сряда, 19 август 2015 г.

"Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков – спасение от грозотата

„Балада за Георг Хених“ от Виктро Пасков (изд. „Христо Ботев“, 1990) е книга, която обичам да препрочитам, когато изпод дланите си виждам само грозота  – книга, далеч не толкова противоречива, колкото създателя си, но също толкова сложна.  
Камерно, в кратката история на едно семейство и един старец Пасков побира битието на цяло поколение. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених, реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самотност, изоставен от своите. Бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност.
Първоначално противоставянето на материално-духовно изглежда опростено, впримчило структурата в коловози, които не предвещават вълнение, но постепенно символите, които оживяват пред очите на читателя, се оказват онези Сенки, които дълго те преследват и те карат да се връщаш към книгата през годините, ей така, за да си припомниш какво значи бедност. Бедност.
Социалните и личните фактори се преплитат в рамките на тези стотина страници, за да скицират ненарушимата връзка между тях и влиянието, което оказват върху формирането на човешката личност. Смазващият механизъм на режима, на социалната неправда е злият демон, който се сраства с душата на героите; който озлобява. Но на фона на всички тези взаимоотношения и връзки, Пасков не осъжда, само констатира достигането на дъното на отчаянието не само на съседите, но и на семейството. Майката, дълбоко унизена от собственото си семейство, и бащата, най-накрая намерил сила да материализира волята си в един бюфет, Рижият с неговото куче Барон, злите езици на квартала – всички те изчезват на фона на връзка, която се създава между младия Виктор и дядо Георги Вълшебника. Спомен, който ще остави дълбока следа у детското съзнание, макар и да бяга далеч от животоформиращо събитие.
Тази среща е по-скоро мистично обяснение за покълването на любовта към изкуството, на неговото въздействие върху духовно чистите души, и сякаш избутва настрани всички останали сюжетни нишки, без да става банална, досадна или твърде предвидима. Чрез образа на Хених Пасков излага своите възгледи относно музиката и изкуството като цяло. Магическият реализъм на новелата си играе с противостоенето на форма и съдържание, връзката между твореца и творбите, между физично и метафизично. Атеистичният нихилизъм на следвоенното поколение и смирената набожност на Хених не се взаимоотричат. От една страна Георг Хених не е светец, а по-скоро алегория на вдъхновението, на одухотвореността, от друга – крайният атеизъм, нахлул в сърцата на софиянци, е това, което запазва връзката с историята и представлява логичен отклик на едно много по-антихуманно решение – решението за война.

Всъщност, „Балада за Георг Хених“ се усеща най-силно само пред лицето на бедността. Там, където си загубил себе си и онова „Алелуя“ при съхраняването на късчето душа е единственото царство, в което намираш утеха и възвръщаш достойнството си.
За времето си „Балада за Георг Хених“ е революционна, а изпод редовете й още може да бъде прочетена онази магия, която кара образите да оживяват, да убеждават, да променят. Тя е буца, която засяда на гърлото при вида на прегърбен старец, просещ на улицата; буцата, която ще предизвика радостта и танцът пред най-елементарни предмети днес, (като бюфет например) и буцата, която усещаме често при сблъсъка с онова най-трудно изкуство – да си човек в живота.

 Друго мнение:




0 коментара:

Публикуване на коментар