четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Самотата, без която не можем, в "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк

         Сивото на дъжда ме кара да се задъхвам. Цяла София е увиснала враждебно на врата ми, дебнейки всеки мой плах жест. Погледите в трамвая кашлят студ. Но рядко извръщам очи.
         Сиво и равно ми е. А в такива дни се сещам за Ремарк и неговия прикрит романтизъм. Може би защото само той може да вкара в правилния коловоз безсилните метафори на ума ми.
        
Прелиствам наум „Триумфалната арка“ (ИК „Фама“) и се надявам на странник. Макар навярно това да е една от най-нетипичните за Ремарк книги, денят се преглъща по-лесно в компанията на нейния сюжет. Защото прилича на отклонен поглед от бойното поле – схващано в буквален смисъл или това, простиращо се из трамвая.
         Пренасям се в 1939-а година. Равик е способен хирург, пребивава в Париж без документи и без право да упражнява професията си. Преживява като оперира нелегално в частна клиника. Той е един от многото бежанци от нацистка Германия, които живеят под постоянната заплаха да бъдат заловени и депортирани. Равик пие много калвадос, философства с Морозов, чака и се надява. Да не се стигне до ново бягство и до нова самота.
         Всяко бягство си има име, а всяко име носи нов спомен. В навечерието на Втората световна война тези съхранени картини не са от красивите, нито пък от приятените. Лишенията, биещият лицето дъжд и несигурността са единствените спътници на човека без самоличност, подарена от закона.
         Тогава се появява Джоан – вятърничева актриса. Любовта между двамата е невъзможна, но уютна. Джоан е онова, което Равик мечтае, без да има. Нейната детинска радост, пък, се вмества в граденето на планове за утрешния ден без той да бъде изобщо гарантиран. Незавършена и нетърпелива, младата жена искрено може да ви подразни като герой, но и омилостиви:
„ - Но какво си ти тогава ?- Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…- Това е най-доброто … Разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно. ”
        Джоан е невярната мечта. А Равик от години е в дългогодишна връзка с кошмарите. Сянката на войната се промъква в щастливото ложе не само чрез сеещата се несигурност или атмосферата на неприветливата хотелска стая. Хааке – един от някогашните мъчители на медика, се оказва в града. И желанието за мъст надделява.
         Краят на книгата е предвидим, но може би нужен, защото представя на читателя един пречистен протагонист – Равик вече не е циникът лекар, пиещ калвадос. Изповедта му пред Джоан е искане на прошка, израз на примирение, както и елегия на доброто. Защото в дни на мрак не се вижда дори „Триумфалната арка“.
         Сюжетът на романа е меко казано грабващ. И до ден днешен не мога да си обясня този Ремарков стил, познат ни и от „Черният обелиск“, „Трима другари“ и прочие, който не пуска дъха на читателя, засмуква го и всякаш изпълва вътрешния му свят единствено със студ, с рационализъм, меланхолия и все пак естетика. Но „Триумфалната арка“ е странична, тя не е вперила взор толкова във войната, дори не толкова и в любовта като бягство, а по-скоро е своебразна антология на самотата. Защото Равик, Джоан, Морозов, Хааке, без значение дали са излишно драматизиращи, прекалено сурови или твърде вдетинени герои, са самотни. И от тази вътрешна самота изглежда спасение няма.
 Героите са представени плавно, развиват сами преждата си история, а вълните им емоции галят с хладни жестове читателското сърце (?).Свят извън романа изведнъж не съществува, а усещането за неизбежност както задушаващо, така и успокояващо. След последната страница дълго събирате отломките си и приемате липсата си на избор. Но това е Ремарк. След  него много въпроси ще се разбиват в главата ви.
И в такива дни аз винаги се сещам за Ремарк. И за „Триумфалната арка“. Най-вече, защото е твърде тъмно, за да я видя.
        
         

0 коментара:

Публикуване на коментар