вторник, 2 юни 2015 г.

Стълб човешка надежда в "Стълп от прах" на Борис Христов

"Летим над книгите като над рифове опасни, затворили очи от страх – да не попаднем на Смисъла, спотайващ се като чудовище в дълбокото." – Б.Христов

           
            На дълги въжета се спуска мълчанието и няма антология, която да ме е изпълвала с толкова много лятна меланхолия и радост.
       
     „Стълп от прах“ от Борис Христов (ИК „Рива“) излезе преди няколко месеца в две издания – с твърда и с мека корица. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най-важното, зеницата от светоусещането на поета и писателя.
            Макар да не предлага нови текстове, изданието заслужава мястото си в която и да е библиотека, защото преповтаря красивото, естетически издържаното и достойното по един нов начин (някой някога беше казал, че трябва да има ред, а различният ред предопределя едно различно битие, нали?). Борис Христов не само намира точните метафори, но и създава атмосфера, която сгромолясва деня и прочиства реката на мислите. Която удря неочаквано като гръм и после дълго отново надига небето.
Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
                        като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
                        тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
                        и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
                        след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
                        с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
                        на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
                        крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
                        в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
                        панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
                        този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
                        до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
                        че има време да се наспиме...
Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.
                                                                                          („Вечерен тромпет“)
Цялото творчество на Борис Христов е вик, в тоналностите на който се крие болката заради потъпканата хуманност и жестоките последствия от безразсъдството на една идеология, бунтът на съвестта заради подмяната на човешкото с безсмислието.
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,   
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,     
            а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
                                                                                              („Самотният човек“)
Стиховете на Борис Христов са реалистични, до учудване познати и актуални и днес. Те са живот – нищо повече и нищо по-малко от това. Езикът на поезията му   като своебразно откровение, „разтопено от слънцето захарче“, не крещи и не вдига шум.  Тази книга сякаш е свидетел на кръста на цял един живот, на цяла една вселена. И остава всякога, остава увереното раздвижване на въздуха.

        Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
                   разместваш въздуха
                   на цялата вселена. 
                                                                                                      („Жест“)

            Опитвам се с усърдието на дете да ви разкажа. С буквите всичко може да се напише, всичко може да се премълчи. Но когато говоря за него, изреченията бягат, думите криволичат, ставам по детски непохватна и възтрожена. Затова не искам да подреждам там, където друга душа е живяла. Само мога да ви кажа, че след „Стълп от прах“ е хубаво. И изпълнено с някаква човешка надежда. А изданието на "Рива" е хармонично преливане в реката от мислите на един български автор, който не бихте могли да забравите.



Още едно мнение:
http://www.karmina.bg
            

0 коментара:

Публикуване на коментар