събота, 2 август 2014 г.

Завръщане с ,,Непосилната лекота на битието'' от Милан Кундера

Впримчена съм в клишето на завръщането. Сякаш вечно – началото и краят ми са две огледала, които се гледат едно друго и звучат като малка нощна музика.
Днес съм една Сабина. Която бяга. Изменник спрямо собствената си страна, спрямо собственото си семейство, спрямо собственото си отражение.  Мосю* казва, че ,, съвършен е само онзи, за когото целият свят е изгнание, чужда земя и бягането е само стремежът навсякъде да сме на тази terra aliena, необезпокоявани, безметежни - в чуждостта на всички изкушения‘‘. А ако бягаме, защото искаме да станем чужди, да пречистим себе си, потапяйки се в незнание, откачащо ни от вечната принуда на света, околните и шума на деня, то аз бягам, забождайки игли под ноктите си.
Затова от два дни си припомням тежестта на избора и ,,Непосилната лекота на битието‘‘ (ИК ,,Колибри'') на чешкия автор Милан Кундера.  
„Уникалността на Аз-а е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само онова, което е общо за всички хора. Индивидуалният Аз е онова, което се различава от общото. Тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.“
Четири уникални Аз-а разгръщат не въпросите, а отговорите, грубата и двузначна трактовка и философия на Кундера относно различията на различните светове. Мосю на няколко пъти ме попита – Сабина или Тереза; Франц или Томаш. Подобен въпрос е напълно равнозначен на въпроса ,,Да бъдеш или да не бъдеш‘‘. Аз съм била и Тереза, и Сабина. Била съм и с Томаш, и с Франц. И накрая всичко се оплита в свят, чиято красота е породена от измяната и бягството срещу себе си.  
Трудно е да се пише текст за ,,Непосилната лекота на битието‘‘. Това е лека книга, която тежи с философията и психологията си. Кундера изгражда един преплетен любовен  четириъгълник, който в крайна сметка се оказва едно общо Аз, а независимите битиета изначално се връщат към едно разпнато минало – едно Аз за причините за едно или друго решение, за смисъла и ценността на живота, за доверието между душа и тяло, за секса, за доверието между хората, за случайността, за изневерите и накрая за смъртта.
Още по-трудно става, когато белетристът изведнъж се оказа един от новите ,,модни‘‘ автори, а трактовките върху романа са повече от собствените му страници. Въпреки това днес книгата е това, а героите ми се струват повече от близки.
В седем части и една наглед абсолютно ежедневна ситуация чешкият писател разглежда антиподната двойка лекота-тежест като правото на грешка - изначално качество на човешката участ.
„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.
Животът като любопитство към кича или бягство от него, както и като безкрайно завръщане към една любима грешка е един огромен син буркан. И само чрез чупенето му осъзнаваме тежестта от липсата му.
,,Непосилната лекота на битието‘‘ от Милан Кундера е четиво, което препрочитам и преоткривам постепенно, сякаш  за изследването му ми трябват постоянни допълнителни гънки по душата и по тялото ми. И всеки път съм различна.
Мосю, днес съм Сабина. Изневерявам на бягството срещу огледалото. И се завръщам.


*Нощното ми мълчание





1 коментара:

Alexander Litostenov каза...

Новата корица е странна, доста по-дискретна в посланието си от предишната (която пък беше само една възможност сред множество други "изгорели клечки" - останалите издания на Кундера). Загубата на лицето е изведена на преден план, както и вечната размяна на ролите и метаморфоза на различните ценностни контексти - мъжко/женско, лекота/тежест, душа/тяло, Тереза/Сабина, Томаш/Франц и обратното...Усещането е, че всичко се случва "отвъд" (животът е другаде) - зад паравана, зад идиотското зелено на завесата. Отвън са останали само преобърнат чифт ръце и крака, само "външното", също в достатъчна степен маскирано и остранено, само привидността - Schein, само първият, "лекият" прочит на книгата. Защото животът в истина е винаги животът без публика, както казва Сабина - животът зад завесата, където мъжът и жената отдалечавайки се един от друг, постепенно намират себе си. Изводът: "всеки срещу всеки и Бог (Системата, Кичът, Принудата) срещу всички - ако се парафразира заглавието на филма на Вернер Херцог.

Публикуване на коментар