събота, 23 август 2014 г.

Да бъдеш с ,,Баба Яга снесла яйце'' на Дубравка Угрешич



         Издателство ,,Панорама’’ могат да се засрамят от себе си:
1.       За пореден път искам да открадна тяхна корица за стената си;
2.       За пореден път ме карат да "олекна" финансово просто защото НЕ МОГА, без да имам тази книга;
3.       За пореден път грешките им са по-малко, отколкото ми се ще, та да мога и тях спокойно да подложа на сеч в ревю.

Макар и тази седмица издателството да прегърна поредната ,,подозрителна’’ книга на непознат за мен автор, корицата, дело на Капка Кънева, бе достатъчно основание да поискам да прочета ,,Баба Яга снесла яйце’’.
Фактическото положение: автор на книгата е хърватската писателка ДубравкаУгрешич. На читателите тя може би е позната с други свои творби, сред които „Форсиране на романа-река“, „Културата на лъжата“, „Музеят на безусловната капитулация“, „Четенето забранено“, „Няма никой вкъщи“  (признавам, на мен не ми бе). Настоящо издаденият ,,Баба Яга снесла яйце’’, пък, е постмодерен роман, част от международния проект „Митове“ на английското издателство CanongateBooks.
След тези около 270 страници в съзнанието се е загнездила пълната убеденост, че това е най-оригиналният прочит на познатата вещица, с чиято сянка са покрити детските ми страхове.
Романът е разделен на три части. Първата Иди там – не знам къде,донеси онова – не знам какво представлява разказ за едно пътуване до Варна. Автобиографичните нотки са неизбежни, тъй като майката на писателката е родом от морската ни столица. Външното влияние върху миркокосмоса майка-дъщеря се оказва наша сънародничка – Аба, току що завършила студентка по славистика и ревностен фен на писателката.
Приятен момент в тази история за хората с печата на вечния глад за обич е, че всеки един от героите, в случая по-точно героините, е дяволски дразнещ на моменти. Писателката изглежда твърде арогантна и високомерна, Аба твърде досадна и инфантилна, а майката – просто твърде... стара.
Втората част Питай, ала знай,всяко питане не води на добър край предлага ново пречупване на образа на Баба Яга през очите на пенсионирания Арнош Козени и неговите три нови приятелки – Пупа, Беба и Кукла.
- Жалко… - въздъхна пенсионираният адвокат. – Знаете ли, че ден след ден следях какво се случва във вашата нещастна страна… Колко жалко! Ех, какво да се прави, държавата се разпадна, но може би така е трябвало. Сигурно не е струвала…
- Държавата си струваше, и още как, ама хората бяха лайна! – отсече Пупа.
- Което само доказва, че на практика историята не е учителка на живота, както ни уверяваха нашите родители – обобщи примирително Арнош Козени.
- Тъй си е – съгласи се Беба и се изчерви. „Божичко“ – помисли си, „защо все ще изтърся някоя глупост…“
- …което пък може да е за добро, защото иначе нямаше да има живот! – продължи разпалено Арнош Козени.
- Какво имате предвид? – попита Кукла.
- Много просто … Повечето хора имат твърде печален опит със своите родители, но все пак раждат деца, нали?
- Това не е въпрос на решение, а на биологично програмиране. Ние затова и съществуваме, за да се размножаваме… - каза Пупа, която за кратко се отърси от дрямката си.
- Ами любовта? Къде е тогава любовта? – запита Беба.
- Сложен въпрос… - подхвана Арнош.
- В яйцето! – изтърси Кукла.
- В какво яйце? – оживиха се Беба и Арнош.
- Нали знаете руската приказка… Иван се влюбил в една девойка, обаче за да се влюби и тя в него, трябвало да намери къде е скрита любовта й. И вървял той през седем планини и седем долини и стигнал до морето. Там растял дъб, на дъба имало ковчеже, в ковчежето заек, в заека патица, а в патицата яйце. В него била скрита моминската любов. Девойката трябвало да изяде яйцето. И тогава в сърцето й щяла да пламне любов към Иван…
- Посланието на тази приказка е, че любов не съществува. Защото никой няма нито сили, ни време да измине целия тоя път… - каза Беба.
- Затова пък хората имат секса… - отбеляза Арнош.
- Сексът е любов за бърза консумация… - възрази Беба.
- Сексът е експресна лотария, съкратена версия на търсенето на яйцето… - каза Арнош.
- Ах, няма нужда да ми разправяте, аз съм дете на сексуалната революция… - изтърси Беба и си прехапа езика.
- Цяло щастие е, че тази революция не те сполетя още в детска възраст – подхвърли жлъчно Кукла.
- Всяка революция изяжда децата си – обобщи Арнош.
- Аз съм жертва на сексуалната революция – поправи се Беба.
- Не ми приличате много на жертва… - възрази любезно Арнош.
- Какво знаете вие за жертвите и саможертвата? Вие сте мъж. Саможертвата спада към женския ресор… - намеси се Кукла.
- Възможно е… Но понеже споменахте руските приказки, ето още един руски пример. Пушкиновата поема „Руслан и Людмила“. Знаете съдържанието: Смелият Руслан тръгва да търси прекрасната Людмила, отвлечена от злия магьосник Черномор… Впрочем мен винаги ме е привличала една по-второстепенна сюжетна линия… - каза Арнош Козени.
- Коя? – попита Беба, която хал хабер си нямаше нито от Пушкин, нито от поемата.
- По пътя си Руслан попада на пещера – продължи Арнош, - а в нея живее мъдър старец. Той разказва на момъка своята история. Като млад пастир се влюбил в прекрасната девойка Наина, ала тя отхвърлила любовта му. Отчаян, пастирът напуснал своя роден край, събрал дружина, отплавал по море и десет години воювал из чужди земи. И тогава, измъчван от любовен копнеж, се завърнал обратно и донесъл на Наина дарове: окървавения си меч, корали, злато и елмази. Ала девойката го отблъснала повторно. Унизен, нашият герой „с душа за обич жадна“, както го нарича Пушкин, решил да покори Наина с магия и затова прекарал времето си в самота, в изучаване на тайните науки на чародеите. И когато накрая открил и последната от „най-страшните природни тайни“, ударила ослепителна мълния, надигнала се страшна буря, земята започнала да се тресе под нозете му – и пред него се появила гърбава старица с възпалени очи и посивяла коса. „На скръбна старина картина“, казва Пушкин. Това била Наина… - завърши Арнош и направи многозначителна пауза.
- И какво станало после? – подканиха го нетърпеливо Кукла и Беба.
- Изпълнен с ужас, старецът заплакал и възроптал нима е възможно това да е неговата любима, къде изчезнала хубостта й, нима било възможно небесата тъй страшно да са я променили. И я попитал колко време минало от последната им среща. Наина му отговорила:
            „Четирдесет години има –
            чух съдбоносния й глас, –
            седемдесет навърших вече.
            Какво да правим – младостта
            остана някъде далече;
            за нас отмина пролетта –
            с теб остарели сме, човече.
            Но, мили мой, не е беда,
            че младостта е отлетяла
            и че отдавна съм, е, да,
            прегърбена и побеляла;
            напуснаха ме с младостта
           пъргавината, нежността;
           но пък (бърбицата откри ми)
           магьосница съм аз, любими!”

Арнош рецитираше на руски със силен чешки акцент. Може би точно по тази причина Кукла и Беба нямаха проблем с разбирането на текста.

- И какво става по-нататък? – попитаха.
- По-нататък ли? Хм… - продължи Арнош, - следва доста любопитна и от психологическа гледна точка много убедителна ситуация. Наина казва, че едва сега е осъзнала, че сърцето й „за страсти е родено” и го зове в прегръдките си. Ала старецът е дълбоко отвратен от вида на своя „побелял кумир”...

„И моят побелял кумир
от нова страст към мен пламтеше
изкривило уста в захлас
изчадието с гробен глас
без срам в любов ми се признава.”

- Старецът отказва да признае реалността – продължи Арнош. – Той побягва от Наина и решава, че по-добре да живее в пустинята… При това обвинява грозно Наина пред Руслан, че „късната любовна страст, разсърдена, превърнала в злоба“
Арнош издуха ефектно дима от пурата си.
- Тъй, тъй, дърта вещица – каза Пупа, която се изтръгна от дрямката си.
Всички се засмяха. Освен Беба…
- Наина се извинява за своята грозота. А пък старецът не се смята нито за грозен, нито за стар! – каза тя.
- Каква мизогиния! – възкликна Кукла. Очевидно и тя беше приела навътре историята с Наина.
- Съгласен съм… - каза Арнош.
- Жените във всичко са по-милосърдни от мъжете!
- Прави сте – потвърди Арнош.
- Изкуфял дъртак! – рече огорчено Беба, която все още предъвкваше в мислите си образа на стария мъдрец.
- Какво друго й остава освен да се превърне във вещица! – добави Кукла, която наум продължаваше да протестира от името на Наина.
- Целият ни живот преминава в търсене на любовта, която вие, Кукла, по примера на руската приказка дефинирахте като – яйце. Нашето дирене е осеяно с много капани, които ни дебнат по пътя. Един от най-опасните е времето. Достатъчно е да закъснеем за миг и вече сме пропуснали щастието.
- Този истински миг се нарича смърт, скъпи мой Арнош, оргазъм, от който повече никога не се събуждаме. Защото логиката на любовта е да завърши със смърт. Но тъй като никой не иска да приеме тази опция, принудени сме да си носим последиците. Старостта е просто една от тях… - каза Беба.
Всички се смаяха от нейното красноречие.
- Остава ни само изкуството на достойното остаряване… - заключи Арнош.
- Достойното остаряване е пълна бълвоч! – обади се Пупа и сложи точка на разговора.
Вече беше доста късно и малката компания реши да се разотиде. Арнош Козени изпрати дамите до асансьора, целуна ръка на всяка от тях и преди да се затвори вратата на асансьора, им изпрати и въздушна целувка.
Вътре Беба каза:
Он обольстил меня, несчастный!
Я отдалась любови страстной.
Изменник, изверг! о позор!
Но трепещи, девичий вор!
Кукла и Пупа я слушаха изненадано.
- Ти знаеш руски?! – запита Кукла.
- Не. Отде ти хрумна? – попита на свой ред Беба.
Тя бе изрецитирала откъс от поемата на Пушкин „Руслан и Людмила“. Освен временните лапсуси, друга нейна странност беше да цитира понякога неща на езици, от които по принцип нямаше никаква представа. Такива състояния я връхлитаха неочаквано, като в сън, затова Кукла и Пупа не я „будеха”. (превод: Русанка Ляпова)
Всяка една от частите е наименувана на специфични за Баба Яга гатанки, познати ни от приказките, а обръщението на авторката към нейния редактор сякаш вдига една мистична завеса и въпросът ,,Защо, по дяволите, този роман е написан така?’’ намира отговор.
,,Баба Яга снесла яйце’’ е един особен роман. Започващ скучновато, а завършващ повече от драматично – подобно на старица, която малко по малко осъзнава, че приближава края си.
Повествователният тон е остър, строг, понякога дори пълен с отегчение. Но и обгърнат от топлина и съчувствие.
Защото в началото не ги забелязваме.  - онези, бабичките, които минават покрай нас. А с течение на времето тъжните им и сякаш обвинителни погледи плъзват по нас. Усещането за примирение със старостта е повече от задушаващо. И след време по нас също плъзват едва забележими нишки. Лицето се изпъстря с тях. Бръчиците полазват и по ръжете и по краката ни и ставаме незабележими. Докато.
Тук е моментът да благодаря за работата и на преводача (Русанка Ляпова), и на редактора (Емануил Видински), и на коректора (Ива Колева). Наистина отдавна не ми се е случвало да подхвана книга без грешки (къде спят коректорите на големите издателства?), а такива в книгата не открих.
,,Баба Яга снесла яйце’’ на ДубравкаУгрешич може би звучи съвсем мъничко феминистично, но не и по начин,  който би ви дразнил, господа. Защото темата табу тук е старостта, а срещу нея никой не е застрахован. Бързочетивен, романът е остър като меча на Баба Яга, скрит под възглавницата й, докато тя спи. Тази острота не се усеща при прочит. Тя е последният пирон в ковчега с послеслова на авторката.
Защото в крайна сметка всички сме едни старци с развитие в застой.

"Веднъж се отби у тях, вратата беше отворена, тя влезе тихо и завари Пупа да ридае, коленичила на пода… Беше страшна гледка и на Беба й се прииска да се измъкне тихо, просто да изчезне от мястото на чуждото нещастие. Тогава за първи път осъзна, че сме в състояние да преглътнем всичко, впрочем и тя самата се беше нагледала в болницата на какво ли не – и на разпорени кореми, и на изсипани черва – и всичко това можеше да се понесе, само едно нещо ни е трудно да смелим: гледката на чуждата болка, на която сме станали неволни свидетели, вида на душата, която изтича от тялото като струйка урина… Пред такава гледка оставаме като хипнотизирани, както заек пред питон. Беба седна мълком на пода, разтвори крака, сложи Пупа в скута си, като я обгърна с ръце и крака, притисна я до тялото си като възглавница и кой знае колко дълго двете седяха така безмълвно, една в друга като лъжици… По-късно никога не отвориха дума за станалото, Беба не разпитваше, а Пупа така и не спомена какво точно се беше случило. Може и да не е било нищо конкретно. Може в нея да се е надигнала някаква мъка и да е заседнала в гърлото й като рибя кост. Беба й беше помогнала да я изкашля. И това е всичко."

0 коментара:

Публикуване на коментар