сряда, 28 октомври 2015 г.

„Нощен влак за Лисабон" – разходка из себе си

lisabon
 „Нощен влак за Лисабон“ (изд. „АлтерА“, 2009; превод: Гегана Фъркова) от университетския професор Петер Биери, пишещ под псевдонима Паскал Мерсие, е излизане от коловозите на познатия език – пътешествие, чийто край е повторението.
Главният герой Раймунд Грегориус е 57 годишен  учител по класически езици, преподаващ латински, гръцки и иврит. Никоя форма в живота му не съответства на друга – бракът му се проваля, неоткъсването на миналото от взора на кръглите му очила води до аборт на бъдещето.
Português. Португеш е овалната дума, която пречупва линията. Събужда живота. Произнесена от момичето, с червеното палто на моста Кирхенфелд в Берн, момичето на ръба, чрез което се преоткрива баланса. И тази допирна точка на физично с метафизично понася идеята за словото и плътта към случайна книга на лекаря Амадеу де Прадо – разведен, особняк, специалист в областта си, привикнал към кротостта на ежедневието, лекар, живял по времето на Естадо Ново (диктатурата на Салазар, продължила близо четиридесет години), и неосъществен писател, който до края на живота си наблюдава себе си, света, обмисля, вкусва, изкристализира идеите си и пише. Прадо спасява един от най-мразените диктатори, а това се оказва акт на хуманност и изпълнение на лекарски дълг, който никога не му бива простен от онова побесняло множество на социума.
Сходствата придвижват Грегориус до ръба на огледалото – той напуска университета, обрича се на мрак във влак към Лисабон и в учене на един език, който никога не е бил негов. И после е трудно да се обясни как се живее другия, без да си него. И после е трудно да се пресметне времето и коловозите, по които езикът на Мерсие се плъзга. Роман в романа, историята на професора преобръща изречения, заглажда разрошените от своеволията на героите думи. Без ясен сюжет и безвъзвратен финал, тази книга е излизането на човека в себе си. Дългата разходка по стрелките на времето и самотата. Пътуването всъщност е преход – от началото на ХХІ век, 30 години назад във времето. Но е и пътуване към себе си. Мислите са малки глъдки, които постепенно се услаждат и разменят светове. Разменят се имената на улиците на Байро Алто, на Белем, Мундус говори с всички, познавали някога Прадо. Все повече се отдалечава по въздуха от себе си и все повече преражда Другия.
„Но всичко, което ни залъгва, че има постоянство, близост и интимно познаване, не е ли то илюзия, измислена за успокоение, с която се мъчим да забулим и пропъдим постоянно проблясващата, тревожна мимолетност, защото е невъзможно да я издържаме миг подир миг? Не е ли всяко зърване на другия, всеки разменен поглед като призрачна мигновена среща на погледи между двама пътуващи, които се плъзват един край друг, упоени от нечовешката скорост и юмрука на въздушното налягане, които карат всичко да трепери и звънти? Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?“
Никой не е създаден за другиго. И не само защото не съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика. Един защитник на случайността не обича все пак по-малко. Лоялността му също не е малка. А по-скоро по-голяма.“
Носталгията, търсенията на Аз-а, любовта, пътуването, нетрайността на чувствата и смъртта са темите, с които Мерсие огъва линеарното редене на събития.
„Какво би било да сме ние във вечността, лишени от утехата по-сетне да бъдем избавени от принудата да бъдем ние?(…) Само чрез смъртта времето е живо време.“
„Нощен влак за Лисабон“ е една достъпна Джойсова разходка; Одисея без платна, в която тишината е непоносимо неизбежна. Като Ремарков „Черен обелиск", след който всяка спирка е пренареждане на чувствата. Това, което ми липсваше из всички тези думи, е малко топлина. Сякаш студенината на купето се е просмукала в душата на разказвача. Сякаш обсесията на Грегориус към езиците е разделителната граница и разумът е задушил емоцията. Избраната форма в 3 л., ед. ч. е изкусно заложено отдалечаване, чрез което завръщането да е още по-тремороносно и трудоемко, а високо академичният стил на Мерсие – прелюдията към един литературен шедьовър, който далеч не е перфектен, но разбужда, влюбва, пропътува целия път до читателя. 
„Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.“
Поздравления за редактора Е.А.Видински (Емо, съвсем съм забравила, че ти си отговорен за появата на Мерсие в България), както и за корицата на Капка Кънева.
Една неизбежна среща и раздяла със себе си предлага „Нощен влак за Лисабон“. Тромавото тяло на този роман ще ви погълне целите, ако му се доверите и отдадете. Ще ви изцеди, както само едно странстване по изпънатия гръбнак на света може, и ще размести нахално стъпките ви. Без значение преживени или не. Защото езикът и ние сме илюзия. И спасението е в разочарованието.


0 коментара:

Публикуване на коментар