събота, 4 март 2017 г.

„Пропуснатият момент“ от Йорданка Белева – великата красота на езиковото упражнение живот

И няма по-бяло от името ѝ.

Йорданка Белева е моето нарицателно за нежна сила и сладка меланхолия. Стихосбирката „Ѝ“, както и сборникът с кратки разкази „Ключове“ завоюваха трайно място в сърцето ми и готовност да я последвам на всяка страница. Защото думите ѝ дъхат на нощ. Полепват по теб и те завиват в уютните си пелени. До удушаване на болките.

„Пропуснатият момент“ (изд. къща „Жанет 45“, 2017) е мястото в езика, в което с всички загуби „сме местни“; което слива думите и  ги превръща във взаимно място.
За пореден път се убеждавам, че поезията на Белева не се побира в дълги стихове, а в липсата им. Лаконичността ѝ е la grande bellezza, която покорява и притегля в обятията си. Красотата, до която не смееш да се приближиш, но тя сама нахлува царствено в ума ти.

Осцилирането около сбогуванията, съхранението на спомена и превръщането му в съкровище – Дана Белева се разхожда из мъртвите полета на загубата, за да излезе неизкушена от лесния отказ от минало и комуникация.

***
млъкни не му е сега мястото
и аз все повече се вглеждам
в мястото и в разговорите
в разговорите като места
в местата като разговор

отказани са обитанията на гласовете
отложени са всички звуци
докато подменяме мястото
е студено и не е докато търсим
думи на открито и думи на закрито
думи за откриване и думи за закриване

кажи кое е мястото в езика
в което да сме местни

Трудно е да се отърсиш от това малословие, да измериш изживяването и да преживееш паметта си. Нестинарският танц на стиховете на Белева върху горещите въглени на болката оставят незабележими белези, деликатни червени бримки върху бяла кожа.

той казва:
преживява се всичко

паметта е войнишки шинел
двуредните копчета изравняват
загубата отвътре и загубата отвън
бялото знаме избледняла покривка от маса с далечни роднини
изравнено и гладко минно поле
някой споменава име
непрежалимо е пространството
в което се намърдва спомен

„Пропуснатият момент“ са помъдрялата белота, красивата тъга и опитът, събрани в едно. Той е и Porta Lingua, вратата, на която след толкова много загуби, след толкова много краища, може да почукаш и да бъдеш у дома; зад която езиковото упражнение живот се понася като щастлива биография. 

И няма по-бяло от името ѝ.


0 коментара:

Публикуване на коментар