неделя, 4 октомври 2015 г.

„Братът" от Давид Албахари - сръбски разказ ала Кафка

brat
„Братът” (изд. „Панорама“, 2012) от Давид Албахари е постмодернистичен роман за средно известен белградски писател, който изневиделица научава, че има брат, също писател.
         Тази втора поред книга от „философския“ цикъл на сръбския автор доказва, че не само кравата е самотно животно. От прага на реалността разказът поема по криволичещите пътеки на сюрреализма и събира стъкълцата последствия от човешките изолация и загуби.
         Филип е писател, бивш алкохолик, загубил майка си, баща си и сестра си, разведен. Описва се като „губещ“, докато един ден не получава писмо. И подозрението му към белия лист е основателно – късчето хартия му носи всичко, но и го убива. Филип има брат на име Роберт – последната свръзка и развръзка със съзнанието му.
         Трудно е да се навлезе във водите на книгата, първата страница привидно мами с поезията, носеща се от изреченията, но после избраната форма на преразказ (Филип споделя на разказвача, а той на читателя) натежава на клепачите. Въпреки това, от този роман трудно се излиза. От тотален шок през пълно съпреживяване до абсолютно сътресение на вярата у човешкото – Албахари с прецизност играе с читателската психика. Из страниците му ще намерите много реалност и много въображение. Аристотеловата „Поетика“ е метрономът на събитията, а трагедията надхвърля границите на очакваното. Актуален като тематика, сръбският автор все пак изненадва с нюансите на творбата.
         Като единствен минус отчитам пасивността на главния герой, Филип. Откровено дразнещ с липсата си на реакция, с прегръщането на позицията „аз съм губещ“, той е жертвата, която доубива ситуацията. И макар характерът му да е съвсем съзнателно изграден от автора именно като такъв, може да отврати читателя.
         „Братът“ на Албахари изненадва, обърква и отвращава. В него е събрано много от човешкото, което отблъсква, но точно това, човешкото, е поднесено така увлекателно, с лека ирония и без да осъжда, интимно и граничещо с нормалното, че читателят се губи в този кафкиански свят и сякаш още дълго  живее в него. 
         Комплименти на изд. „Панорама“ за красивото издание, на Капка Кънева за корицата, както и на Рада Шараланджиева за превода. Макар „Гьоц и Майер да остава magnum opus-a на автора според мен, тази творба е пълнокръвно и цветно четиво, което печели уважение с общочовешката тематика, която подхваща.
        
          

         

0 коментара:

Публикуване на коментар