понеделник, 7 април 2014 г.

Антология на човека с ,,Записките на Малте Лауридс Бриге'' от Райнер Мария Рилке

"Любовта е това: две самоти, които се срещат, пазят се една друга и се приветстват."
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ


        Няма самота, която да ми е по мярка, няма тишина, която да не ме боде. Дишането ми е подобно на градушка, която чупи прозорците, убива белите гълъби и изкривява броните на колите. Загръщам атавистичния си страх и немското ми пребиваване се преосмисля с... Рилке.
        Преиздаването на ,,Записките на Малте Лауридс Бриге‘‘ (изд. ,,Лабиринт‘‘, 2013) от Райнер Мария Рилке е един от случаите, които връщат надеждите ми в българските книгоиздатели. Този малко познат на българските читатели роман с право може да се нарече един от най-красивите четива, писани някога.
        De facto, използването на термина ,,роман‘‘ не е съвсем препоръчително, немската критика правилно подхожда към ,,Записките на Малте Лауридс Бриге като към ‚,книга-проза‘‘, тъй като езикът на автора е толкова поетичен, а сюжетната линия е толкова бягаща от строгата логика на фабулата, че друго определение само би натоварило творбата с очаквания и критерии, далеч, далеч от създаденото.
        Разказът започва с живота на Малте Бриге в Париж, следва ретроспективна втора част, посветена на неговото детство, за да завърши с ескизите му върху събития от  човешката история.
        Този своебразен дневник жонглира с емоциите, дълбае с упорство мислите, гневи се, тъжи, радва се. Всяка страница вдишва и издишва, а сърцебиенето на книгата е осезаемо при всеки детайл на големия град, при всяко разочарование или мечтателно излитане. 
        Структурата на ,,книгата-проза‘‘ е по своему оригинална. Няма последователност, взаимовръзките са летежни перца, а мотивите са подобни на цветни петна, които, обаче, попиват дълбоко в кожата.
        Самотата и любовта вървят ръка за ръка, градът е мащеха и баща, а спомените засилват усещането за единичност. Автобиографичните мотиви създават усещането за реалност, а образите стават плътни. 
Не, той ще си тръгне. Ще си тръгне, докато всички те са заети например с това да отрупват масата за рождения му ден с онези зле отгатнати предмети, които за пореден път трябва да наваксат пропуснатото. Ще си тръгне завинаги. И едва много по-късно ще му стане ясно колко непосилно е било решението никога да не обича, за да не налага на никого ужасяващата роля на обичан. Тази мисъл ще му хрумне след години и ще се окаже, че както много други намерения, също е била неизпълнима. Защото в самотата си той отново и отново е обичал и всеки път се е раздавал докрай, измъчван от неизразимата боязън за свободата на другия. Постепенно се е научил да озарява с лъчите на чувството си предмета на своята обич, вместо да разкривява очертанията му. Разглезил се е от опиянението да съзира през прозирната фигура на любимата онези далнини, които тя е разкривала пред ненаситното му желание да я притежава. А после нощи наред е плакал в копнежа си сам да стане прозрачен пред лъчите на нечие чувство. Ала любима, която отстъпва, все още не е любеща. О, безутешни нощи, в които изобилните му дарове са се завръщали на отломки при него, натежали от минало. Как си е спомнял в такива мигове за трубадурите, които вече не са се страхували от нищо друго, освен от това да бъдат чути. Давал е всичките си спечелени и умножени пари, само и само да отдалечи във времето това прозрение. Наранявал ги е, като се е разплащал грубо с тях, от ден на ден все по-уплашен, че те може би ще се опитат да приемат любовта му. Защото вече бил изгубил надежда, че ще открие онази жена, която ще разчупи обвивката му.
Дори по времето, когато беднотата всекидневно го стряскала с все нови и нови несгоди, когато опустошеният му мозък се превръщал в любимо убежище на страданието, когато навсякъде по снагата му гнойните язви разтваряли очи срещу мрака на неволите, когато му причернявало от бедите, в които те го били изоставили само защото им бил ближен – дори тогава, след като дойдел на себе си, той изпадал в ужас, че ще му отвърнат с взаимност. И как ли можела цялата тази безнадеждност да се сравни с наситената горест на онези прегръдки, в които всичко се изгубвало? Не се ли будел той с чувството, че е лишен от бъдеще? Не обикалял ли безпаметен и без право на никакъв риск? Не обещавал ли стотици пъти, че няма да умира? Може би упоритостта на този ужасен спомен, който непрестанно се появявал, за да брани мястото си, помогнала на живота му да се самосъхрани сред отпадъците.
        ,,Записките на Малте Лауридис Бриге‘‘ от Рилке първо ме притихна, изтика ме до ръба, от който можех да видя само силуета на един светещ град, който не ме очаква, а след това безцеремонно и със стихове на уста ме бутна в бездната. Първоначалният ми писък бе на страх. Но това бе преди да разбера, че всъщност тази книга ме е накарала да летя.
       
       



0 коментара:

Публикуване на коментар