сряда, 23 септември 2015 г.

„Буик Ривера“ oт Миленко Йергович – херметическата кутия на Балканите

„Съвестта най-лесно се успокоява, когато дори дълбоките мисли текат безгрижно и неангажирано...“
След „Мама Леоне“ от хърватския автор Миленко Ергович (изд. „Жанет 45“) си бях обещала, че пак ще се втурна в изследването на съседските нрави. „Буик Ривера“  (изд. „Панорама“, 2011; преводач: Жела Георгиева) от гореспоменатия се оказа достойно продължение на приключението ми.
buik riveraРоманът започва като един от онези пиперливи вицове, които битуват само на Балканите. Сърбин и мюсюлманин  сблъскват съдбите си в локалното платно на заледена магистрала някъде в Орегон. В Америка. Хасан Хайдур е блокиран в снежна пряспа заедно със стария си буик, а белотата, която го обгръща, услажда мислите, пълзящи по нещастието, разяждащо душата му. Вуко Шалипур пък  бяга от американската си съпруга в търсене на свобода, но с нейните средства. Опозицията, която различните им националности предопределят, е кървавата следа, която срещата оставя.  И въпреки желанието на Вуко да помогне, понякога различията между хората се оказват черната дупка, поглъщаща всички добри намерения. Ябълката на раздора се оказва старият буик на Хасан, превърнал се в своебразна алегория на територията, на земята, за чиято свобода войната е разделила мюсюлмани и сърби.
Миленко Ергович предлага на читателя необичаен преразказ на историята, сведена до микросветовете на двама мъже, коренно различни като поведение, но близки по възпитание и душевност. Политическите нюанси не липсват – сделката приключва германската съпруга на Хасан, проявяваща любов към зеленото на американските долари, а осъзнаването на безпредметността на конфликта идва късно, когато самотата и безсмислието са впримчили всички следващи ходове.
„Буик Ривера“ е роман, който декларира абсурда (в частност историческия) и
неговата непреодолимост. Първите 80 страници вървят бавно. Наративът сякаш не може да набере нужната инерция. Остава статичен – заседнал, подобно буика, в словесна пряспа. Едва накрая оправданията заваляват, а истинските мисли на героите побутват маските, сраснали с лицата им.
„И аз щях да плача, ако можех, но са ми казали, че мъжете не плачат. На, и днес спазвам това правило, макар да съм вече стар пръдльо. Що мълчиш. Разправяй нещо […] кво ме гледай тъй? Нали знаеш как се казва у нас; кво ме гледаш тъй на кръв, не ти показвам кура си за стръв! Спомняш ли си го? Не си го спомняш. Как ще си спомняш, отдавна си се чупил. Басирам се, че половината работи си ги забравил. Я ми кажи, на английски ли сънуваш? Аз не сънувам нито на сръбски, нито на английски. Идея си нямам кога сънувах за последен път. Може би като дете. После никога повече. […] За мен сънуването е педерастка работа. Не съм решил тъй, ама тъй ми е подсказано. […] Не съм луд, а ако някога полудея, ще се гръмна. Няма да им се дам жив в ръцете. Аз съм си господар на себе си, а попаднеш ли в ръцете на доктор, вече не си си господар. […] Забравил си ти какви са босненките – и докторките, и другите. Отдавна си се чупил. Е, аз помня всичко и туй ми разкатава майката. По-добре щеше да е да забравя всичко.“
Гласът на разказвача прелива в тези на Хасан и Вуко. Извайва скелета на следвоенното съзнание на западните  балканци.
„И така сред заснежения Орегон за първи път в историята на тази страна или поне на един местен път полъхна чувството, с което от столетия дишат босненските гори и съществува босненската страна. Той се съмнява в мен, щеше да си помисли и единият, и другият и да се усмихнат, както се усмихва вълк единак, който иска да покаже на другия единак в общото им пленничество, че не е опасен и не му мисли злото. Всъщност не се съмняваха в себе си, а всеки се съмняваше, че онзи, другият се съмнява, докато си подаваха и поемаха ръцете - в Орегон, както и на Балканите; биха дали живота си един за друг по-лесно отколкото родни братя от някоя друга страна, както и по-лесно и с повече причини биха се избили помежду си. Всичко зависи от мястото и времето на действието и едни и същи са причините за любовта и омразата.“
Комплименти към превода на Жела Георгиева. Разказът е запазил балканския си привкус, а изказът е съхранил поетичността си. И макар поетичен, езикът на Ергович е близък, познат. Наш си. А сатирата е хитро прикриване на болката. 
„Буик Ривера“ е пречупен исторически разбор на войната в Босна, който не съди, а само съблича. По последици. По болка. И остава актуален. Сякаш Балканите са поставени в една херметическа кутия, в която виреят само страховете и маските, притъпяващи националната и човешка съвест.

Миленко Йергович гостува днес, 23.09.2015, както и на 24.09.2015 г. в София, а на 25.09. в Пловдив. Очертава се интересна беседа с преводачите на до момента четирите му преведени на български книги („Буик Ривера“, „Мама Леоне“, „Сараевско Марлборо“ и „Орехови двори“), така че ще се радвам да ви видя поне на някоя от датите.

0 коментара:

Публикуване на коментар