Бовоар са хуманни, човешки по онзи начин, в който историческото придобива екзистенциално и емпатично звучене. Неслучайно всички млади персонажи в книгата са поставени в ролята на жертви, страдащи от унищожаването на хармонията, мира и възможността за по-добър живот.
 Езикът на Бовоар е точен, елегантен и създава онази изтънчена атмосфера, която е завладял интелектуалните кръгове въпреки ужасите в следвоенна Европа. За това усещане за реалистичност и естетизъм спомага и преводът на Росица Ташева, чрез който книгата най-вероятно би загубила много от очарованието и мелодичността си.

„Мандарините“ ме намериха и разраниха трошливото ми тяло, прихлупиха мислите ми и ме накараха да погледна и по-нататък. Книга, която е задължителна за библиотеката и която ще ви стане близка. Въпреки болката, която носи. Аз вече я подарих на един чудесен човек. Сега само се надявам да я завладее.

1 коментара:

Denni K. каза...

Всъщност, истинското майсторство на Бовоар като разказвач е именно умението ѝ да вплита човешкото на фона на онова голямото и случващо се историческо, без единия план да страда от другия. Така читателят успява да открие две, допълващи се вселени.
И все пак "Мандарините" не е книга за всеки вкус, така че към нея трябва да се подхожда внимателно.

Публикуване на коментар