Разходка из ,,Обратната страна'' на сърцето с Радостина Ангелова

Всяка вечер падам в безтегловност
и сънувам те по жиците,
по мостове от безкрайна синьост,
все прегръщащ в нереалност птиците.
(Все извит от викове в бемоли
и зовящ въздишни мигове,
скрит където някога се молих,
раждайки от себе си проклятия и стихове)

         Когато прекрасната Милена Ташева (ИК ,,Жанет 45‘‘ и ,,Аз чета‘‘) ми препоръча ,,Обратната страна‘‘ на Радостина Ангелова, най-уверено й заявих, че не ми се чете за любов. Бях на представянето на ,,Виенският апартамент‘‘, чух всички хвалебствия на познатите ми, дори потроших един Canon 450 D по време на откровение за книгата при едно лудо бягство от реалността в Копривщица, но си наложих да не я чета. Следсесийният книжен глад, както и все пак настойчивите думи на Мила все пак ме прелъстиха. И ето – след цял ден нервно въртене около орбитата ми се събирам в белия лист и пиша. А ,,който пише, той споделя посредством словото своята самота‘‘ (Едмон Жабес).

         Някога една от първите ми тръпки се оказа срещната по интернет, съвсем случайно, забила се в историята ми  невинно, като приятелски светещ в зелено  прозорец на екрана на лаптопа ми. После дойдоха дърветата, поезията, филмите, звездите и нощното криене по паметниците. Излишно е да казвам, че не се получи. Понякога просто не се получава. И после имаше други поезии и други звезди.

         Все пак въпросните ми днес изплуваха в главата ми –  далеч от родината за още малко, нежелаеща да чете за любов и на обратната страна на пишещите – а сякаш целият ми литературно-любовен живот (за мен литературата е любов)  се сля в тесто, което само мълчанието на цигарата и чашата розе може да омеси.

         За всичко, естествено, е виновно времето. И ,,Обратната страна‘‘. Каквото отвън, такова и отвътре.

         ,,Обратната страна‘‘ е третият роман на Радостина Ангелова. Без да мога да сравня, рецензията ми би била необективна. Но една книга или я усещаш, или не. В случая, обаче, написаното напипва теб. Плъзга нишки по цялото ти тяло, захапва нежно и влиза под кожата ти, докато не стигне до най-интимните кътчета на душата ти.

         Това не е книга за любов. Това е книга за откровението. За писането, за литературата, за споделянето, за самотата... за себе си. Атмосферата й те подхлъзва и изпраща в меланхолии, прелъстява сетивата и разсъблича мислите.

         Светът се завърта, когато Юлиана, която превежда и пише стихове и междувременно пази ревниво подредения си свят, подновява контакт със стар съученик, който в момента преживява своя миг  писателски успех във Великобритания и Шотландия. Зелената светлина на чата се превръща в източник на топлина и споделеност за двамата, докато съпругът на Юлиана – Стефан  е командирован надалеч като пилот, а доста по-младата от Ник Изабела разлиства и прегъва емоциите и търпението му, докато лекува разбитото си от друг сърце.

         През повечето време фабулата се разгръща под формата на диалог между двамата писатели, които споделят вдъхновение, търсят мнение, разменят саркастични забележки или се утешават като стари приятели. Всичко това в рамките на часовата разлика от два часа между Единбург и София, запарването на чая и запалената цигара от мисли.

         Навярно всеки е имал такива среднощни разговори – разговори, в които голотата на казаното не плаши, когато задръжките падат и потоците от емоции се превръщат в черно-бели букви, оградени от малък прозорец и понякога прекъснати от жълт емотикон.

         Ако от това оставате с впечатление, че книгата наистина е просто любовна и женска, ще сбъркате. Съвсем обективно погледнато това е книга за облога на самотата, за облога между изгрева и залеза, между горчилката и искреността; книга за литературата и откровенията:

         ,,Раслите на припек са облагодетелствани от късмета си, но само до деня, в който бъдат засенчени от хищна птица или облак. Тогава не знаят какво да правят със себе си: започват да се мятат, опитват се да скъсат дори корена си, само и само неволята им да приключи. Готови са да умрат, но не и да затворят очи, не и да прикрият душата си с ръце и да изтърпят болката... Защото болката, както и радостта, е само временна, но това е добре известно единствено на другите – на онези, порасли на сянка.‘‘

,,Реши ли животът да гръмне, прави го внезапно – като цунами, за което системите за брегова охрана не са подготвени. Някъде в дълбокото се случва онази неповторимаалхимия, резултатът от която е непредвидим: не се знае дали ще създаде злато или ще изгори до кост. Тътенът пристига само един птичи мах преди взрива и широко отворените зеници запечатват всеки миг от тук нататък, но мозъкът отказва да запомня. Отказва, а сънят и безвремието го оборват. После остава главоболието и някакво далечно успокоение, че взривът не е разрушил къщата, а само превърнатия на бунище заден двор.‘‘

         ,, Но у нас, т.е. у вас има достатъчно талантливи хора, които не могат да изкарат пари дори за хляба си с писане. Камо ли за сирене... И всеки ще ти обясни, че това е заради малкия пазар, екзотичния език, бедността на хората, които – не че не искат, но не могат системно или изобщо да купуват книги... Може и така да е. Аз, в крайна сметка, съм далеч от толкова години, че не мога да анализирам или критикувам ситуация, която не познавам. Но представи си – идвам аз, издават ми книга на български и започват да ме венцеславят... Защо? Таланти като мен ще намериш поне още сто! Нека тях издават, мене вече има кой да ме издава: просто имах куража, късмета и парите – ако щеш, да се окажа там, където съм и да създам някакво име. И това е, което ме интересува.
– В Англия едва ли има само сто човека, талантливи колкото теб. Вероятно са повече...– Естествено! Даже малката пикла Изабела ме слага в джоба си, ако говорим за поезия. Иначе – житейски – пак ме слага в джоба си, но там аз съм идиотът. Това обаче е друго... Виж, Джули, тук между мен и останалите, които може дори да са по-добри от мен, започва битка, в която от един момент нататък, след пробива, казано просто, не съм сам. Имам литературен агент, агентът има пиар, издателството, което ме издава, има пиар... те се грижат около името ми да се шуми, а в замяна аз само трябва да играя по свирката им. Веригата е така дълга, че един автор, дори да е започнал романа си със съзерцание на нощното небе, толкова бързо излиза от това състояние, че нямаш представа! Аз не съм друго, освен продукт. Не по-различен от един поппевец или актьор. Е, не съм толкова добре платен, за жалост, но литературата си остава камерно изкуство на фона на киното и съвременната музика. Така че не се сърдя... Колко обаче хора, мислиш, са готови да се превърнат в продукт? Защото за славата мечтаят мнозина... И тя се постига по-бързо или по-бавно, но сложното започва после. Славата е като място, към което пътуваш съвсем осъзнато, а после разбираш, че може би не е било добре изобщо да стигаш. Има и такива места.‘‘

         Рядко ми се случва да искам да взема химикал, цветен молив или каквото и да е, за да причиня на книжното тяло пълно унищожение, отбелязвайки и изтръгвайки от него всяка буква, всяко вдъхване. Но с ,,Обратната страна‘‘ това ми се случи. Ако трябва да изброя изреченията, които ме разровиха отвътре, най-вероятно ревюто ми би се превърнало в един своеобразен копи-пейст на романа.

         Колко различни любови има и колко вдъхновение и болка? Колко е срамът, колко е егоизмът, колко е човечността и искреността, която човек може да си признае. Написани съвсем неестетически стоящи, няма как да предам тези въпроси по друг начин, без да искам съвсем да ви разкрия поезията в книгата. А романът определено представлява среднощно признание, среща с огледалото на Аз-а и избора между личното и чуждото щастие, между правилното и неправилното:

„Никога не е било лесно. Но колкото повече остаряваш, толкова повече болката изглежда се увеличава. Като си млад – болка има само при раздялата. С възрастта болката се появява май още с влюбването – заради хилядите въпроси „за“ и „против“, заради неспособността да загърбиш рационалното и да се оставиш само на течението. Имаш вече какво да губиш – понякога семейство, понякога кариера, власт, пари, авторитет… все неща, към които си се стремял, преследвал си ги. А и в крайна сметка вътре в себе си знаеш, че пак ще се стигне до раздяла, която започваш да преживяваш едва ли не от самото начало.“

,,Притихването на душата е като съвършена мелодия от седем нотни знака: шест паузи и тон, който звучи в синхрон със сърцето.”

         Камерното звучене на романа приобщава, ядосва, примирява, огрява най-тъмните ъгли на сърцето, дави с приливите и отливите на неспокойствието. Героите са изградени плавно, психологически издържано и правдоподобно. Всеки читател би могъл да бъде на мястото на даден от персонажите в творбата. Сюжетната линия също не страда от натрапващи се пролуки, може би неизменно присъстващата цигара и чай са повторенията, които ме подразниха, но приемам възможността цигарата да се сраства с теб, когато си заклещен в нервното очакване. Да си влюбен в двама души едновременно поставя пред кръстопът, а още по-трудно е непоемането на който и да е от двата пътя и поемането обратно към вътрешните ад и пустота.

         Не мога да възхваля творбата до ранг ,,класиката на класиките‘‘, нито като най-оригиналното произведение на света, което съм чела (до момента). Но нито мисля, че авторката е целяла това, нито мисля, че подобно нещо е нужно, за да бъде едно произведение безкрайно човешко и по житейски поетично. Защото, както казва Ник, ,,животът наистина е страхотен автор... но писателите могат да го редактират според вкуса си.‘‘  

         ,,Обратната страна‘‘ на Радостина Ангелова проследява паралелно, глава по глава, ескиз от живота на двама творци, двама непознати, които споделят мигове (макар и онлайн), двама приятели и двама влюбени, а всъщност реди ребуса на живота на всеки един от нас. Ребус – изпълнен с неочаквани обрати, с изгреви и залези и с повече от две страни. Защото при облога на две самоти, лишени от онова entre nous, което *остава оттатък гласа, оттатък света*, се оказва, че няма печеливши.

А аз не сънувам ръката ти,

 просто плътта ми се бунтува.

Приказно ревю на Мила Ташева:

http://azcheta.com/