Впримчена
съм в клишето на завръщането. Сякаш вечно – началото и краят ми са две
огледала, които се гледат едно друго и звучат като малка нощна музика.
Днес
съм една Сабина. Която бяга. Изменник спрямо собствената си страна, спрямо
собственото си семейство, спрямо собственото си отражение. Мосю* казва, че ,, съвършен е само онзи, за
когото целият свят е изгнание, чужда земя и бягането е само стремежът навсякъде
да сме на тази terra aliena, необезпокоявани, безметежни - в чуждостта на
всички изкушения‘‘. А ако бягаме, защото искаме да станем чужди, да пречистим
себе си, потапяйки се в незнание, откачащо ни от вечната принуда на света,
околните и шума на деня, то аз бягам, забождайки игли под ноктите си.
Затова
от два дни си припомням тежестта на избора и ,,Непосилната лекота на битието‘‘ (ИК ,,Колибри'') на чешкия автор Милан Кундера.
„Уникалността на Аз-а е скрита именно в
непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само
онова, което е общо за всички хора. Индивидуалният Аз е онова, което се
различава от общото. Тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди,
онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят,
завоювано.“
Четири уникални Аз-а разгръщат не въпросите, а
отговорите, грубата и двузначна трактовка и философия на Кундера относно
различията на различните светове. Мосю на няколко пъти ме попита – Сабина или
Тереза; Франц или Томаш. Подобен въпрос е напълно равнозначен на въпроса ,,Да
бъдеш или да не бъдеш‘‘. Аз съм била и Тереза, и Сабина. Била съм и с Томаш, и
с Франц. И накрая всичко се оплита в свят, чиято красота е породена от измяната
и бягството срещу себе си.
Трудно е да се пише текст за ,,Непосилната лекота
на битието‘‘. Това е лека книга, която тежи с философията и психологията си.
Кундера изгражда един преплетен любовен четириъгълник,
който в крайна сметка се оказва едно общо Аз, а независимите битиета изначално
се връщат към едно разпнато минало – едно Аз за причините за едно или друго
решение, за смисъла и ценността на живота, за доверието между душа и тяло, за
секса, за доверието между хората, за случайността, за изневерите и накрая за смъртта.
Още по-трудно става, когато белетристът изведнъж се
оказа един от новите ,,модни‘‘ автори, а трактовките върху романа са повече от собствените
му страници. Въпреки това днес книгата е това, а героите ми се струват повече
от близки.
В седем части и една наглед абсолютно ежедневна
ситуация чешкият писател разглежда антиподната двойка лекота-тежест като правото
на грешка - изначално качество на човешката участ.
„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да
започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме
наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си
женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се
запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на
хората е планета на неопитността.”
Животът като любопитство към кича или бягство
от него, както и като безкрайно завръщане към една любима грешка е един огромен
син буркан. И само чрез чупенето му осъзнаваме тежестта от липсата му.
,,Непосилната лекота на битието‘‘ от Милан
Кундера е четиво, което препрочитам и преоткривам постепенно, сякаш за изследването му ми трябват постоянни
допълнителни гънки по душата и по тялото ми. И всеки път съм различна.
Мосю, днес съм Сабина. Изневерявам на бягството
срещу огледалото. И се завръщам.
*Нощното ми мълчание
Новата корица е странна, доста по-дискретна в посланието си от предишната (която пък беше само една възможност сред множество други "изгорели клечки" - останалите издания на Кундера). Загубата на лицето е изведена на преден план, както и вечната размяна на ролите и метаморфоза на различните ценностни контексти - мъжко/женско, лекота/тежест, душа/тяло, Тереза/Сабина, Томаш/Франц и обратното...Усещането е, че всичко се случва "отвъд" (животът е другаде) - зад паравана, зад идиотското зелено на завесата. Отвън са останали само преобърнат чифт ръце и крака, само "външното", също в достатъчна степен маскирано и остранено, само привидността - Schein, само първият, "лекият" прочит на книгата. Защото животът в истина е винаги животът без публика, както казва Сабина - животът зад завесата, където мъжът и жената отдалечавайки се един от друг, постепенно намират себе си. Изводът: "всеки срещу всеки и Бог (Системата, Кичът, Принудата) срещу всички - ако се парафразира заглавието на филма на Вернер Херцог.
ОтговорИзтриване