вторник, 9 септември 2014 г.

Да бъдеш следа във водата с ''Човекът, който ядеше смъртта'' на Борислав Пекич

,,Има хора, чийто живот е следа във водата. Невидими, безмълвни, нереални, без отпечатъци в пясъчната пустиня на човечността.‘‘
Има и време, в което Революцията изяжда децата си. И това е времето, в което живее ,,Човекът, който ядеше смъртта‘‘(ИК ,,Унискорп‘‘) – човекът, който ще захапе и  вас.
Творбата на сръбския автор Борислав Пекич прилича на елегантен прелъстител, който умело си играе с очакванията.
1.   защото реших, че ще се влюбя в нея още след като прочетох заглавието (пуста мрачност и любов към този исторически период);
2.    защото някои познати добронамерено я похвалиха;
3.    защото се надцених и реших, че 30 минути четене са достатъчни за ТЕЗИ 50 страници.
След потъпкването на всички мои илюзии, признавам: гражданинът Попие ме надигра.
Гражданинът Попие е елемент от човекоядната машина на Френската революция. Винтче, без което системата  спира да функционира, докато не бъде заменено с друго.
,,Не очаквайте  да намерите името на гражданина Попие в нито един компендиум на Френската революция, колкото и изчерпателен да е той.‘‘
Разказът безсрамно мами още в самото начало. Атмосферата на революционен Париж, пътуването на разказвача от бюрото на главния герой до гилотината, документите и изброяването на архивите създават усещането за болезнена реалистичност. Толкова болезнена, че читателят се превръща в чакащ присъдата си и точно е изправен пред опасността да заклейми Жан-Луи за поредния бездушен чиновник, който ще бъде подложен на жестоко балканско осмиване по примера на руските братя, когато действието гони случая и обезсилва догадките.
На практика гражданинът Попие не е гражданин като другите. Той ,,никога не бе присъствал на екзекуция, нито бе виждал гилотината, но трябваше да знае, че всяка графа в неговата Книга означава един човек по-малко в Книгата на живота‘‘. Вдъхновението не греши и героят на Пекич започва да се храни с присъди. Но с голямата сила идват и големите отговорности, а пред Попие се изправя въпросът как човек се справя със задачата да спаси няколко невинни живота, да преглътне вината и спасението им и дори сам да положи глава под гилотината „за награда“ за стореното, когато на плещите му пада тежестта на избора ,,Кого‘‘. Един Атлас, който държи света в ръцете си, без да може да го разклати дотолкова, че да го промени, се превръща в обречен заложник на съдбата. А справедливостта остава измамно понятие.
Проблемът на Пекич се корени само в едно – в краткостта. Цялостната му идея е толкова оригинална, мащабна и ровеща в морални и правни дилеми, че не заслужава претупването в 50 страници. Илюзията за маломащабност прелъстява читателя, но всъщност прави ,,книгата‘‘ тежко и бавно четивна. По редовете се среща толкова много историческа информация, че прелистващият се задъхва и има нужда от почивка и тръсване на глава, преди да продължи отново по френските катакомби на правдата.
        С дълбоко внушение ,,Човекът, който ядеше смъртта‘‘ на Борислав Пекич все пак се превръща в Гилотина, която си струва завъртането, но определено има нужда от смазване.





 Следите на изпреварили ме колеги из нета:



        

0 коментара:

Публикуване на коментар