петък, 17 октомври 2014 г.

"Телефонни обаждания", които натъжават - Роберто Боланьо

         Дълбоката вода е засята със звезди. Многообразие в един безброй. От тъги.
Зачеркнах още един автор от листата си „да се прочете“. Роберто Боланьо ми бе познат само от един кратък (?) разказ, публикуван в първия брой GRANTA Bulgaria. Запомних го (а аз рядко помня имена на автори, по-скоро у мен остават усещанията), но ми трябваха години да надмогна корицата на „Телефонни обаждания“, за да я разгърна (определено бе подвеждаща).
         И тъй като по-горе споменах, че Мнемозина ми оставя предимно усещания като подарък: да, нюансите, които остави този сборник от разкази в мен, са твърде многоспектърни и изненадващи. Изненадващи като неочаквано позвъняване на телефона. И тръпнещото желание от другата страна на линията да е...
         Обичта ми към латиноамериканската литература е потвърдена и овековечена, макар този сборник със сигурност да не е най-великото постижение на автора (тук импровизирам на базата на свое шесто чувство и впечатления от разказите). Все пак, едно той умее добре – да натъжава и да захапва добре. За да ви остане усещането за вътрешно неспокойствие и любопитство като от недовършена дума поради разпадната телефонна връзка.
         Четирите истории в „Телефони обаждания“ не са за хора с тиха кръв. Липсата на дълбоко със сигурност би довела до неразбиране на краткия стил на автора. Защото повествованието на Боланьо е ужасно стегнато и може би забързано въпреки отсъствието на особено много действие, защото повествованието на Боланьо извира от дебрите на най-чистата болка, породена от страданието на Его-то или на сърцето.
         Сред страниците ще срещнете неуспели писатели, рецензенти, литературни корифеи, потънали в прах и много други. От четирите истории може би най-слабо отражение в мен намери вторият разказ заради криминалния привкус и лекото загубване на смисъла от написаното, но въпреки това   „Телефонни обаждания“ е прекрасен. Не само защото е трудно да пишеш разкази, ами защото просто е ужасно трудно наистина да натъжиш някого. Да го натъжиш така, че не само да припознае себе си в някой от протагонистите ти, ами да го накараш да се хвърли в дълбокото метафизично на тъгата. Онова, което се загнездва в теб и се разраства плавно. Като капка черно мастило, полята върху белия лист.
         Диалозите в разказите до един се водят по телефона. И са странно чужди хората от двете страни на линията. Като две прегръдки на бездни, от които няма какво друго да се роди освен мрак*.
         След страница последна ще ви горчи. И ще страдате. Защото последният разказ ще разклати устоите ви, ще погълне усмивката и ще ви припомни най-драскащите ви моменти. Но не се страхувайте. Просто вдигнете телефона и приемете това книжно обаждане.
                 

*по стих на Добромир Тонев 
        

         

0 коментара:

Публикуване на коментар