сряда, 14 октомври 2015 г.

„Кого живея?" от Костас Монтис – завръщане без нужда от напомняне

             
              Kaзват, че когато в мислите си се връщаш често към нещо, то или е било много хубаво, или много лошо. Но със сигурност е оставило трайна следа в теб и някак не можеш да го преодолееш. Чувство, което едрее и се разсейва в главата ти. Като тумор.
яна букова            Има една книга, чиито стрелки постоянно ми напомнят, че е време за повторна среща. Наскоро ме попитаха къде може да бъде намерен „Кого живея?“ от гръцкия автор Костас Монтис (изд. „Стигмати“; превод: Яна Букова), а днес с тази малка стихосбирка – съвсем малка, колкото да я носите в джоба си подобно Палечко, с когото преоткривате света, – отново се четем.  И се отдалечаваме от света:
Как постоянно се отдалечавам от света,как си отивам преди да съм тръгнал.

            „Кого живея?“ опипва частите на тялото нежно, внимателно, на един дъх. Самите текстове не са по-дълги от един стих – разположени някъде в момента между две примигвания. Още потъвайки в предговора на Яна Букова, разбираш, че с придобиването на това издание си забогатял с още една меланхолия – с най-хубавата меланхолия, „плодородната“.  С тази, с която пиеш чай всеки следобЕд и измисляш по история закачливо намигваща тъга.
ТЕЗИ ЕСЕННИ ЛИСТА
Тези есенни листа, които покриха земята,
ако можеха да не падат тъй безразборно,
да не падат с такава апатия,
да не бъдат толкова обърнат гръб,
толкова вдигнати рамене,
толкова край.

Едно единствено стихотворение е разпръснато на мигове из страниците. И себепознаването му  се оказва процесът, от който гръбнакът често се превива.            От позицията на надвиващ времето, Монтис разплита ту истинската си история, ту мистификациите на ума:
НОСТАЛГИИТЕ

Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.

            Но реално и илюзирно се сливат  и фалшификации няма. Метафорите са прости, но неочаквано ударни; краткостта – парадоксално подходяща на вечните тематики.
костас монтис

            Пътуването по стрелките се оказва неочаквана смяна на измерения. Подобно на лабиринт изходът oт него завършва в различна история; в различните човешки истории, зъбато усмихнали се и очакващо следващо раздаване на циферблата.
            Комплименти на издателството за оформлението на книгата и дълбок поклон за превода на Яна Букова и подбора на стиховете. Една „неслучайна случайност“ редува темите и периодично припомня за тях. Естествените кръгове на мисълта свързват автономно и циклично. Митът за вечното завръщане тук надхвърля бягството, надхвърля родното. Завръщането е в човешкото.

КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш, и да не си.    

Гръмкост е всеки опит за затваряне на стиха на Монтис в буркана на думите. Той надскача символиката, надскача междуредието и увисва с разперени крайници за стрелките на емоциите. „Кого живея?“ е едно от малките съкровища, които отнемат секунди, а подаряват безкрайно море. Без нужда от напомняния. Защото след един прочит знаеш, че ще се върнеш към него.
           


               


1 коментара:

Maria каза...

И аз ще я намеря, благодаря Ви! :)

Публикуване на коментар