неделя, 21 август 2016 г.

„Време секънд хенд" oт Светлана Алексиевич или homo sovieticus - тъжният герой на уличния шум и разговорите в кухнята

 „Адът днес е някак си сложен. Едновременно е никъде и навсякъде...Алексиевич не търси виновни и не раздава опрощение.“ (Рейн Карасти)

светлана алексиевич„Време секънд хенд. Краят на червения човек“ от Светлана Алексиевич (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова, проф. Тотка Монова) е книга, която нямаше как да остане незабелязана. Не само заради Нобеловата награда на писателката, не само заради контрапунктуалността на фигурата на homo soviеticus този тъжен герой, приклещен между минало и настояще, но и заради хипертекстуалността на тази хроника на чувствата.
За смъртта и за един живот-не-на-място Алексиевич разказва, без да измерва доброто и злото в естетически категории. Русия, Елцин, превратът, Горби, перестройката, войната в Чечня, съвременната руска „гражданска война на улицата“ просто са разделителната линия между една несбъднала се бивша мечта  и едно опорочено обещано бъдеще. Животът на (пост)социалистическия човек се разделя на личен и общ, разделя се на цялостно отричане и на  бясно вкопчване във вече билото. За този тъжен герой сякаш е вечна максимата еadem mutata resurgo. И промяната е само привидна. 

Антиутопичен и полифоничен по звучене, романът на беларуската писателка и журналистка рисува безпощадно картината на страха, сковал едно общество, след като движещата макрорамка бива отменена и обявена за престъпна. Смяната на ценностните категории неизменно води и до подмяна на поведенческите модели, вариращи от романтичен наивизъм до цялостно усещане за изкорененост и безнадежност. Да не принадлежиш нито на миналото си, нито на бъдещето, да се движиш по инерция в някакъв строй, който сам се налага да рушиш – тази рамкираност на обречеността е безпощадна и смазваща, а Алексиевич не спестява тон страдание. В ада на (пост)съветския човек гласовете на оскотяването  звучат почти фикционално в своята безпощадност и ужасяващо в своите логичност и документалност.

И макар дисхармонията да властва из страниците на романа, макар всяка война да се заменя от нова, независимо дали общностна или изцяло личностна, в тази книга на трагедиите, така близка и до нашата скромна българска действителност, се открива безкрайно чиста и усмихваща надежда, дали заради експресивността, дали заради стремежа към щастие,  към красивото, които се оказват за героите на Алексиевич спасителната глъдка въздух преди пагубното задушаване. Остава въпросът може ли счупенето да бъде залепено, но  отвореността на финала, с която писателката дарява читателя, носи освобождение, бегло успокоение след сблъсъка с логичността и неизбежността на нещастието.

Kнига, за която може много да се пише и много да се говори, разказваща за време, което аз не съм живяла, „Време секънд хенд. Краят на червения човек“ прегръща безстрашно ада.

Безспорно трябва да бъдат отбелязани и майсторксият превод на преводачите Ангелина Александрова и проф. Тотка Монова, благодарение на който българският читател достига до този паметник на страданието, както и корицата, дело на Живко Петров, която поставя последното хиксче в отмерването на едно счупено време.  


1 коментара:

Teodor Georgiev каза...

Четох книгата преди няколко месеца; тотално ме изкърти. Заради директността и човещина, заради липсата на ясна линия между черно и бяло. За пореден път си дадох сметка колко не знаем за исторически събития, случили се съвсем скоро. Още по-малко пък разбираме тяхното отражение върху обикновения човек, извън чистата фактология.

Много готино ревю! Трябва да издиря и другите й книги и да им хвърля едно око.

Публикуване на коментар