четвъртък, 16 април 2015 г.

"Oбещанието на зората" от Ромен Гари и гръбнакът на света

Да четеш Ромен Гари е вечно да търсиш и дириш. Да се плъзгаш по лицето на непознатите, да задържаш всяка тяхна черта в търсенето на онова, което носи изначално щастие и споделеност.
Да четеш Ромен Гари е и ненадейно да се окажеш извън скицата на живота си. Да се забравиш, за да може пак да се намериш.
Заради тези полюсни усещания, сливащи се необяснимо в една връхна точка на удоволствие от четенето, избягвах „Обещанието на зората“ (ИК „Леге Артис“) колкото се може по-дълго. При последната ни среща („Лиричните клоуни“, се разплаках в библиотеката и на никого не можех да обясня какво ми има. Подобен ефект прави очакванията големи и разочарованието от автора сякаш дебне от ъгъла. Затова и вечно се намирах с други под ръка и си казвах, че Гари може да почака.
„Обещанието на зората“ обаче е книга-плътност, която не прощава пропускането й. Тя е запознанство с автор, който сам разтваря вратите на душата си и въвежда читателя в своя интимен свят на безметежни тъги и чисти стремления.  Публикуван през 1960 година,  този своебразен автобиографичен роман се оказва най-чистото обяснение в любов на Гари към света и отричането му на всичко цинично и пошло. С убийствена ирония Гари разказва за детството си. За трудностите, лишенията и вечното движение в търсенето на щастие. Читателят се среща с първите му опити да открие таланта си, с трескавия труд на майка му, превърнала се в гръбнак на света – поведение, което печели обожанието на сина и води до отпиването на извора на вечното усещане за непълноценност на отношенията с другите. Защото се оказва, че който е закърмен с искрената и неподправена обич, трудно намира своето място в един охладнял и огрубял свят:
„Не знаех, че човек може до такава степен да бъде обладан от един глас, от една шия, от едни рамене, от един длани. Искам да кажа, тя имаше очи, в които ми беше толкова хубаво да живея, че оттогава не знам къде да се дяна.“
Фабулата на романа се развива плавно, а усещанията на читателя прескачат между смеха и горчилката. Особено болезнени са спомените на Гари от престоя му в Африка, от погрома на Франция след немския Blitzkrieg. В тях обаче образът на майката ненатрапливо се оказва спасителния пояс, който спасява героя от лудостта на собствения му ум.
Един вид по-специална и по-висша любов струи от тези страниците. Макар и Гари да не спестява срещите с обичаните от него жени – мимолетните и дълготрайни плъзвания на погледа по онези непознати, които ги превръщат в близки на сърцето, но често неустойчиви на  изпитанията на времето и умората, една връзка, връзката майка-син, се извисява над останлите:
„За да се изправя срещу живота, винаги ми е била нужна утехата на една едновременно предана и уязвима женственост, донякъде покорна и признателна, която да ми създава чувството, че давам, когато вземам, че ме подкрепя тогава, когато се опирам на нея.“
Езикът на книгата е тих, интимен, но и безкрайно ежедневен. Писателят споделя своите малки моменти на възходи и падение, привлича със своята откровеност и магнетизъм, с простотата на изложението – става близък и познат. Героят на Гари не е перфектен, но чувствителността му плете венец от очарование, на който малко хора могат да устоят, а финалът бе очакван и тъжен, оставящ те свит на топчица, затворен в собственото отесняло тяло на света на миналото.
„Обещанието на зората“ е едно откровение и обещание за по-добро, дори и след края. Безкрайно личен, безкрайно безкомпромисен към действителността, но и изпълнен с топлота, този роман ще ви доближи не само до Ромен Гари, но и до вас самите. А може би и до вашите гръбнаци на света. За да не е този свят  тежък.
               



Може би защото е и мъж, Христо Блажев от "Книголандия"  е приел книгата по-лично и от мен. Неговото мнение тук:

0 коментара:

Публикуване на коментар