неделя, 10 февруари 2019 г.

„Ти, непрестанна новина“ oт Иван Ланджев – „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава



За Иван Ланджев, с когото винаги се разминаваме във времето и пространството, съм чувала какви ли не неща. И хубави, и лоши. Дотолкова много, че понякога ми е приятно, че не се познаваме отвъд дежурното кимване (без да си разменяме „твърде много думи“ ) и неволното пресичане на Фейсбук алгоритми из полето на новините.

Така го чета без(при)страстно. С едната ръка разлиствам предразсъдъците, с другата придърпвам буквите.

„Ти, непрестанна новина“ (изд. „Жанет 45, 2018 г.) „взриви“ литературните среди като неочаквано подарен пролетен ден през зимата и сама по себе си се превърна в новина. Колко непрестанна, предстои да видим. Но ми се струва, че едно е обозримо – Иван Ланджев е напуснал мансардата. И е разчистил сърцето си.

Нали светът е сума от събития,
А не предмети? Услугите са върнати,
Решенията – взети. Гладният и ситият
ако се сетят, могат ли да се прегърнат и
Лицата им какво ще си разкажат?
Истината вън лежи – делфин на плажа,
Цял и непокътнат. Кой ще го прескочи?
Агонията може засега да се отсрочи.

Тези привидно несвързани монолози ваят една цялостна, неразрушима скулптура на любовта във всичките ѝ форми и етапи, на живота като среща между кавър версии и повтарящи се начала и на изкуството като пътешествие из себе си, като любов, която е „в добри ръце“. Сякаш случайно думите просто се стичат по страниците на това слънчево издание, за да завъртят читателя в едно безмилостно море от образи, познати, но винаги нови, тактуващи в свой собствен ритъм:

Всичко на тоя свят се случва за втори път.
Повторно бебето проплаква и повторно
вият псетата под неговата люлка.
Всички птици изпълняват кавър версии.
Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
 чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то само си тактува.



Колкото повече чета (и препрочитам), толкова повече не ми се пише. Не ми се пише за скепсиса, за (само)иронията, не ми се пише за надеждата и за смирението. За митологемите и за оригиналните капитулации пред мислите („правителството на плътта ми се разпада“). За порастването и завръщането към себе си. Но ми се четат. Защото горните сами текат по листите като емисия новини, като хубава история и като любима плоча.

И ако „Ние според мансардата“ не ме убеди, този път съм сигурна.  С „Ти, непрестанна новина“ ще сте в добри ръце. Някъде между поезията и прозата. Между повторенията и откритията. Защото тази лирика на Ланджев владее „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава.





Няма коментари:

Публикуване на коментар

„Литературен обяд“ с Ейлиш ни Гуивна – гурме за душата

E йлиш ни Гуивна е „наше момиче“. Синът ѝ се жени за българка през 2015 г. и след магическата сватба в Пловдив съюзът Ирландия-Българ...