четвъртък, 31 декември 2015 г.

Книгите на 2015

2015 бе непредвидима година. Тя бе едно изпитание на безспокойството, на (не)разумните, неизпълнимите и осъществените желания, но  като контрапункт на това търсене на душата се случиха не едно или две книжни събития като утешение срещу кашлицата.
Този лист с изброени заглавия е строго личен, строго блогов. И разкрива мои belle et triste пътувания по страниците. Oчевиден е  уклонът ми към по-„лична“ литература, литературата-дневник. И ако е вярно, че не може да прочетеш истински книга, без тя да те промени, то този списък със заглавия извоюва  съвсем клиширано своите грапавини по мен. С него ви пожелавам весело изкарване на ръба на две години. Нека и първият миг на 2016 да е мигът и на първата целувка. Със себе си, с близките и с литературата, която води извън времето.
      
1.     Дневник на крадеца от Жан Жьоне
Дневник на крадеца“ на френския писател Жан Жьоне (ИК „Колибри“) е жанрова автофикция, която меко казано се доближава до шедьовър, що се отнася до философията на езика. Това е психодрама, която рисува мястото на интелектуалеца с груби щрихи, оголва го до най-първични нива и жонглира с меланхолното и сензационото в сексуалността на градския антигерой, носител на  жестоките маниери на нещастието, бедността и унижението, но и на различни висини на съзнанието.
Книга, която не само отглежда рани, но и която лекува. Тази поезия на болката заслужава вниманието на всеки любител на литературата. Върхи нея могат да се пишат трактатити, но това сякаш се оказва излишно. Съпреживяването е това, което кара читателят да гледа през ръцете си, да гледа и да не вижда красотата по начина, по който е свикнал.

2.     Океан море на Алесандро Барико
         
Океан море“ (издателство „Унискорп“, 2015) е разколебаване на съществуването. Поезия на себеунищожението и  себенадмогването.  Макар хаотичен, сюжетът на романа сякаш следва една невидима нишка, чието обяснение идва една накрая; чувствеността на думите е определяща за философията на езика на Барико, а липсата на структура – съзнателно търсен ефект.
            Да пожелаеш да го препишеш целия. Да го изживееш и да рискуваш на сутринта морето да изхвърли трупа ти на брега. „Океан море“ е разказ, който заслужава да бъде измълчан. Сън, в който читателят само привидно се научава да плува. Повторният прочит е задължителен, а залогът е собственото оцеляване.



3.     ,,Любовен живот“ от Цруя Шалев
„Любовен живот“ от израелската писателка Цруя Шалев (изд. къща „Жанет 45“, 2015) е роман, чийто литеаратурен еротизъм обвива любовната обсесия, флиртува с изразстването и  табутата, нюансира болката.  „Малката смърт“ на ревера, която хипнотизира и смесва илюзия с реалност.
Това е книга, която ме смути, но ако надмогнете смущението, ако надмогнете удоволствието, което ще полепне по вас, най-вероятно ще откриете и голямата тема, скрита зад думите на Шалев. Любовта като обсесия и огледален образ на властта и подчинението, не е разгледана през призмата на удоволствието, а през призмата на научаването. Странните ситуации, отблъскващи на моменти, не са концентрирани върху секса, а върху издирването, изследването. Желанието с цената на всичко да разкрием неразбираемото.

4.     „Край на носталгията“ от Алеш Дебеляк
„Край на носталгията“ от словенския поет Алеш Дебеляк (Издателство за поезия ДА, 2013, в превод на Людмила Миндова) е книга, чиято тъмна материя просто те кара – кара те да чувстваш, да мислиш; принуждава те да дишаш. В нея сякаш всичко е намерило точното си място – от избора на хартия, на корица, на шрифтове,  до обличането на смисъла в букви и знаци.
  Краят на носталгията идва по трагичен начин – със загубата на невинност.Утеха сякаш няма. И макар това усещане да е привидно, то завладява по такъв начин, че читателят се оказва свит в най-тъмните ъгълчета на душата си. В крайна сметка обаче се оказва, че от всичко и от всяко едно страдание на този свят има смисъл. Дори и да е преживяно безстрастно.

  „сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ от е.е.къмингс
„сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ отваря дупки в думите, през които казаното изпада бавно, но окончателно към хаоса на собственото мисловно море. Прочитът изисква многократно връщане и лутане из стаите-светове на къмингс. Първо, за да се наслади читателят на ритмичната неритмичност, от която гласът се схваща; второ, за да преобърне навън смисълът и да се намери.  
.       Скобите на къмингс са скобите на условностите, които обаче в неговата поезия остават винаги незатворени. Макар повечето стихове да прескачат между темите любов-страст-несподеленост, авангардният стил на автора е нещото, което придава ново звучене на универсалното. Изважда го от контекста и го полага извън законите на времето, пространството, а и на препинателните знаци.










5.     „Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт
Съвсем наскоро „Панорама“ ни изненадаха с продължението на „Лудата седморка“.
Неслучайно книгата първоначално е носела името „Чудовищата“ – в онея огрубяването на света, на човека е изведено на преден план и докато в „Лудата седморка“ Арлт нежно разкрива упадака на героите си, в „Огнехвъргачките“ те отварят сърцето си към омнипотентното зло, чиято паст не щади нито невинните, нито самотните, а красотата  е само подтик към още по-голям ужас, към по-голямо страдание.
Безспорно социален, безспорно блестящ, що се отнася до повествование, Арлт е достоен опонент на Борхес.  Романът спокойно би могъл да бъде с около сто страници по-кратък, но обемът не намалява качеството на текста. Фабулата на книгата и техниката на аржентинеца силно  напомнят тези на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, както и на Кнут Хамсун, а кинематографския похват на моменти улеснява навлизането в текста. Наративът е безцеремонен, интертекстуален, с подбрани изречения, така че всяко да играе двойна роля. От една страна, като се подчинява на авторската задача, от друга – като пробужда енергията на произведението.

6.     „2666“ от Роберто Боланьо
Роберто Боланьо е вселена. Латино-американска сага, която е арогантна, поетична, смела и сякаш безкрайна. След „Телефонни обаждания“, „Чилийско ноктюрно“ и „Кучки вероломни“ или въпреки тях той успя да ме влюби в себе си.  Но нито един от тези сборници не може да се сравни с magnum opus-а му „2666” (изд. „Рива“).
„2666“ е „оазис на ужаса“, апокалиптичен роман, който предрича края на рамките, края на света и литературна антилитература. Трудно е да се побере в едно читателско ревю, критика или откъс мощта на езика на чилийския писател, както и цялостната философия на тази нестандартна онтологизация на думите, на хората.
В един огромен роман Боланьо е побрал цялата поезия на злото и на литературата. Тази поезия не е за всеки, но мога само силно да я препоръчам, макар да ми е ясно, че един прочит не стига. Taка както един живот не стига, за да се прочетат всички книги, побрани из страниците на "2666".

7.     „Записките на Малте Лауридис Бриге‘‘ на Райнер Мария Рилке
Препрочетена и все още важна. Затова и съм вечно благодарна на издателство „Лабиринт“, че я подариха на българския читател.
Този своебразен дневник жонглира с емоциите, дълбае с упорство мислите, гневи се, тъжи, радва се. Всяка страница вдишва и издишва, а сърцебиенето на книгата е осезаемо при всеки детайл на големия град, при всяко разочарование или мечтателно излитане.
,,Записките на Малте Лауридис Бриге‘‘ от Рилке първо ме притихна, изтика ме до ръба, от който можех да видя само силуета на един светещ град, който не ме очаква, а след това безцеремонно и със стихове на уста ме бутна в бездната. Първоначалният ми писък бе на страх. Но това бе преди да разбера, че всъщност тази книга ме е накарала да летя.

8.     „Ключове“ на Йорданка Белева
Защото са красивите алибита на меланхолията Някой би казал, че толкова много поезия не би понесла на прозата й. Че ще я погуби и удави в меланхолии. Вместо това езикът й натежава – като връзка ключове в джоба, миг преди да стигнеш познатия праг.
            „Ключове“ на Йорданка Белева (изд. „Пергамент“, 2015) е красива книга – красива по форма, красива и що се отнася до съдържанието. И не само. Този сборник с разкази е открехване, деликатно надзъртане в едно погребано и изживяно себе си. Пренастройване на механизма и елегантно изпъване на болките.



9.     Пътища в нощта на Гайто Газданов

Противопоставянето на деня и нощта  създава един изключителен град на светлосенки, в който читателят поема своята вина, после цялата и се разтваря в атмосферата. Вижда конците, от които е изплетен светът, разбира, че не всеки има ореол и че светлината се вижда само при известно осветление.
            Да знаеш наизуст улиците на тъгата, това са „Пътища в нощта“. Гайто Газданов за втори път ме влюби в себе си и мога само искрено да благодаря на ИК „Аквариус“, които с малкото си красиво издание, с чудната си корица, с превода на Жела Георгиева и с редакцията на Даря Хараланова, ме потопиха в един болезнен свят. За да ме пречистят от сенките.





10.                        „Егон и тишината“ на Е. А. Видински
       
Този сборник за мен е дотолкова личен, доколкото бях свидетел на трепетите и изумленията покрай издателския му път.  „Егон и тишината“ съдържа в себе си почерка на поета Видински и носи настроението на онази малка книжка „Par avion” (ИК „Жанет 45), чието въздействие върху моят свят нито мога да ви опиша, нито мога да ви подаря, без да се почувствам ограбена. Атмосферата прелива от тъмнината в чашата и страха от ферменатация на изминалото до жизнерадостния смях на Лили (а коя е Лили ще разберете, когато прочетете сборника) и топлината на подареното „биволско сърце“. Макар тишината от собственото дишане да е оплела страниците с невидими нишки, сама по себе си книгата не би могла да бъде определена като „тиха“. „Егон и тишината“ (изд. „Жанет 45“, 2015) звучи хубаво. И е хубаво усещането, което остава след сборника – за едно съществуване извън рамките на звуците и извън измеренията на показността.

11.                         „Стъкленият похлупак“, Силвия Плат
 
Някога, някъде през 60-те, Силвия Плат пише „Стъкленият похлупак“ (преиздадено от ИК „Сиела“, 2015) – книгата, която е „спасител в ръжта“  на много жени – и оставя предсмъртен дневник, които змиеподобно да се вплете в съдбата на почти всеки един от все още дишащите. И да бо-ли. Защото ми се струва (съвсем нечерногледо), че поне за секунда всеки е бил под стъкления похлупак на Естър. Да се намираш в ступор на ума – докато става свидетел на битката на Естър за по-малката половина от света, ограничаваща се до щастието, читателят неминуемо разбира високата цена на свръхемоционалния поглед над битието. Без гръбнак на света, героинята на Плат се оказва жертва на джунглата, наречена живот, а борбата с реалността е борба със собствената психика, със своебразното зло, скрито в нея, и със собственото бъдеще, пък дори и в „пъкъла“.


0 коментара:

Публикуване на коментар