неделя, 7 юни 2015 г.

"Край на носталгията" от Алеш Дебеляк

Носталгията полепва по върха на пръстите ми. Гъста смес с неопределен цвят от емоции, която оставя следи, каквото и да докосна. Оплита се в косите ми, а после трябва да ги режа кичур по кичур преди да са успели да ме задушат напълно.
Там, където аз я срещам, той си тръгва от нея.
„Край на носталгията“ от словенския поет Алеш Дебеляк (Издателство за поезия ДА, 2013, в превод на Людмила Миндова) е книга, чиято тъмна материя просто те кара – кара те да чувстваш, да мислиш; принуждава те да дишаш. В нея сякаш всичко е намерило точното си място – от избора на хартия, на корица, на шрифтове,  до обличането на смисъла в букви и знаци.
Първите няколко стиха от „На края на носталгията“ са писани в ранните 20 години на Дебеляк, но от тях започва пътят не на дете, а на зрялост, която продължава да се вплита в нишките на живота и да забива карфици във възлите му.
Съвет към младия поет

Преди да се оставим да ни хванат като виещи
кучета пред барака, напусната от обитателите,
разяждащ страх от непознати оръдия,
подземни тунели до свободни територии.

Преди да се оставим да ни прокълнат като пророци,
не чухме новините за правата на животните
и на растенията, не забелязахме камъните, а
спящите поучавахме и покорни химни пеехме.

Преди да се оставим да ни опозорят като търговци,
отведохме децата и старците от продадените къщи,
а за това, ако ме питаш мен, не трябва много,
освен покварен нрав и дъх на бягаща сепия.

Преди да се оставим да ни удавят като адмирали,
изгубихме компаса и семейното сребро
и ще ти кажа само следното: същността на нещата
се открива за оня, който иска да служи, а не да владее.

Поетът странства в една по-различна метафизична литература, в която небитието е тъга, самота, тишина и думи. Безспокойствието и прахта от вътрешните разпади на спомена наслагват една бавност на стиха, която обаче само засилва усещанията. Без право на антестезия. И в постоянен тих тремор.

            Със своите семпли метафори и ежедневни ситуации Дебеляк отнема всичко на читателя, а последният се оказва притиснат о ръба, задушен от клаустрофобията на собствените си мисли. И макар стихът на словенския автор сам да подрежда пространствата, те се оказват лишени от личен читателски вакуум, а плътни и смазващи, населени с различни образи, след срещата с които сигурна остава единствено несигурността.
            Краят на носталгията идва по трагичен начин – със загубата на невинност.Утеха сякаш няма. И макар това усещане да е привидно, то завладява по такъв начин, че читателят се оказва свит в най-тъмните ъгълчета на душата си. В крайна сметка обаче се оказва, че от всичко и от всяко едно страдание на този свят има смисъл. Дори и да е преживяно безстрастно.

На мястото на ятото скорци е зейнал въздухът.
Догаря бавно в печките горивото. Изглежда като рай.
Не е. Не е и ад, все още. Старците протяжно пеят
под напуканите сводове. Едно дете, което да ги слуша

там някъде в чужбина, е достатъчно. Отекването на баладата
да го държи изправено. Насън се плъзгат тежки, мрачни птици
и светлината идва само от нагоните. Бръснач просветва
по невинното лице и нежната му форма е геройство. Разпадите

на спомена не стават дори за чернова на плах сонет – така говорят.
възможно е. А черновата ще е черна. Но за мен сега е важна
недостатъчната страст на думата, която кара семената

да се пръснат в неистова експлозия от цвят. Така че
почти физически усещам – ненапразен е целият кошмарен вой
на спящите, духа и тялото на този век насочвам към акведукта на речта.

(„Недостатъчната страст на думата“)

„Край на носталгията“ е глътката въздух след смъртта. И със сигурност представлява удоволствие за четене, което всеки естет трябва да си причини. Очарована съм и засрамена, че не съм се задушила в тишината на тази книга по-рано. Но явно сега е било времето за...


0 коментара:

Публикуване на коментар