понеделник, 7 март 2016 г.

Непостоянността на „Непостоянната нимфа" от Гилермо Кабрера Инфанте

инфанте
„Непостоянната нимфа” на Гилермо Кабрера Инфанте (издателство „Жанет 45“, 2016; превод: Стоян Йорданов) е непостоянна творба, която се люлее между победата над езика и предизвикателството към очакванията.
Книгата излиза след смъртта на кубинския автор и се смята за „незавършен“ роман – схващане, с което не бих могла да се съглася напълно. Прекрасната корица (дело на Люба Халева), както и името Инфанте обаче създават несправедливо високи очаквания към творбата, оставаща преди всичко в лоното на добрия, но незапомнящ се роман.
Сюжетът в началото припокрива този на друга считана за безсмъртна творба, „Лолита“ от Владимир Набоков. В „Непостоянната нимфа“ Хесито е журналист от кубинското списание „Картелес“, принадлежащ към онези покварени с бездънна тъга умове, натоварени с познанието на целия западен свят, и циничен кинокритик. Целият му скептицизъм към света обаче се разпада, когато среща Естелита – шестнадесетгодишната звезда на неговите мисли.
Стела е млада, непокорна, невинно порочна и неспособна да вникне в дълбочината на думите на по-възрастния от нея мъж. Той пък е готов да захвърли досегашното си битие, за да прегърне ново такова, за да се превърне в спътник на метаморфозите на младата нимфетка.
                „Непостоянната нимфа“ си струва четенето заради каламбурите, които Инфанте разхвърля по страниците на книгата. Безспорно великолепният език на автора е най-ценното, превръщащо наглед простата история в нещо революционно. Алитерациите, римите, преднамерени или непреднамерени, не са самоцелни. Те разгръщат максимално възможностите на думите. Наративът представлява сложна тъкан от цитати и препратки. Поздравления за преводача Стоян Йорданов, който е имал смелостта да се изправи пред тази нелека задача – превод на Инфанте.
Галопирането из кубинските потайности също е нещо, което издига „Непостоянната нимфа“ до нивата на бунта. Описанията на града, любовта и отвращението на главния герой към действителността, към малките възходи и падения на едно пространство, въвеждат читателя в Куба, която навярно не би могъл да види и да изпита по същия начин от документалните филми и четива.
                Все пак, колкото и езикът на Инфанте да е ценност сама по себе си, това определено не е творбата, с която той би останал помнен извън географските ширини на Куба. Макар да е повърхностна и първоначална, неизбежната препратка с написаната няколко години по-рано „Лолита“ е неизбежна (факт, от който торбата само губи, особено ако човек не е фен на „Лолита“, какъвто е случаят). На моменти действието бе излишно разтегнато. Липсваше ми и плътност на емоцията. Метаморфозата на Естелита сякаш преминава машинално пред погледа на читателя. Не предизвиква нужната емпатия или антипатия. Възможно е телеграфното усещане да е напълно целенасочено, но от чисто субективна читателска гледна точка, подобен подход по-скоро ме отблъсна, отколкото привлече към четивото.
                „Непостоянната нимфа“ си остана едно непостоянно четиво, което буди възхищение и отегчение едновременно. Колкото и степенуването на творби да е абсолютно глуповато занимание, този роман не може да се мери с „Три тъжни тигъра“ от същия автор, където каламбурите и игровите моменти със словото достигат своя връх. Въпреки това „Непостоянната нимфа“ със сигурност е доста по-стойностно четиво от деведесет процента от фаст фууд литературата, която вероятно би станала по-популярна или препоръчвана. Четиво за езика и за града, романът е любопитен и предизвиква също толкова непостоянни емоции, колкото непостоянни са метамофозите на Естелита.
                 Поздравления за издателството за чудесното оформление!

0 коментара:

Публикуване на коментар