„Докато лежах и умирах“ от Уилям Фокнър

Да овладееш живота и смъртта чрез езика е нелека задача. Особено когато понякога езикът не иска да излезе от  границите на думите.

Не е такъв случаят при неиздаваната на български досега  „Докато лежах и умирах“ от Уилям Фокнър (изд. „Колибри“, 2018; превод: Рада Шарланджиева). 

Осцилирайки около тъжното деветднеевно пътуване на едно семейство, което иска да погребе починалата майка в града така, тя се превръща в поток на съзнанието и  впечатляващ литературен експеримент.

 В около 60 малки гледната точка на всеки един от персонажите определя историята и създава няколко различни наратива. Езикът в ръцете на Фонкър е инструмент и единствено изразно средство, чрез което да се създават събития, рисуват черти, мимики и жестове и определят посоки.

Фокнър създава реалистични герои – хора, от които световният ред не би се заинтересувал на пръв поглед, но които са онези носители на поетиката на ужаса и безсилието, които успяват да преминат отвъд метафизичните измерения на морал и религия.

„Помня как на млади години вярвах, че смъртта е телесен феномен; а сега зная, че е просто функция на духа – и то на съкрушения дух. Нихилистите казват, че тя е краят; фундаменталистите, че е начало; а в действителност смъртта не е повече от изнасяне на наемателя или семейството от квартирата или града.”

Човешката емоция и родовата памет са основните смислови гнезда на тези миниатюрни изповеди:

„А и животът не е създаден да е лек за хората: иначе нямаше да имат причина да са добри и да умират.“

Кратък, сбит, на моменти дори мъчителен – разказът на Фокнър плете стоманените нишки на една абсурдна реалност, която не се интересува от готовността на човека за едно или друго фатално събитие.

Макар „Докато лежах и умирах“ да не е най-лесната за преглъщане творба на автора, тя със сигурност не отстъпва на „Врява и безумство“, „Светлина през август“ или разкази като „Слез на земята, Моисей“. А прекрасното издание на „Колибри“ е единственото, което книгата би могла да заслужава.