неделя, 17 юли 2016 г.

„Пътят към дома" от Роуз Тримейн и неизбежната връзка с другия

„Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (издателство ICU, 2016; превод: Надежда Розова) е  логично продължение на емигрантската литературна вълна, завзела каталога на издателството, както и логичното завършване на пътя обратно към дома и към сърцето.
Съдбата на 42-годишния вдовец Лев, напуснал родното си село, за да намери препитание  в една друга вселена – необятния Лондон – днес е съдбата на почти всеки пети източноевропеец, търсещ бягство от материалната нищета. Начинът, по който  тази тема се врязва в живота не само на пътуващите, на чуждите, на варварите, но и на „заземените“, на местните, е пример за неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида.
Макар главният герой Лев да е изграден до известна степен неубедително – половината от действията му изглеждат или крайно коравосърдечни, или крайно алогични, романът е написан с онази вещина, която държи читателя прикован над страниците, и разгръща темата за личната свобода и отговорността към другите. Животът на Лев сякаш е белязан с прословутото изречение на екзистенциалиста Сартр – „Адът, това са другите“. И действително, l'enfer, c'est les autres, когато един мъж в разцвета на силите си трябва да избира между тъгата по починалата си съпруга и моралната изнемога пред новите хетери, изпречили се пред пътя му; между личното спокойствие и щастие и (по)знанието за живота на родните майка и дъщеря, изоставени някъде далеч, в Аврора, която обаче отдавна не играе роля на звездата-носителка на светлина и на първите утринни лъчи. Лев е изгубен между  изкусителните възможности за приятелства, секс, пари, ново чувство за принадлежност и  копнежа, онoва Heimweh по свободата на дома. 
Завоите на емигрантската съдба констриурат ново диалогично поле, различно време и място за общуване със самия себе си. Тръгването потвърждава само безкрайността на разговора, възможността да бъде подхващан от различни посоки. Потеглянето превръща пътя навън в усамотено мълчание спрямо старото и познатото, в унищожителната единствена преспектива на времето, а бинарното разделение на света на емигранта на „тук“ и „там“ – в най-жестоко наказание за търсенето на спасение. 
Героите на Тримейн са плътни, витални. Читателят неусетно се оказва крачещ редом с Руди, с Лев, със Софи, неусетно разпознава в тях вече познати истории. И тази пълнокръвност вдъхва живот на фабулата, прави я самостоятелна линия от реалността – статиите във вестниците или новинарските емисии престават да бъдат просто думи, а се превръщат в лични съдби. В поетика на едно болезнено пътуване.  
„Пътят към дома“ е книга, която държи буден. И е красива дори в тъгата си и в липсата си на претенция за литературни висини. Наградата „Ориндж“ е без значение, убедителното в случая е съдържанието. А то успява да привлече още с първите си страници.


           


0 коментара:

Публикуване на коментар