неделя, 20 декември 2015 г.

„Площите на паметта" от Херман де Конинк – надделяване над собствения си предмет

„Площите на паметта“ от Херман де Конинк (Издателство за поезия ДА, 2015; превод: Боряна Кацарска) е стихосбирка с особен ироничен и илюзиорен заряд. Определян като неореалист, а сам отнасящ се критично към всякакви определения, де Конинк събира късчета действителност, пречиства когинитивните гнезда и връща към спомени, никога не били нещо повече от другост, илюзия:

„Стихотворението, това е твърдо мълчание:
Надгробен камък, който слуша, каквото в него е вдълбано.
Букви, които слушат, докато се пълнят с дъжд“.

Силно автобиографични, стиховете на нидерландския журналист и поет са своебразни прилагателни на живота; подробности, които предлагат свързаност и поносимост на битието. Изострената чувствителност на автора жонглира безпроблемно с кодове и отключва отношения, зависимости. Илюзията е мъглата, която познава всяко кътче на душата, която знае всичко и въпреки това може да забравя.

Къде ще се случват нещата,
след като тук са отминали?
Къде ще отиде мългата,
която тук се е вдигнала
от всичко? Къде ще се трупа сняг,
Без нито снежинка да губи,
та всичко така да остане?
Къде пребивават думите,
над изоставеното ти най-сетне
лице притихнали?
Как се описва полуотворената ти уста със стихове?

Липсата на заглавия в първата подборка на стихове – из „Гъвкавата любов“ – сближава читателя със стиховете. Темите, които де Конинк избира, са близки, приласкаващи  в обятията на осимволените чувства. Постепенно връзката поет-възприемащ; лирически Аз-читател се скъсява. Илюзията става реалност и обратно; въображение и памет се превръщат в огледални братя, сменящи местата си.
„Площите на паметта“ е антология на утехата; терапия на единицата и проста математика на приобщаването. Използваните тропи, стилови мимикрии и ироничният  тон в някои от творбите са средствата за „надделяването над собствения си предмет“, както де Конинк сам описва поезията. Те оформят синтактично безформената плът на чувствата и смислите.

Февруари. Площите на паметта
 са празни. Бъдещето от години е
отминало. Ала сега и миналото. (Ти го
отнесе.) Зимната светлина
прави фактите прости. Студът се чува.
Вятърът скърца. Морето се присмива.
Езикът стои вътре, не излиза от своите думи,
В затворените срички застива.
Нищо. И виждаш това.
Ясна пустош, сякаш далеч отвъд края
в залите на десетичната запетая.

                И доколкото неовладеността на живота е предадена чрез привидната разговорност и подвеждаща простота на изказа, то усвояването на смъртността като действителност е постигнато чрез струпването на образи; чрез създаване на ние-формата.
                Поздравления на Издателство за поезия ДА за този богат сборник, както и на съставителя и преводач Боряна Кацарска. От превод до корица изданието отново е на ниво.
                „Площите на паметта“ е когнитивно гмуркане в битието на общността. Пречупването на индивида, така че да се оформи едно съвместно изживяване. Читател и лирически стават едно, а на полето на поезията „прелитат значения“.



0 коментара:

Публикуване на коментар