неделя, 5 октомври 2014 г.

"Прах от нозете" на индийска земя с Николай Янков и Елена Щерева

            „Ей, цвят от онова, което няма цвят,
В очите си аз впръсвам праха от твоите нозе.“
           
Ако човекът е човек, когато е на път, то се сещам за няколко наши автори, на които определено им е време да се отправят в краен случай поне към морето преди ръцете да се превърнат в камък и буквите да престанат да ги слушат.
За сметка на  това, днес ви сблъсквам (закъсняло) с Елена Щерева и Николай Янков – пътуващи ентусиасти, станали писатели. Защото „Прах от нозете“ е втората книга на двамата доскорошни студенти по индиология и част от  „индийската поредица“ на ИК „Жанет 45“. Noblesse oblige да призная, че не съм запозната с дебютната „Химикал, шоколад и две рупии“, така че впечатленията ми се простират само и единствено върху това малко четиво (съгласете се, че 200 страници е твърде минималистично описание на Индия), чиято корица – дело на Люба Халева –  ме влюби в себе си.
Черно. Виолетово. Синьо. Зелено. Оранжево. Червено. Жълто. Сиво. Бяло. Деветте разказа в „Прах от нозете“ напомнят на калейдоскоп от фотографии. От онези фотографии, които те вглеждат дълго и напоително. Бомбата от цветове, вкусове и аромати, които предлага този сборник, е сигурно лекарство за безцветността на деня. Не защото той сам по себе си е постижение на високата литература или е изключително информативен, а поради простата причина, че е едно безплатно пътешествие в страната чудо. А да отвориш прозореца на ума си за другите и да ги поканиш да влязат не е лека задача и изисква свежест, която невинаги следва да е гарнирана с плътен привкус. Дори напротив. [Последната вметка дължа на изказване на познайник наскоро, че в сборника литература няма. Напълно възможно е да е прав. Защото пътеписът е по-скоро поредица от ескизи. Моменти най-чиста емоция. И очевидно Щерева и Янков са се справили много добре с предаването й – всеки разказ носи цвят, а всеки цвят – усещане. Истории, които могат да съпътстват сутрешното ви кафе; които оцветяват меланхоличната вечер или ви спасяват от скуката на гледката в трамвая.]
Личен архив
Индия сама по себе си е необятна. Не вярвам, че чужденец може напълно и изцяло да забие в ритъма на сърцето й, тъй като особеностите на страната са гаранция за непрекъснати изненади и душевни експлозии. Имам приятели индийци, които, представители на модерната епоха, по нищо не биха могли да се различат от други мои международни познати (като изключим може би лютивата храна, драматичния характер и твърде многото желание за веселие). Накратко, интелигентни, цивилизовани, единият от тях дори твърде суетен. 
Когато последният ме покани на сватбата си този декември, обаче, изрично ме предупреди: „Няма да излизаш по улиците сама и без мъж придружител. Подобно елементаризирано съпоставяне цели само доказателството, че определянето за нещо като достоверно или не, е труднопостижимо, защото рискът да си един изгубил се Колумб  е твърде голям.
Щерева и Янков започват своето пътешествие от дълбочините на черното и захвърлят читателя в бясното фиаско на шофьора на автобус Рави – медиатор на безсмъртието и смъртта:
  В присъствието на Рави и най-големият атеист започваше да сплита ръце, да удря чело о земята, да рецитира свещени текстове, да дава обет за целомъдрие или за ритуално пробиване с шило, както и да призовава всяко същество от безкрайния божествен пантеон. Затова Рави приемаше работата си на шофьор не просто като професия, а като призвание. Той имаше мисията, макар и не съвсем осъзната, да прави хората по-праведни и будни… С негова помощ пътниците имаха възможността в рамките на два часа да постигнат не само победа над физичните закони и гравитацията, а и над телесните ограничения, като навлязат в дълбоките води на древното познание, наречено йога… Той беше способен да изцери безкръвно всички земни болежки – болки в ставите, артрит, мигрена, астма, вертиго, ишиас. Щом я хванеше за шията, тя започваше да се рони между пръстите му като пясък, пръскайки се в краката му на милиони частички. Тайната на Рави се криеше в това, че лекуваше със скалпела на смъртта, а всички страхове умираха пред лицето на този най-голям страх. Разбира се, Рави не подозираше за огромното въздействие, което оказва върху живота на своите пътници и този на пикочните им мехури, бълбукащи и блъскащи се в телесните им стени като топки в игра на скуош. За всичко това живееше в сладко неведение. Това, което най-вече го интересуваше, беше да стигне навреме.
            Цвят по цвят се нареждат любовта, тъгата, веселието, справедливостта или липсата й. „Прах от нозете“ не е разказ единствено за Индия. Този сборник е по-скоро разказ за хората на Индия – дишащи, смеещи се, многолики и бушуващи подобно океан. И своебразна връзка между един стар и един нов свят, между култури, които имат общ корен, а времето е разделило.
Снимка: peika.bg
            Това, което не ми хареса, бе появата на твърде много български жаргонизми. Дори и с бегли впечатления, гарантирам, че един индиец в Делхи не говори така, както ви говори един софиянец. Но приемам, че може би това е било проводникът, който е осъществил момента на топлота и докосване между чужденеца и страната – неизбежната собствена призма, през която се пречупва света. А и без тях може би сборникът нямаше да бъде четивен за българската публика и би останал твърде чужд.
           И в момента на равносметка: „Прах от нозете“ е полъх свежест и прекрасен пилотаж в литературата (разказът е толкова пипкава материя, не смятате ли?). Очакващите класически постижения и дълбока изследователска дейност все пак да не посягат към него. Аз, например, със сигурност не споделям някои от изводите и поуките в книгата. За бягащите от скуката и търсещи слънчевост извън минорните цветове той обаче е задължителна среща с двама алтернативни и, без да ги познавам, ужасно симпатични и любопитни ми странници. Ей така, защото само като ги погледнеш и ти става усмихнато.



Още четете при:


0 коментара:

Публикуване на коментар