В очакване на обикновеността със ,,Стоунър'' от Джон Уилямс

Аз не съм от онези момичета,
които са леки като перце.
Аз тежа, щом ме вържеш за шията.
        Това бе откровението ми, когато бях на 16. Тогава си мислех, че съм тежка като камък и готова да мачкам живота. Не бях тиха. С везането на годините, oбаче, научавам, че тихостта идва по-късно. Заедно с тъгата.
       
,,Стоунър’’ от Джон Уилямс (ИК ,,Лабиринт’’) е роман, чието име е тъга. Не мога да се съглася с гръмките определения на ,,Ню Йоркър’’ или на ,,Индипендънт’’, които са цитирани на задната корица на българското книжно тяло. Не се съгласявам с тях не защото книгата не е хубава или не ми е харесала. Не се съгласявам, защото тя не е за ,,най-съкровените мигове и страсти’’, не е ,,най-великият американски роман, за който не сте чували’’, а просто е – тиха, плаха, спокойна, неизживяна и житейска – като своя основен протагонист.
        ,,Стоунър’’ разказва историята на обикновеността на битието и трагедията, която произхожда от тази обикновеност. Простотата на една тишина-добродетел с име на човек, живял в зачитането на чужди желания и чрез сблъсъка на оная свобода, която писано ни е дадена, а de facto отнента, с неумолимия таван на обществото.
        Стоунър започва своя живот в бедната ферма на родителите си, а след това започва колеж. Сонет на Шекспир става причина Уилям да прекъсне обучението си по агрономия и да се посвети на изучаването и преподаването на английска литература. Първите пеперуди в стомаха водят до нежелан от оказалата се в последствие негова спътница, Едит, брак. Стоунър малко по малко гради света около себе си – къде по волята на истеричната си жена, къде следвайки собствените си мечти. С времето преподавателската му дейност го сблъсква с истинската любов – както професионалната, така и с интимната, за да може главният герой да съзрее в ранните си 40 години.
        Закъснялото отваряне на очите водят до изграждането на ореола на сприхавостта и неумолимостта. В заника на своя живот Стоунър остава неразбран и необичан, със спомен за единствените му щасливи мигове, споделени със студентката му Катрин.
        На пръв поглед романът не е нищо особено. Читателят се пита защо изобщо все още чете този низ от обикновености. И постоянно очаква случването. Случването на нещо гръмко, нещо блестящо. Именно в това се крие магичността на романа, обаче. Защото често животът ни преминава в очакване. В простото очакване на щастието, докато ,,смъртта ни раздели’’ с него:
Така той откри, че е възможно да живее
и дори понякога да е щастлив.
      С оглед на това, а и като се има предвид развитието на фабулата ,,Стоунър’’ е съвършен роман. Стилът на повествованието побира в себе си страха и жаждата от живота – mysterium tremendum, и заедно с това mysterium fascinans. Липсата на изцяло положителен, силен и героичен персонаж също прибилижава написаното толкова до реалните бития на читателите, че в един момент буквите се срастват със собственото съществуване и спомените се размиват.
        ,,Стоунър’’ е съвършеният роман за тихостта, компромисите и вечната битка с житейското. Съвсем незабележимо и необяснимо той ще остави следа у вас. И след тези 300 страници остава само да ви попитам ,,А вие в очакване ли сте?’’.

        
Още ревюта:

Коментари

  1. Спечели ме с това за тихостта. : )

    ОтговорИзтриване
  2. Великолепно ревю за великолепна книга! Браво, Темз :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за милите думи. Книгата наистина е прекрасна по един неочакван начин.

      Изтриване
  3. Мен пък ме спечели стихчето в началото. Със сигурност то е образ на всяко дамско деколте - синьо (синьото е най-топлият цвят, имаше такъв филм), или червено, в пламък или в мраз, роза във фризера, полагането на шията като топос и техника на всяко екзистенциално "обременяване" (шията, в която пътят надолу и пътят нагоре съвпадат сладостно) - където сме привлечени и отблъснати, олекотени и отежестени, повикани и пропъдени, всмукани и изплюти обратно. Желаем, но не ни стиска... В деколтето тялото се полага в курсив, заскобено от лекотата на стремежа и тежестта на изпълнението, а и на "обектния пълнеж", изоставено в бележка под линия - но няма как да не се домогнем до онова чувство на тръпка (и само заради него си струва да живеем!) на зъбобол ниско долу в гърдите, дочутата първа (и последна) приказка на път за ешафода, чувство на сътвореност и на нищожност едновременно, гласът на тварта, която вика "сътворена съм и затова ще загина!", чувство, която ни оставя в тремор и едновременно в желание...Мистерии - пишете - така е! - мрачни (и мокри) сънища, размесени с гъсти думи...и гротеската, която остава зад нас, на края на нощта - да говори и пише. Синьото е най-топлият цвят.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар