четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Целувката на смъртта в ,,Непорочните самоубийства'' от Джефри Юдженидис

Да не съдиш книгата по корицата не винаги е най-правилното решение, когато в ръцете си държиш това: 

Някои книги трябва да бъдат препрочетени поне два пъти, за да е наясно човек дали е нацелил точния момент, в който да ги прегърне.
Признавам, че при първия път, когато се срещнах с ,,Непорочните самоубийства‘‘ на Джефри Юдженидис (ИК,,Жанет 45, 2011), вече бях гледала екранизацията на София Копола от 1999г., изслушала песента на група AIR с кадри от филма, но това, което ме привлече беше корицата - дело на на Райчо Станев.
Освен това декларирам, че и тогава, и при препрочитенето на книгата съвсем наскоро (като не включвам и сблъсъка ми с ,,Мидълсекс“) останах със смесени емоции. Навярно, защото Observer сравнява романа със ,,Спасителят в ръжта‘‘, а аз така и не се научих да обичам точно тази творба на Селинджър (разказите му са великолепни, все пак).
Все пак се подписвам под признанието си, че книгата трябва да се прочете.
Защо  да има трябва при книгите, би ме попитал някой?
Защото ,,Непорочните самоубийства‘‘ наистина прилича на ,,Спасителят в ръжта‘‘ по едно – с разпадането на едно семейство из страниците на романа всъщност се дълбае в деградацията на едно общество.  А разклащането на общите устои оказва влияните върху младото сърце по-силно, отколкото бихте предположили. Защото спокойствието в подобни десетилетия наистина би било признак на лудост.
Подобно  на отронена въздишка Джефри Юдженидис въвежда читателя в света на сестрите Лисбън през погледа на вече пораснали момчета, техни съседи. Години по-късно разказвачите на тази история, се лутат между юношеството и зрелостта и се опитват да си обяснят на пръв поглед необяснимия копнеж по смъртта на пет подрастващи момичета.
Още в самото начало авторът разкрива какво ще се случи:
‚,На сутринта, когато дойде ред и на последната дъщеря в семейство Лисбън, Мери, да посегне към самоубийството – със сънотворни, също като Терийз, - двамата парамедици вече знаеха къде в къщата е чекмеджето с ножовете, и газовата фурна, и трегера в сутерена, през който може да се преметне въже.‘‘
Въпреки това, в стомаха на читателя започват да пърхат едни извратени пеперуди – как е станало, защо. Обзема го една странна превъзбуда, която психологически може да бъде обяснена само с Танатоса, загнезден в недрата на всеки от нас.
Ретроспективно, чрез така наречените доказателства, събирани през месеците наблюдение на сестрите, разказвачите проследяват всяко едно самоубийство. Като по правило, най-малката – Сесилия – изпълнява прекрасно ролята на неуравновесена и неразбрана тийнейджърка, която завършва пътя си триумфално  скачайки от прозореца. Летенето все пак е красиво сбогуване с живота. 

Последват месеци затягащ се родителски контрол, през който четирите живи момичета – Бони, Мери, Терийз и Лъкс – се опитват да дишат и издишат, протягайки ръка към светлината, а междувременно потъвайки все повече в дълбините на смъртността си. Къщата е гробница на младостта, а краят е въпрос на избор:
            ‚,Времето е нещо естествено. Преодоляването му е въпрос на избор.”
,,Непорочните самоубийства‘‘ прелъстява с еротика и откровеност, които не могат да бъдат лесно преглътнати. На пръв поглед ежедневни, миговете на семейство Лисбън разкриват фините моменти в живота, които предначертават фаталности. Силното родителско влияние, сливането на баланса на близки по възраст деца, училищната атмосфера – неща, с които се сблъсква всеки един от нас. А мотивът за еднодневките е пропит във всяка една страница. Колко трае денят на една еднодневка всъщност?
Това, което не ми харесва в романа, се отнася цялостно към стила на Юдженидис. Понякога ми липсва поетиката на изказа, твърде сухо и ежедневно ми се струва излагането на показ на такъв богат свят:
„Усещахме какъв затвор е да си момиче, как да си момиче означава умът ти да е трескав и мечтателен, а накрая  задължително научаваш кой цвят с кой си подхожда. Разбрахме, че момичетата са наши близначки, че всички съществуваме в пространството като животни с еднакви кожи и че те знаят всичко за нас, докато ние не можем изобщо да ги проумеем. Накрая научихме, че момичетата всъщност са дегизирани жени, че те разбират любовта и дори смъртта и че нашата задача е просто да вдигаме шума, който явно ги очароваше.“
В около 230 страници ,,Непорочните самоубийства‘‘ съблича спокойствието и читателят остава само по болката от предсмъртните въздишки на чистотата и свободата в свят, в който ‚,изсичат гори и убиват тюлени‘‘.Самоубийството  дебне, втренчва се в него, не говори – мънка нещо под разбития си от многото отхвърляния нос и чака, разтворило разкривените си спокойни устни, като че ли не е целувало от цяла вечност.



 Още ревюта за книгата може да откриете на:
            http://azcheta.com




                         

0 коментара:

Публикуване на коментар