вторник, 6 май 2014 г.

,,Ние според мансардата'' от Иван Ланджев и моментите

                Таванът ми се прострял по очите ми и ми напомня колко точно не живея. Не пуша (вече). Не спя (май). И забравих да измервам дните.
         Броя ги само в книги, често в стихосбирки. И се случва нещо ново. Мъжка вълна залива бреговете на българската поезия. Понякога това ме кара да се смея с глас, подсещайки ме за един конкретен цитат от ,,Герой на нашето време‘‘ от Лермонтов: ,,Откакто поетите пишат и жените ги четат (за което заслужават най-дълбока благодарност), тях толкова пъти са ги наричали ангели, че те наистина в наивността си са повярвали на този комплимент, забравяйки, че същите тези поети за пари са наричали Нерон полубог…". Друг път ме оставя тиха и разбита като кораб след корабокрушение.
         Смесени емоции буди у мен една от последно издадените стихосбирки от ИК ,,Жанет 45‘‘ ,,Ние според мансардата‘‘ от Иван Ланджев. Първо се удрям в името (допреди това неграбнало ме). После обаче прегръщам корицата (дело на Люба Халева). И единственият изход от тези две крайности е  книжното тяло да бъде  обгърнато.
         ,,Ние според мансардата‘‘ е странна на допир. Хубавото при нея е, че следва някаква ясна и относително логична конструкция. Докато половината ни поети предпочитат да забъркват водовъртежи от страсти, Иван Ланджев привидно държи читателя съвсем настрана от своето дълбочинно спускане. Отвесни стени и перпендикулярност. Играта с думи е доминираща, което извежда на преден план метафори и мотиви, не-до-там-популярни-сред-поетичните-ни-среди. 
         Отварям огромна скоба: в стихосбирката (все пак) се открива и Аз- мотив, който е достатъчно откровен, че да нахрани любопитните души:
‘Защо ти е изобщо да заспиваш?Сутрин си провалът в огледалотои можеш да си сигурен, че ти отива“(из „Лекции по естетика при неочаквани случаи“)

         Лошото е, че точно поради играта на думи някои от стихотворенията оставиха изкуствен вкус в устата ми. След първия прочит останах  разочарована с изключения на три-четири още от преди това любими мои попадения. Но хубавото на читател като мен е, че не оставя нещата така. Разбирането е основополагащо при сблъсък с нещо написано. А моментът за разбиране винаги е относителен. При втория прочит нещата се подредиха от само себе си в стаята, която отредих на стихосбирката в главата ми (е, някои стихове още съвсем не зная къде да ги прибера, може би и няма да дойде време да разбера). И прегръдката стана по-топла, макар и да е такава между човек и стена. 

Мисли през сушав сезон
Има и такова остаряване:
житейският опит намалява с годините.
Погледът се избистря, но не от мъдрост,
а от невежество,
чисто като витрина.
Достолепие е произволна дума
от никога неотварян речник.
Не може да се каже за походката ти.
Изобщо, малко може да се каже.
Гърбът е видимо превит,
но е такъв отдавна. Не е от сега и
не заради тежест – в някакъв момент
решил си да постъпиш по-практично.
Никой не те вини.
Ти притежаваше автомобил.
Читател бе на сутрешната преса
и не беше меломан.
Днес имаш точно три истории,
но все разказваш тая
за пияните руснаци.
Не си забравял да гласуваш.
Все по-рядко разпознаваш дъщеря си.
Четеш една и съща книга
за народна медицина,
опитваш се да размотаваш лодкаря.
И никой не те вини.
Но смъртта е най-малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по-страшна мисъл:
че ти май нямаш
никакво оправдание.

            Хубавото на ясната подредба на мислите е, че оставя усещането за уют, дори когато нещата са отчайващо счупени:

Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.
Стремежите и дрехите са стари.
Постъпката –
момчешка глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.
Аз също знам: да стъпвам е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.

            Спирам с блогърските си бълнувания. Всяка сграда е само част от квартала, а вие може би ще откриете свои  непознати такива в ,,Ние в мансардата‘‘ от Иван Ланджев. Това може да бъде и момент при самото представяне на стихосбирката на 07.05.2014 (сряда), от 19.00ч. в театралната зала на СУ. Аз физически отсъствам, но обещавам да гледам през прозореца. И съвсем не със свъсен поглед изпод очилата.


Още мнения:
           
           
           

             

0 коментара:

Публикуване на коментар