неделя, 26 януари 2014 г.

В недели като тази ,,Вампирът Лестат'' ми е най-снежен

                      Има недели, които са подходящи за бесене, а ако човек не се реши на това преживяване, рискува да се удави. В сняг. Днес *каква изненада* е една такава неделя. И докато чакам някой да екстрадира зимата, в главата ми  валят снежни книги. Безспорно любимата ми е ,,Лавина'' на Блага Димитрова, но за нея писането ми би било безкрайно и болезнено, а умът ми трябва да остане чист до изгряването на луната. И тъй като така и така блогърстването не предполага критика, а по-скоро един ескиз, прелистих тайно нещо, което изигра огромна роля за интересите ми през недалечните ми тийн времена.

        ,,Вампирът Лестат'' на Ан Райс излезе на българския книжен пазар в края на 2012, съвсем по коледно. Спомням си, че преди това досаждах доволно на Благой и Христо от ,,Изток-Запад'' с въпроса ,,Кога бе, момчета, кога?''. Не защото не съм я чела в английски вариант, а защото един  книжен Тома Неверни би предпочел материализираната перспектива за погледа, а и друго си е да прегърнеш вампир за лека нощ. 

       Малко са познатите ми, които не са чували за ,,Интервю с вампир'' (слава на Брад Пит и Том Круз, че оставиха нещо добро за вампирите, ала кой да знае, че идва ,,Здрач''...). Естествено, за всички Лестат е един очарователен злодей, чиято съдба следва според заслугите.
            ,,Вампирът Лестат'' обаче може да ви предложи съвсем нов прочит на историята, който, буквалистично, да ви захапе за гърлото. 
                        Ан Райс грижовно прегръща низгвернатото си отроче и насочва вниманието на читателя към дълбочините му, които в ,,Интервю с вампир'' липсват.

        Лестат започва живота си като огорчен от семейството си и света благородник. Майка му е единствената утеха във вселена от неразбиране, а след битка с осем вълка няма как младежът да остане същият. Последвалата лудост и бягството в Париж, където се отдава на пагубните страсти на театъра и любовта, са стъпки към дара на безсмъртието, даден му от един от най-древните вампири. Нататък пътят  е   непознат и страшен. 

          Забележителен е подходът на Райс към този й герой. Тя го изследва методично като плавно завлича и читателя в надпревара на хиляди емоции и дилеми. Вампирското, чудовищното, и човешкото са в един вечен двубой, а никъде не е скрит отговорът кое би останало. Навярно защото еманацията за звяра в човека е вечна. А и защото архетипно би следвало да помним всичко.
И понеже революциите са модерни, бунтът на гневния Лестат ми се струва изключително актуален в дни на безумие. Сегашната ни история обаче може да се поучи от тази ,,простичка'' хорът-книга, защото липсата на страст е убиец и на най-великите идеи.
А страст при Лестат има в изобилие.

– Луи, аз искам нещо да се случи, искам всичко да се случи! Искам всичко онова, което сме били, да се промени! Какво сме ние сега? Пиявици! Противни, потайни пиявици, чието съществуване няма оправдание! Старата романтика си е отишла. И затова, нека съществуването ни придобие нов смисъл! Жадувам за ярките прожектори тъй, както жадувам за кръв. Жадувам за божествената видимост! Жадувам за война!
             Естетиката, театърът, рок музиката се преплитат в луда въртележка, рушаща всичко по пътя си.

        Интересното е, че Райс успява да вмъкне в 512 страници толкова много митология, религия и история, че дори критично настроените към хорър-жанра да намерят душевно спокойствие сред кориците на книгата.
А възмущението продължава да ехти и чупи стъкла до края й. Разтича се по стъклата и се впива в плътта. И усещането е студено, като за късче зимна вечер. 

Зъбите ми се врязаха във връхчето на езика ми, докато усетих болката и вкуса на горещата кръв. После се наведох ниско и оставих кръвта да покапе на мънички лъскави капки върху устните ѝ. Очите ѝ се отвориха. Виолетовосини, искрящи, те се взряха в мен. Кръвта потече между разтворените ѝ устни и тя бавно издигна глава, за да посрещне целувката ми. Езикът ми проникна в нея. Устните ѝ бяха студени. И моите бяха студени. Ала кръвта бе гореща, и тя струеше помежду ни. 

         Да очаквам ,,Кралицата на прокълнатите'' не смея. Стига ми да гледам ласкаво прекрасната корица, както и  да се мъча да търся грешки в превода на Комата, но почти да не откривам.

         Изобщо. Неделя е ден за бесене. Аз съм принудена да отида да отразя метъл концерт и да се преборя с минусовите температури, но вие си сипете
 чаша червено вино, пуснете си мрачен рок, а после може да споделим опит - вие или аз сме срещнали Лестат из тъмните ъгълчета на душата си.








*рисунките са дело на испанската художничка Victoria Frances

0 коментара:

Публикуване на коментар