понеделник, 29 септември 2014 г.

Нежността на „Човек на име Уве"

        Със сигурност сме се срещали. Може да е бил онзи сърдит дядо, с когото спорих, че в книжарница не се продават „подвързии“ за учебници. Може да е бил и милият човек от пазара, който се смя, че не мога да си избера ябълки десет минути. Или  господинът от метрото, който намусено сумтеше до мен в метрото, докато ми правеше място да седна.  
Някъде сме се срещали с този Уве и го знам.
        ,,Човек на име Уве“ (ИК Ciela) излиза от блогърските писания на Фредрик  Бекман и започва своето бягство от света. Но светът е огромен и спасение дебне навсякъде. Дори когато не го искаш.
        Уве е дразнещ до смърт съсед, сприхав и заядлив купувач, вечно критикуващ облак. Уве е рязък и няма да бъде учтив с вас. Изобщо, Уве е 59-годишно сприхаво старче, останало без своята „бабичка“ и напомнящо, че правилата трябва да се спазват. Досада.
„Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“.“
Но Уве ще ви помогне. И вие може и да не забележите тази помощ. Защото често си спомняме по клюкарски думите, но не и делата.
Бекман създава нов „Стогодишният старец, който скочи от прозореца и изчезна“, но с по-топло звучене въпреки присъствието на скандинавските разбирания за света. Героят му вярва:
„в справедливостта и честността, в упорития труд, в това, че докато си на този свят, трябва да постъпваш правилно. Не го правеше, защото щеше да получи медал, диплома или потупване по рамото, а защото това е правилно.“
        Но това е скрито дълбоко в последните страници на романа. Защото първите 50 са толкова дразнещи, че съвсем недоразбрах защо Уве спечели сърцата на всички блогъри и защо тази книга ми бе препоръчвана така разпалено, докато бях в странство. След първите няколко кратки разказа завесата се вдига, въртележката се завърта и започва да дълбае надолу, и по-надолу в самотата.
        Защото, както може да се предположи, Уве е самотен.
„Хората все повтаряха, че Уве бил „изпълнен с горчивина“. А той просто не се хилеше непрекъснато. Нима това означаваше, че трябва да се отнасяме с него като към престъпник? Според Уве не беше така. Нещо у човека се разкъсва, когато трябва да погребе единствения себеподобен, който го е обичал. Няма достатъчно време, което да излекува подобна рана.“
След смъртта на голямата му любов Соня, пребиваването на света се оказва бе(з)сил(н)о. „Нима?“, ще кажат по-циничните от вас. „Да“, ще ви кажем ние, прочелите книгата. Защото Уве е един  неромантичен романтик. От онези, които не ви говорят как ще ви откраднат звезда, не ви пишат картички и писма, не се фукат с вас пред всички, не си придават приказни образи (дори и брадати), но от онези, които, обратно на гореизброените, ще дойдат в два през нощта, ако не ви е добре и звъните вече пети път по спешност. Какво говоря, няма да се стигне до пети път. Просто защото така е редно.
„Не можеш да ме заблудиш, мили ... Ти танцуваш отвътре, Уве, когато никой не гледа.“
        Всичко това, естествено, ще ви се случи, ако сте като Соня – образ, който също се превръща в любим, дори малко повече от Уве, тъй като остава съвършената муза до край. Но лошото на музите е, че все някога нещо ги отнема.
„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“
„Всички хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за различните хора.“
        Докато четете какъв е Уве, ще разберете за човека, който е бил. И ще ви стане мъчно. Защото фразата „Не е честно“ е най-малкото, което може да се каже. И най-многото, което можете да направите. Защото и да си поплачете, пак ще ви тежи съдбата на този Човек на име Уве.
        Сред страниците ще срещнете няколко забавни и реалистични образа – на една котка, на едни досадни съседи, на едни продавачи. Бекман може да бъде обявен за малък гений – все пак е успял да събере в едно печеливши образи. В романа има котка ( а тя е моята любимка), стар човек, любов и принципи. Какво по-разнежващо?
        Наративът е типично Увевски – кратки и забавни диалози, карфици забиващи се по тялото; пъстри и същевременно ежедневни картини и трагичкомична лекота на битието. Цялото повествование е лишено от кич, макар че първите няколко страници са някак насилствено забавни.
        Единственото, което изключително много ме подразни в тази книга, бяха немалкото редакторски грешки. Че аз винаги съм нетърпелива, когато пиша за блога и че често пускам експресиите си преди да съм ги редактирала, е неоспорим факт, поради който не мога  да хвърлям голям камък, но все пак когато работиш по вече готов текст, подготвяш „продукт“ и си назначен за „редактор“ някои неща може да бъдат избегнати.
        „Човек на име Уве“ от Фредрик Бекман е човешки роман. От онези, които не са висока класика, но са реалистично-болезнени. Защото са лишени от поза, вероятно и от естетическото схващане за красота. Това е книга, която първо ще ви срита преди да ви прегърне, за да провери хора ли сте или не. Която ще ви покаже набръчканата кожа и треперещите старчески ръце преди дългите коси и русите къдрици. И точно това я прави толкова близка до  сърцето. Определено роман, който препоръчвам. А след него се оглеждайте. Защото някъде сте срещали този Уве. И го знам.

Още:
http://knizhka-s-mishka.eu/
       
        

0 коментара:

Публикуване на коментар