събота, 19 декември 2015 г.

„Огнехвъргачките" от Роберто Арлт – чудовищата излизат на свобода

roberto-arlt
„Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт (изд. „Панорама“, 2015; превод: Мария Георгиева-Монтеро) е дългоочакваното от мен продължение на откритието ми за 2014 година „Лудата седморка“.
Няма да се спирам пространно върху красивата корица, дело на Иво Рафаилов, нито върху удачното оформление, те видимо не отстъпват по никакъв начин на първата част, а книгата  сама по себе си е неизбежната развръзка на един роман, който търпи не едно или две преповтаряния във времето.
Издаден през 1931 г., „Огнехвъргачките“ въвежда читателя в мрачния Буенос Айрес от първата половина на XX век. Тук главни герои отново са Ердосаин, Астролога, Печалния Сводник, Кривогледата, Куцата и Елса. Тук битието отново е предвидимо непосилно, възторгът и тъгата в романа се надбягват и в недоброжелателния капиталистически свят черното и бялото се сливат в една странна смесица от сиво, която оформя стегната примка на шията, а лудостта се превръща в нормалност.
След като Ердосаин се оказва въвлечен в една неосъществена все още революция, преоткрива самонаказанието, обвързвайки се с Кривогледата, а Сводникът среща своята неочаквана съдба на мъртъв бог, Арлт експериментално превръща въпросите от първата част в лайт-мотив на героите. Внимателно изграденият сюжет дава възможност да се разгърнат сложните вътрешни промени, през които преминава Ердосаин, докато търси още болка в контекста на живота без смисъл:
– Защо си направил всичко това? Не знаеш ли, че в злото няма щастие?
        А ти откъде знаеш дали търся щастие? Не, аз не търся щастие. Търся още болка. Още страдание.
...
        Луд ли си?
Ендорсиан запали бавно цигара:
        Кажи-речи, права си. Не съм луд, но съм угнетен, което е същото.“
(стр. 212)

        Невъзможността да понесе тъгата на собствената си плът, невъзможността за бягство на главния герой са катализатор на единственото търсене, останало константа – това да бъдеш бог.
темз
Снимка: Личен архив
        Новаторските техники на Арлт, както и сочният език умело насочват читателя към достигнае на нивата свръхсмисли, които писателят залага. Кървящата социална тишина  е полепнала по стените на пансионите, публичните домове и магазините, в които персонажите се подвизават. Арлт e самобитният разказвач на предградията на Буенос Айрес, на бедняшките улици, имащи свои правила. Образите, обречени на страдание, на живот в най-жестоко унижение, изпълващо съществото със злоба и умопомрачение, са тези, които омагьосват. Онези, които носят, но и изпитват погнуса от изживяното.
Неслучайно книгата първоначално е носела името „Чудовищата“ – в онея огрубяването на света, на човека е изведено на преден план и докато в „Лудата седморка“ Арлт нежно разкрива упадака на героите си, в „Огнехвъргачките“ те отварят сърцето си към омнипотентното зло, чиято паст не щади нито невинните, нито самотните, а красотата  е само подтик към още по-голям ужас, към по-голямо страдание.
Блестящ, що се отнася до повествование, Арлт е достоен опонент на Борхес.  Романът спокойно би могъл да бъде с около сто страници по-кратък, но обемът не намалява качеството на текста. Фабулата на книгата и техниката на аржентинеца са в стилистиката на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, както и на Кнут Хамсун, а кинематографския тпохват на моменти улеснява навлизането в текста. Наративът е безцеремонен, интертекстуален, с подбрани изречения, така че всяко да играе двойна роля. От една страна, като се подчинява на авторската задача, от друга – като пробужда енергията на произведението.

        Бог трябва да бъде изтезаван – мисли Ердосаин. – На кога да се отдаде смирено човек?
Клати глава.
        Да се отдадеш на огъня, Да изгориш жив. Да идеш в планината. Да вземеш печалната душа на градовете. Да се самоубиеш. Да се грижиш всеотдайно за някой болен звяр. Да плачеш. Това е големият скок, но как да го направиш? В каква посока? Истината е ,че съм изгубил душата си. Дали се е скъсала и оследната нишка? И все пак изпитвам нуждата да обичам някого, да се посветя непременно на някого.
        Ще те погребат и няма да иксаш да бъдеш в ковчега. Тялото ти няма да иска.
Ердосаин става. Едно подозрение назрява в него:
        Мъртъв съм, а искам да живея. Това е истината.

„Огнехвъргачките“ е дълго чакано продължение. Макар да не предлага нова тематика, книгата е слизането в по-долен кръг на човешкия ад. Поглед, отправен от слепец,  и мисъл на луд. Без да предлага изненада с развръзката си, романът и преводът заслужават внимание.
               




0 коментара:

Публикуване на коментар