вторник, 29 април 2014 г.

Онтология на липсите в ,,Места за дишане'' от Емануил А. Видински

       Събуждам се. Отварям очи. Устата ми е зашита в безмълвие. Единствено въздухът ми подсказва, че съм жива. И липсата. Не искам да говоря, отказвам да говоря. Няма.
На всяка една раздяла може да й бъде направен различен онтологичен анализ. Но резултатът от липсата винаги е един и същ – неистово труден опит за вдишване. Спиране на дъха. Още по-трудно издишване. Физическото е единственото, което остава след откъсването на Едно. Наистина ,,адът - това са другите'' (в случая другият (или липсата му)). 
,,Места за дишане‘‘ (ИК ,,Алтера‘‘) от любимия ми български Емануил А. Видински стои до бюрото. За да се ориентирате, то е разположено точно до леглото ми. Тъй като спя  обърната настрани често се оказва първото нещо, което виждам. Както и книгата, с която съм заспала.
     От гореспоменатата ми нагарча. В тялото ми са се образували тежки буци. Като камъни. Слънчевост, ежедневност и меланхолия се бият. А в тази война победители няма.
     Романът е кратката история на една връзка. Или по-скоро онтологията на нейната раздяла. Милена и Константин са малко преди тридесетата си година, но вече им са се случили охладняването, изневярата, неистовата ярост един към друг. А дори и абортът.
        Внезапно Константин, жертва на избора писане или пари, изчезва.
        И всеки започва да диша. Но сам.
     Мъжът оставя света си, напуска работа, отваря вратата  и се лута из софийските улици. Дрехите – винаги нови. Ваната – винаги придружена с Моцарт.
        Милена, неговата съпруга, преглъща празния апартамент. И започва път от този праг. По пътя свиква със самотата, заобиква празнотата и проглежда за малките неща.
        Колкото и свършено да изглежда всичко преди края, след него историята на недовършените любови обсебва ума и притъпява рационалността.
            И такам.
     Романът започна все пак доста трудно. Частта с историята на Константин предизвика у мен смесени чувства (Емо, почти се затвърди само като поет у мен). Ежедневните реплики, смесени с изчистения поетичен изказ, ми се сториха странни. Като кръпки. Но такъв е Константин – циничен, арогантен, недовършен. 
         Но следва неочакван ракурс и  всичко стана плавно. Равно и абсолютно логично. И всяка страница стана по-желана. 
       ,,Места за дишане‘‘ ми спря дъха. После ме накара отново да вдишам, да издишам. И остави усмивка. Без значение какъв е краят. От разказ ,,Аз‘‘ през разказ ,,Тя‘‘ се стига до ,,Ние‘‘ и безплътността е без значение.
     
Предлагам ви да се срещнем на някоя пейка с чаша кафе, на по книга, две. На различни места. За дишане.

Страницата на Е. А. Видински: https://www.facebook.com/pages/Emanuil-A-Vidinski
Емануил А. Видински чете: http://vimeo.com

0 коментара:

Публикуване на коментар