сряда, 6 февруари 2019 г.

„Часовете” от Майкъл Кънингам – да преодолееш самата реалност на света


Часът е точно толкова, колкото трябва да бъде.  Точно толкова, че да е правилното време.

Личен архив
 „Часовете” от Майкъл Кънингам (изд. Intense; превод: Иглика Василева) излезе преди седмица около рожденната дата на Вирджиния Улф в ново издание.

Извън корицата и преди филма, Кънингам е успял да вдъхне живот на история, която се живее само привидно от три героини – Вирджиния Улф я пише някъде там през 1923 година в предградията на Лондон, младата Сара Браун с треперливи пръсти я чете в малкия си апартамент (и не само) в Лос Анджелис през 1949 година, в края на XX век достолепната Клариса Вон  я живее по своя си начин.  Но всъщност „Часовете” е обобщаващо откровение, общо кратно на съдби, които често се делят една от себе си.

„Не съм луд, а угнетен, което е същото.” казва един от главните герои на Роберто Арлт в „Огнехвъргачките”.

Именно за онези – угнетените, лудите, мечтателите и хората не на място е, дишат героините на Кънингам. Чрез техния допир с „Мисис Далалуей” – известния роман на Вирджиния Улф – разказът се обединява в  един-единствен смисъл – в освобождаващото действие в онези решаващи часове, редките мигове на щастие.

Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света независимо от нашия талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се всеки с нещо –  после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците или влизат да се удавят, или взимат хапчета. Повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече  голямато мнозинство, биват поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото, надяваме се на нещо повече. Един Бог знае защо го правим.

 „Часовете” обръща вниманието към свободата по-скоро като природен модел на човешкото. В наратива ще откриете теми, които и до ден днешен се превръщат в кървящи рани в обществото – мястото на жената в семейството и в обществото, правото на избор на партньор и на различна от общоприетата сексуална ориентация, правото да сложиш край на собственото си съществуване. Или тотално да го изкорениш и видоизмениш. В рамките на един ден (всеки в конкретната година) е побрано миналото, бъдещето и настоящето на жената – онзи гръбнак на света. А всяка дума води до събитие.

Докато Вирджиния се възстановява в предградията на Лондон, но бленува да избяга от спокойствието, да се върне към лудостта и гласовете на големия град, докато търси собствената си стойност в свят, в които ако не си достатъчно красив, достатъчно уверен, достатъчно безпардонен, не си достатъчен, една жена чете най-прекрасната разходка на път към цветарския магазин и се опитва да свикне с ролята на домакиня  и майка. Зад домашния уют се крие кошмарът. Втренчването в нещата, дори в направата на една торта, е началото на ужас. Десетилетия по-късно Клариса подготвя празненство за свой умиращ приятел, без да подозира, че полетът му към безкрайността ще бъде по-скоро от очакваното.

Героите на Кънингам са пълнокръвни, живи, напълно завладяващи и обезоръжаващи. Тяхната увереност, че в живота трябва да има и нещо друго, е спасителят и палачът.

И все пак, не можеше да се отърве от чувството за пропуснатите възможности. Защото на този свят нищо не можеше да се сравнява със спомена за влюбените младини.

Снимка: Личен архив
Но най-хубавото, най-утвърждаващото в тази книга е езикът ѝ. Историята се преде със завидна лекота. Всяка една бримка тъга от живота на героите  е поднесена с изящна елегантност, която лишава действието от драма. Животът е такъв, какъвто е. Понякога приличащ на мъртво море. Понякога – на разходка и на букет жълти рози.

Отвъд „ужасната реалност на нещата“[1] е щастието. Нереалното чувстване на живота.

„Часовете” са, за да „обожаваме града, утрото, да се надяваме на нещо повече. Бог знае защо го правим.” Но го правим. И там е „доблестта  да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.



[1] По Фернандо Песоа

Няма коментари:

Публикуване на коментар

„Потъване в мъртво море“ от Антония Апостолова – подари ми неочакван мрак

            Снимка: Личен архив   Беше една мрачна сутрин. От онези, които човек трудно може да понесе, но и трудно   може да отмие ...