вторник, 25 декември 2018 г.

„Отивам си е възвратен глагол“ от Тайе Селаси


След тази книга се будя задъхана на развиделяване, сънувам сянка, тътен като от вълни.

По страниците на „Отивам си е възвратен глагол“ от Тайе Селаси („Жанет 45“, 2018; превод: Бистра Андреева) човек първо се препъва, после пропада, завлечен от водовъртежа ѝ.
Бащата си отива. Тръгва си първо само от дома, после и от света. Между първото и второто тръгване сякаш няма нищо друго освен болка и измислени светове. Накрая кръгът се затваря.
За няколко часа за читателя няма да съществува нищо друго освен съдбата на семейство Сае – толкова тривиално нередна история, толкова често негласно повтаряща се. И въпреки това магнетична, неочаквана и необичайна.

Куеку, Фола, Олу, Сейди, Кехинде, Тауйо са семейство. Но всички търсят нещо по-добро.  Всеки един от тях –  разрастващ се като самостоятелен тумор в сърцето на един тесен дом, постепенно обвиващ се в мълчание.

Куеку е от Гана, а Фола от Нигерия. Тяхната любов е подобна на спасението, което хиляди ганайци търсят в Нигерия до началото на 80-те. Започнала неочаквано, прекъсната поради нетърпение.

Куеку е хирург, Фола се отказва от всичко, за да се грижи за децата си.

Олу следва стъпките на баща си, Кехинде и Тауйо са красивите странни близнаци, Сейди е Малката, която пренарежда с раждането си света.

Тауйо е непокорната, умната, странната, Кехинде – чувствителният художник. Те и тяхната „тъмна тайна“ ми бяха най-любопитни, но общото е едно.
Всички изпитват една и съща тъга. Когато Куеку си тръгва първия път. И когато избира смъртта си.

„Отивам си е възвратен глагол“ започва с усет към детайла, пулсирайки в свой собствен ритъм, но може би твърде фрагментарно. Разкъсано.

Докато спирането на дъха не вдъхва живот на историята.

Някъде там след 80-та страница се усещаш впримчен, неделим от текста. Селаси успява да създаде колкото фикционални, толкова и пълнокръвни, живи герои. Всеки един от тях е толкова реален, колкото са реални собствените му любов и отчаяние*.

Многопластов, звучащ на няколко болезнени гласа, дебютният роман на Селаси е красив. Селаси пише със сърцето на поет и душата на емпат. Едно семейство, „едно „семейство в безтегловност“ в борба отново да се сглоби“ няма да ви покани на масата си, но ще ви направи част от сложния си, противоречив микросвят, в който има много загуба, но има и смисъл.

„Не може просто вечно да губиш и да приемаш загубата, защото тогава какъв е смисълът?“

В който добрите намерения често водят до пренареждане на историята и до мъка.

„Те бяха дейни и мислещи, и обичащи, и търсещи, и даващи. Но и мечтаещи – най-опасната им черта.
Те бяха жени мечтателки.
Много опасни жени.
Които гледаха на света през големите си змачтани очи и го виждаха не такъв, какъвто беше, „брутален и безсмислен“ и прочие, а по-лошо – какъвто би могъл да бъде или да стане тепърва.
Тоест, ненаситни жени.
Не-угодими жени.
Които от всичко най-много искаха това, което не можеше да имат. Не това, което те не можеха да имат – за такива жени няма такива неща, - а това, което изобщо нямаше как да имаш. И най-лошото: които го поглеждаха и го виждаха такъв, какъвто би могъл да стане. По красив, отколкото той сам вярва, че е възможно да е.“

В който емигрантството е равнозначно на малка смърт и на чувство за непринадлежност. Но и за ново начало.

В който смъртта не се интересува от нищо. Но освен нея има и много живот.

„Отивам си  е възвратен глагол“ е образователен. От него научаваш много за вярванията и историята на Нигерия и Гана. Но най-вече той те прави съпричастен към съдбата на едно семейство. Причинява ти физическа болка от това безкрайно реене, от това търсене в безтегловност.

Роман за всеки ден. Преди да е станало късно. 


*по Пол Елюар





Няма коментари:

Публикуване на коментар

„Литературен обяд“ с Ейлиш ни Гуивна – гурме за душата

E йлиш ни Гуивна е „наше момиче“. Синът ѝ се жени за българка през 2015 г. и след магическата сватба в Пловдив съюзът Ирландия-Българ...