Любов по време на класика - "Кръвта на другите" от Симон дьо Бовоар

           „Да действаш заради самото действие, би било чиста измама – каза той. – Но може би колебанията ми също са измама.”

Плътност – плътността на черното мастило, забито в думите; плътността на тембъра на книгата; плътността от жеста при нахлузването на образите върху проекто-героите. Има книги, които обясняват само с едно изречение любовта ми към т. нар. „модерна класика”. Защото са пропити с атмосфера. И реалистичното им звучене все пак дъха на нещо несъществуващо.
            „Кръвта на другите” (ИК „Колибри”, 2014) е вторият роман на френската писателка Симон дьо Бовоар. Повечето от вас може би са се срещали с нея чрез „Мандарините” (награда „Гонкур”) и „Вторият пол”. През 1984 г. по книгата е създаден френско-канадският филм на режисьора Клод Шаброл с участието на Джоди Фостър, така че неслучайно заглавието може да ви се стори познато.
            Съвсем естествено за времето, през което твори Бовоар, фабулата на творбата се разлиства по време на Втората световна война. Когато Жан среща Елен. Той – поелият по опасните пътища на отказа от пацифизъм и прегръщайки комунистическия идеал; тя – аполитичната и объркана,  по лолитски лукава и наивна, но присъединила се към страстта на времето и станала част от Съпротивата. Абсурдното се случва и на фона на политическата въртележка и апокалиптична несигурност по героите плъзват чувства. Онези чувства, които винаги оплитат историята и кълбото прежда се оказва задушаващо. Нишката от емоции води до избори. А изборите - до съмнения и колебания. Защото явно максимата „безплатен обяд няма” е вярна.
            Безсмислено е да се впускам в задълбочени и отвлечени философски размисли. Доста по-стегнати и верни думи относно това кое е правилно и кое не е и доколко нашата собствена свобода води до накърняването на нечия чужда ще намерите в тези 300 страници. Философията на Сартр, съпругът на Бовоар, има своя верен съмишленик в нейно лице. Някога един от моментните ми най-близки хора ме принуди да гледам един доста сладък филм  с участието на Ева Грийн - ,,Франклин”. Във въпросния по доста по-съвременен и може би доста по-повърхностен начин се представяше точно идеята за ефекта на доминото, в която едно действие променя съдби.
            Ретроспекциите и метафорите в „Кръвта на другите” буквално ще спрат дъха ви. Вдишайте. Кръвта ви ще застине. Издишайте. Сумракът на военния период ще ви обгърне. И само човешкото ще спусне или вдигне тъмата.
            Не мога да крия, че предпочитам „Мандарините”. Някак си Елен така и не ми стана симпатична. А частта с аборта и безутешната й любов към човек с лишена от страст кръв ме накара искрено да пожелая да я ошамаря. Така, както заслужаваме всички малки глупачки.
            Екзистенциален по своята същност и невероятно объркващ рациото, отричащо зависимостта от другите, „Кръвта на другите” е задължителен роман за всеки класик по душа. Пренесе ме в свят, който ме мами и плаши. И ме изпълва с необясним студ и резервираност. Като роман на Ремарк (моята голяма любов). И защото просто е хубав. И човешки.
          
          
          
          


Коментари